Бихме искали да представим в общи линии свещената книга от Св. Писание – Откровението на Йоан. Откровението е последната книга на Св. Писание. Тя е не просто трудна, а трудноразбираема и загадъчна книга. Най-трудните за тълкуване книги на Свещеното писание са първата и последната – Битие и Откровение.
Откровението е написано със сълзи (5:4) и само със сълзи може да бъде тълкувано. То е „запечатана“ книга (5:1). И този израз отново подсказва колко трудно е тълкуването ѝ. И все пак! Трябва да четем тази свещена книга и с много молитва да се стараем да разбираме правилно нейното послание. Още в самото начало книгата ни казва: „Блажен е оня, който чете, и ония, които слушат думите на пророчеството и пазят написаното в него; защото времето е близо“ (Откр. 1:3). Не бива да пропускаме и обстоятелството, че в последно време интересът на хората е насочен особено силно към Откровението.
Откровението е „книга“ (5:1). В древността с думата „βιβλίον“ се означавало писмо, докато онова, което днес наричаме книга, се наричало „βίβλος“. Следователно Откровението по същество е послание, затова и се нарича „запечатана книга“ (5:1). Писмото се запечатва. По-точно то представлява окръжно послание на Йоан до епископите на Мала Азия.
Йоан, авторът на Откровението, бил наречен от Господа „син на гръма“ (Марк 3:17), защото, както изглежда, бил много ревностен, смел, решителен, буен, но в началото също така суров, отмъстителен и ревнив.
Веднъж той съобщил на Господа: „Учителю, видяхме човек, който изгонва бесове в Твое име, а не върви след нас; и му забранихме, защото не върви след нас“. Но Господ му забранил занапред да възпира такива хора (Марк 9:38; Лука 9:49).
Друг път, когато жителите на едно самарянско село не приели Иисус, Йоан заедно с брат си Яков Му казал: „Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да ги изтреби, както и Илия направи?“ Това било проява на отмъстителност, при това Йоан оправдал своята отмъстителност с примера на един светец. Господ обаче го смъмрил (Лука 9:52–56).
И все пак именно Йоан Господ обичал най-много. Той бил „любимият“ ученик на Господа, който по време на Тайната вечеря склонил глава на гърдите Му и който приел Пресвета Богородица в своя дом.
От евангелските повествования се вижда, че Йоан бил най-верният от всички дванадесет ученици, дори и сред тримата най-приближени до Господа. Изглежда, че той бил и най-младият от апостолите – на около 20–25 години, когато станал ученик на Христос.
Именно този млад, най-близък и изключително верен ученик Господ запазил като своеобразен „резерв“ за времето, когато щял да му повери Своята Църква – много по-късно, когато всички останали апостоли вече били починали.
Господ очистил този Свой пламенен ученик от суровостта, като запазил от нея онова, което представлявало добродетел, за да го използва като меч за очистването на Църквата, когато тя била осквернявана от еретиците николаити.
На Йоан била поверена Църквата в Мала Азия, която се намирала в голяма опасност. Но той не отишъл веднага при нея. Първо се отправил към един от островите ѝ – Патмос, вероятно за да се помоли и да размисли върху новото служение, което му било възложено. Душата му била изпълнена с тревога и страх пред делото, което му предстояло да поеме.
Там, на остров Патмос, той видял видението на Откровението, което било отговор на неговото душевно състояние. И записал видението като свое окръжно послание до църквите в Мала Азия, след което им го изпратил като предвестник на своето пристигане при тях.
Това окръжно послание на Йоан действително се превърнало в гръм срещу враговете на Църквата и особено срещу коварните николаити. Именно това окръжно послание е книгата, която познаваме като „Откровение на Йоан“.
Йоан изпратил това послание, Откровението, до всички църкви в Азия, но символично назовава и изобличава само седем от тях: Ефеската, Смирненската, Пергамската, Тиатирската, Сардийската, Филаделфийската и Лаодикийската.
Несъмнено Откровението предизвикало реакции в Мала Азия. След тези реакции Йоан пристигнал там и с център Ефес обиколил местните църкви.
Откровението е пророчество. То предсказва особено събитията, които ще се случат непосредствено преди Второто пришествие на Господа.
И Битие, първата книга на Свещеното писание, също е пророчество. Защото повествованието на Битие всъщност започва с Авраам, който е наречен „пророк“ (Бит. 20:7).[1]
Следователно цялото Св. Писание представлява пророчество. Истинското пророчество, което вярно предсказва бъдещето, най-напред правилно разпознава настоящето; след това предсказва близкото бъдеще и накрая пророкува за далечното бъдеще. Тази особеност на истинското пророчество се наблюдава и в Стария Завет.
Например, когато царете на Арам и Израил, Рецин и Факей, обсадили Йерусалим, пророк Исаия насърчил юдейския цар Ахаз с едно тройно пророчество. Първо му казал да успокои душата си и да не се страхува. Второ, възвестил му, че враговете ще претърпят неуспех и няма да могат да му причинят зло. А след това изрекъл пророчеството: „Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил“ (Ис. 7 гл.).
Първото пророчество тук се състои в това, че Исаия прозира душевното състояние на Ахаз – неговия страх и смущение. Второто пророчество се отнася до близкото бъдеще: двамата нападатели ще претърпят поражение. Третото пророчество се отнася до далечното бъдеще – раждането на Месия от Девица.
Така Исаия изрича едновременно три пророчества: едното се отнася до настоящето, другото – до близкото бъдеще, а третото – до далечното.
Пророчеството за настоящето, тоест разкриването на вътрешния свят на Ахаз, веднага се потвърждава като истинно. Тази истина е гаранция, че ще се изпълни и второто пророчество – че нападателите ще претърпят неуспех. Не след дълго и второто пророчество се сбъдва, защото нападателите действително не успяват да постигнат целта си. Двете изпълнили се пророчества стават гаранция, че ще се осъществи и третото, отнасящо се до далечното бъдеще.
Тази особеност на истинското пророчество – най-напред разпознаването на настоящето, след това предсказването на близкото бъдеще и накрая пророчеството за далечното бъдеще – се наблюдава и в Откровението.
Пророчеството на Откровението започва от настоящето. Във втора и трета глава на книгата се изобличава състоянието, в което се намират църквите в Азия. Това не е оценка на външно видими обстоятелства, а разкриване на сърцата на епископите – нещо, което може да направи само истински пророк.
Кой би могъл да знае, че светият епископ на Ефес, въпреки добрите си дела, трудовете и търпението си за славата на Христос, въпреки успешната си борба срещу ересите, е претърпял дълбоко духовно падение – че е „оставил първата си любов“ (Откр. 2:2–4)? Или кой е познавал тайните на останалите епископи?
Второто пророчество, което се отнася до близкото бъдеще, обхваща онова, което Йоан казва за събитията, предстоящи да се случат след няколко дни: че Господ „ще дойде скоро“ и ще извърши едно или друго в съответната църква; че в Смирна вярващите ще преживеят скръб „десет дни“ (символично число); или че ще „избълва“ епископа на Лаодикия.
След всичко това Откровението пророкува за далечното бъдеще. Разкриването на сърцата на епископите и изпълнението на предупрежденията на Откровението за близкото бъдеще са гаранция за истинността на пророчествата му, които се отнасят до по-далечното бъдеще.
Всичко казано дотук се съдържа в заповедта, дадена на Йоан: „Напиши, прочее, което видя, което е и което има да стане подир това“ (Откр. 1:19).
Изразът „което е“ се отнася до настоящето, а „което има да стане подир това“ – до пророчествата за близкото и далечното бъдеще.
Първите три глави на Откровението разкриват настоящото състояние на църквите и пророкуват за близкото бъдеще. От шеста глава нататък се съдържат пророчества за далечното бъдеще, а четвърта и пета глава представляват въведение към тях.
Следователно Откровението като пророческа книга се отнася преди всичко до далечното бъдеще на Църквата и именно на него посвещава най-голямата си част. Предходните глави служат като гаранция за истинността на пророчествата, съдържащи се в тази основна част.
Пророчеството на Откровението за далечното бъдеще е отчасти разбираемо, но в друга своя част е не просто трудно за разбиране, а непонятно. Това, което разбираме, е, че Христовата църква в бъдеще няма да живее безгрижно и спокойно, а ще премине през скърби и опасности. В края обаче тя ще победи. Накрая Господ ще дойде при Своето Второ пришествие, за да я приеме в небесното Си царство. Но какви точно ще бъдат опасностите, през които ще премине Църквата, колко и кои конкретно ще бъдат нейните врагове, кога и как ще се осъществи всяко от предсказаните събития и какво означават многобройните символи и образни изображения – всичко това остава непонятно.
Самото Откровение ни дава да разберем, че тези неща не бива да се възприемат буквално. Когато се изпълнят, тогава всички ще разберат, че са били предсказани на съответните места в Откровението.[2]
***
Основната тема на Откровението е борбата между Христос и дявола, между Църквата и богопротивната сила. В тази борба, в края на вековете, окончателно ще победят Христос и Неговата църква. А централната идея на книгата е Второто пришествие на Христос като Съдия и Цар. Тъй като именно Второто пришествие на Христос е централната идея на книгата, Откровението най-напред описва събитията, които ще го предшестват.
Тези събития се наричат „знамения“. Защо? Защото предназначението на знамението е да насочва към нещо друго. И тези събития са представени като „знамения“, за да поведат хората към покаяние и в крайна сметка към спасение при Второто пришествие на Христос.
Предвестяващите знамения на Второто Христово пришествие са описани в Откровението символично чрез седем печата, седем тръби и седем чаши. По същество чрез тези три символични изображения се представят почти едни и същи събития.
Правилното тълкуване на Откровението се осъществява посредством т.нар. „циклична“ теория, или теория на „повторението“, или „рекапитулацията“ (theoria de récapitulation), съчетана с т.нар. „хронологична“ теория. Тоест събитията, които са се случвали в различни времена и са описани чрез седемте печата, ще се повторят, заедно с други събития, с по-голяма сила и в по-широк мащаб, представени чрез седемте тръби. И отново същите събития, заедно с още други, ще се случат с още по-голяма сила и в още по-широк мащаб, представени чрез седемте чаши.
Нека поясним това с един образ. Когато хвърлим камъче в морето, водата образува около него различни кръгове – отначало малък кръг, след това по-голям, после още по-голям и накрая най-големия, след което очертанията на тези кръгове постепенно изчезват.
С помощта на този прост образ ще тълкуваме Откровението.
Трябва сериозно да имаме предвид този правилен начин за тълкуване на Откровението, който ни предлагат както по-старите, така и по-новите му тълкуватели, за да не допускаме грешки. А се допускат сериозни грешки.
Например, понеже се случва едно или дори няколко от събитията, описани като знамения в Откровението, ние си мислим, че Второто пришествие на Христос вече е настъпило, след като се е изпълнило Откровението. Не! Това са събития от някой от кръговете в примера, който използвахме, а не от последния кръг. Във всяка епоха Откровението ще се осъществява в умален мащаб. Винаги ще действа Антихристът – не самият той, а неговите предшественици, защото всяка епоха има своите антихристи, предшественици на великия, същинския Антихрист (вж. 1 Йоан. 2:18).
Събитията, които Откровението представя като предвестяващи знамения на Второто Христово пришествие, са страшни. И в Стария Завет, при пророците, богоявлението, идването на Божието царство, се свързва със „знамения“, със сътресения във вселената.
Пророк Амос например представя неодушевеното творение като треперещо и скърбящо, когато Бог говори: „Господ ще възгърми от Сион и ще даде гласа Си от Йерусалим; ще се нажалят пастирските пасбища и ще изсъхне връх Кармил“ (Амос 1:2).
Затова и Йоан Предтеча, проповядвайки идването на Божието царство, казвал: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ (Мат. 3:2).
Това причинно „защото“ предполага сътресения, бедствия. Покайте се, следователно, за да избегнете страшните знамения, които съпътстват идването на Божието царство. Тази проповед на Предтечата, изречена във връзка с Първото Христово пришествие, е и проповедта на Откровението, което е предвестник на Второто Христово пришествие.
Проповедта, посланието на Откровението е именно това: „Покайте се, защото се приближи царството небесно“.
При пророците на Стария Завет се наблюдава следното явление: техни слова, отнасящи се до „последните“ времена – а за Стария Завет „последните“ времена са Първото Христово пришествие, – се отнасят и до последните времена на Новия Завет, тоест до Второто Христово пришествие.
Това явление може лесно да се обясни със следния прост пример. Когато гледаме отдалеч две планини, които в действителност се намират на голямо разстояние една от друга, те ни изглеждат сякаш са непосредствено една до друга.
Така е и с пророците. Те виждат едната планина – Първото Христово пришествие – непосредствено до другата планина – Второто Христово пришествие.
В богословието това явление се нарича „съгледство“ (συνόρασις) – едновременно съзерцаване на събития, които са отдалечени едно от друго във времето.
Така и проповедта на Предтечата „Покайте се, защото се приближи царството небесно“ се отнася и до двете Христови пришествия.
И така, знаменията, които според Откровението ще предшестват Второто пришествие на Господа, са страшни и дълбоко разтърсващи. Те плашат читателя и пораждат тревога за съдбата на вярващите. Какво ще стане с вярващите, с последователите на „закланото Агне“? Нима и те ще бъдат увлечени във вихъра на разрушението, предизвикано от тези събития? Не! Бог проявява особена грижа за Своите чеда. Затова и в Откровението, след представянето на някои страшни знамения, повествованието се прекъсва и се включва една спокойна и утешителна сцена, посветена на съдбата на вярващите.
Така след разпечатването на шестте печата (Откр. 6:1–17) следва голям откъс (7:1–17), който говори за особеното положение на избраните, а едва след него се пристъпва към разпечатването на седмия печат.
По същия начин след шестте тръбни гласа и страшните събития, които ги съпътстват (8:7–9:21), е включен обширен откъс (10:1–11:14), който носи утеха на пророк Йоан и на вярващите и в който се предсказва тържеството на Божието царство.
А след страшните глави, посветени на Антихриста (12–13), виждаме нежния и утешителен образ на Агнеца със „сто четиридесет и четирите хиляди“ верни. Както последователите на Антихриста носят неговия белег върху челата си (13:16), така и тези, избраниците на Агнеца, имат „името на Отца Му, написано на челата им“ (14:1).
Почти неизменно правило в книгата Откровение е тя да дава отдих на своя читател – или по-точно на зрителя, тъй като става дума за драма – чрез някой утешителен откъс, който говори за сигурността и блаженството на вярващите.
Знаменията, които ще предшестват Второто пришествие на Господа, се споменават както в Стария, така и в Новия Завет.
В Стария Завет трябва да обърнем внимание на явлението „съгледство“, за което говорихме, и да внимаваме да не отнасяме поради неправилно тълкуване към Второто Христово пришествие онова, което е казано за Първото Му пришествие.
Предвестяващи знамения на Второто Христово пришествие в Новия Завет намираме в 24 глава на Евангелието според Матей, 13 глава на Евангелието според Марк, 21 глава на Евангелието според Лука, 2 глава на Второто послание до солуняни и в книгата Откровение, която разглеждаме.
След тези общи уводни разсъждения искаме да отбележим следното. Както вече казахме, след представянето на страшните „знамения“ Откровението се грижи да успокои вярващите и включва утешителни откъси, в които им казва, че се намират под особеното покровителство на Господа.
Следователно не е в съгласие с посланието на Откровението вярващите да се ужасяват от събитията, които се случват във всяка епоха. За вярващите Второто Христово пришествие не е страшно събитие, а радостно и спасително, както е за тях и Първото Христово пришествие. Колко красиви са думите, които четем преди светото Причастие: „…Удостой ме да се изпълня с насладата, която е в Тебе, та с радостни трепети да прославям, Благий, двете Твои пришествия“.
Нека се страхуват невярващите, „които нямат надежда“ (1 Сол. 4:13), от случващото се, което за тях остава необяснимо. Вярващите, които живеят в топлата прегръдка на Майката Църква, не бива да се смущават.
Нашата единствена борба трябва да бъде да поддържаме живо общението си с Христос чрез светите Тайнства на нашата Църква, а единствената ни тревога – да не изгубим това общение.
В действителност обаче ние отслабваме духовно, когато с нездраво любопитство изследваме различни събития, които определяме като „знамения“ на Откровението, когато непрестанно говорим за тях и спорим помежду си, без да разбираме посланието на тези събития.
А тяхното послание, както казахме, е покаянието.
Ако разбирам, че и в нашата епоха се случват едни или други от „знаменията“ на Откровението – а такива несъмнено се случват, – нека тогава се покая и нека взема мисионерския жезъл, за да помогна и на своите братя да преживеят покаянието.
Така ще се подчиня на Откровението и ще произнеса най-добрата проповед за него.
Но не е необходимо да видя „знамения“, да чуя за „Чернобил“ или за наближаващото идване на Антихриста, за да се покая. Вярващият трябва винаги да живее с мисълта за смъртта и за своето заставане пред Христовия съд. Това поражда у него осъзнато и постоянно покаяние, независимо дали вижда в своята епоха да се случва онова, което е написано в Откровението.
Повтаряме: нездравото любопитство към есхатологичните въпроси не допринася с нищо за духовния ни живот. Полза ни носи правилният духовен път. Именно към него трябва да насочим както собственото си внимание, така и вниманието на нашите братя.
Ще приведем и свидетелство от Св. Писание в подкрепа на казаното.
В Солун вярващите проявявали силен интерес към есхатологичните въпроси. Кога ще дойде Господ, питали те, колко величествено ще бъде Неговото „пришествие“, щом дори появата на императора е толкова тържествена? Ах, колко жалко за онези, които са починали и няма да видят Христовото пришествие! И все пак наред с този интерес се наблюдавали безредици в духовния им живот, дори и… нравствени прегрешения.
Затова апостол Павел, когато им пише първото си послание, не отговаря веднага на техните есхатологични въпроси. Най-напред им говори за духовния им живот и ги изобличава за нравствените им отклонения (1 Сол. 4:1 сл.), както и за другите нередности сред тях (4:9 сл.).
Сякаш им казва: Обърнете внимание на живота си, вижте как „постъпвате“ (4:1), използвайте настоящия живот, като спазвате Божиите заповеди, и така ще се удостоите да се наслаждавате на бъдещия. Едва накрая апостолът засяга есхатологичните въпроси (4:13–5:11).
В същата посока трябва да се движим и ние в служението си към нашите братя. Не бива да ги плашим със страшни картини на апокалиптични събития от последните времена, а да им помагаме да разберат „как трябва да постъпват и да угаждат Богу“ (1 Сол. 4:1). А плодът на такъв живот ще бъде Божието царство, с което завършва и книгата Откровение.
Като пишем всичко това, ние съвсем не смятаме, че вярващият от която и да било епоха трябва да бъде безразличен към случващото се, особено когато събитията толкова очевидно изглеждат като потвърждение на Откровението.
Казваме обаче, че не е правилно непрестанно да говорим за тези събития и чрез тях да пораждаме у християните страх, който води до болестна религиозност, а не до истинско преживяване на покаянието.
Така, без дори да го осъзнаваме, можем да причиним голяма духовна вреда: вярващите да изоставят спокойния и изпълнен с радост духовен живот, с неговата радостотворна печал на истинското покаяние, и да се отдадат на тревожни, дори смутни прояви, обзети от страх пред очакваните страшни събития. Не бива да бъде така! Напротив, като вземем повод от някое случило се събитие, предсказано в Откровението, трябва да проповядваме, че историята не е случайно преплитане на събития, а върви по пътя, който Божието слово предварително е очертало за нея, и несъмнено ще достигне своя завършек с Второто Христово пришествие и бъдещата вечност. И трябва последователно и целенасочено да помагаме на хората да насочват своите мисли и стремежи именно натам.
Когато се случи някое събитие, което действително съответства на определено „знамение“ от Откровението, не бива да мислим, че вече е настъпило Второто Христово пришествие. Нека си припомним и думите на Христос: „Защото всичко това трябва да стане, ала това още не е свършекът“ (Мат. 24:6). Нека имаме предвид „цикличната“ и „хронологичната“ теория, чрез чието съчетаване, както вече писахме, Откровението може да бъде правилно тълкувано.
Преди двадесет и пет години чух един даровит проповедник да свързва тогавашно замърсяване на водите с пророчеството на Откровението за тяхното вгорчаване вследствие падането на звездата Пелин (Откр. 8:10–11). Напълно правилно! Това обаче съвсем не изключваше възможността същото събитие да се повтори и след двадесет и пет години, както действително се случи в наши дни, но с много по-голяма сила („хронологична“ теория). Не е изключено и днешното събитие („Чернобил“) да се повтори отново в далечното бъдеще.
На нашите християни трябва да подчертаваме, че те са запечатани с печата на Христос. Получили са този печат чрез светото Кръщение и Миропомазание. Затова нека внимаваме как живеем, за да не изгубим този печат. А ние губим божествения печат единствено когато прекъснем живото си общение с нашия Господ.
Вярващите трябва да се интересуват от есхатологичните въпроси. Техният копнеж, тяхната молитва трябва да бъде: „Господи, ела!“ Ела, за да ме приемеш в Твоето небесно царство. „Дойди, Господи Иисусе!“ Така завършва Откровението (22:20).
Както преди Първото Христово пришествие светът е викал: „Ела, Месия!“, така и преди Второто Му пришествие трябва да Го търсим и да копнеем за Неговото идване.
„Господи, ела!“, „Маран ата!“ – това бил молитвеният призив на първите християни (1 Кор. 16:22).
Всяко дърво има корените си долу, в земята, а плодовете му са горе. Християнинът, напротив, за да принася добри плодове, трябва да има корените си горе – в последните неща, във вечността. Изглежда обаче, че този есхатологичен копнеж постепенно се забравя или отслабва сред нашите вярващи. Сякаш сме забравили и благопожеланието „Добър Рай!“.
Откровението насочва душата ни към вечността, към сладостта на Рая, и именно затова трябва да го изучаваме. „Дойди, Господи Иисусе!“ – молят се вярващите. А Господ отговаря: „Да, ида скоро!“ (Откр. 22:20).
И Господ ще дойде, за да унищожи само с едно Свое дихание[3] Антихриста и неговото царство[4], което е изглеждало всемогъщо, и да приеме Своите чеда в небесното Си царство, където те ще живеят в сигурност и безкрайно блаженство.
(следва продължение)
Бележки:
[1] „Нека си припомним тропара от Последованието на опелото: „Спомних си пророка, който възглася: Аз съм земя и пепел“ (вж. Бит. 18:27).“
[2] Вж. ΣΑΚΚΟΥ, Μαθήματα Εἰσαγωγῆς εἰς τὴν Καινὴν Διαθήκην („Лекции по въведение в Новия Завет“), с. 189 сл.
[3] Вж. 2 Сол. 2:8: „…Господ ще го убие с дъха на устата Си“. Вж. също Ис. 11:1 сл.
[4] Някои пишат думата „Антихрист“ с малко „а“, от пренебрежение, но Антихристът ще бъде личност, а не абстрактна идея, а лицата се назовават с главна буква.
Източник: Φούντας, Ἱερεμίας (Ἀρχιμανδρίτης). Ἡ Ἀποκάλυψη τοῦ Ἰωάννου. Μάνδρα Ἀττικῆς, 1997. Авторът е бъдещият Гортински митрополит Йеремия (Фудас), известен гръцки богослов и преподавател по Стар Завет в Богословския факултет на Атинския университет.