Това, че Христос изцелява хората, разбира се, привлича към Него огромно множество желаещи както да Го видят, така и да получат помощта, от която несъмнено всеки се нуждае. Защото Господ ни дарява не само телесно изцеление. Заедно с него Христос лекува и нашите души.
Думите „изцеление“ и „оздравяване“ донякъде се различават по смисъл. В първия случай на човека не просто се връща здравето, но му се дарява и душевна цялост: Бог възстановява онова, което е било разрушено от греха. Човек става духовно зрящ и тогава физическите му сили и здравето му помагат да осъществи истинското си призвание на тази земя, да изпълни онова, за което Господ го е призовал. При това за него вече не е достатъчно просто да си възвърне изгубеното здраве, за да го използва отново за постигането на дребни житейски удоволствия. Сега той иска да знае как трябва да живее занапред.
Именно затова около Христос се събират все повече хора, дошли вече не за да получат от Него нещо материално, а за да намерят най-сетне най-важното – смисъла на живота. И те Го слушат, опитвайки се да се приближат до Него толкова, че всяка Негова дума да отеква в сърцата им и да ги изпълва с истинско съдържание.
Ето, Иисус влиза в един дом по покана на човек, който пожелал да Го чуе под собствения си покрив, далеч от вечно шумящата тълпа. За човека е важно да остане насаме с Бога, в тишина, защитен от житейската суета. Нали именно затова и ние идваме в Църквата – за да ни се открива Господ в това особено пространство.
Този дом става предобраз на храма, където Господ е в самия център, а около Него са онези, които силно желаят да Го чуят, да научат нещо от Него, да се изпълнят с Неговото съдържание. Но и около тази малка къща се събира тълпа, която скромното жилище не може да побере. И ето, четирима души донасят там своя парализиран приятел, който при никакви обстоятелства не би могъл сам да стигне до Христос. Разбираме, че тежката болест, която го е поразила, не е само телесна парализа, но заедно с това и парализа на волята. Може би това е най-дълбоко униние и отчаяние на човек, който вече не вярва в нищо, не се надява на нищо в този живот, който на практика е почти мъртъв, защото нищо на света вече не го радва. Но той все пак има приятели, които го обичат, хора, за които продължава да бъде скъп и които са готови да му помогнат.
И ето, те се приближават до къщата, където е отседнал Иисус, за Когото се говори, че може да изцели всекиго, и изведнъж виждат, че не могат да продължат нататък. Домът е плътно обкръжен от хора, които само чакат Христос да излезе, за да Го помолят, а може би дори да поискат настойчиво от Него да изпълни някакви техни желания. Дошлите разбират, че по никакъв начин няма да успеят да си пробият път с разслабления през тълпата. А тя на свой ред никога няма да им стори място, защото всеки иска нещо свое от Христос.
Всеки път, когато препрочитам този евангелски откъс, не преставам да се удивлявам колко необикновено постъпват тези хора! Нали почти всеки от нас, когато искрено желае да помогне на ближния си, се старае да доведе делото докрай, като направи всичко възможно. Но когато изведнъж на пътя ни се изпречи някакво непреодолимо според нас препятствие, нерядко разперване ръце и казваме: „Е, какво да се прави? Оттук нататък не можем да продължим. Извини ни, но направихме каквото можахме. Ще трябва да те върнем обратно“.
Но тези хора не се връщат назад, защото истинската любов не може да се обърне и да си тръгне, тя не се спира пред нищо. Както казваше архимандрит Йоан Крестянкин, „любовта е много изобретателна“.
Какво предприемат те? Качват се на покрива на къщата, а покривите в Палестина обикновено били плоски и сравнително непрочни, и започват да разкриват покривните плочи, причинявайки щети на човека, който е приел Христос и по същество е превърнал дома си в храм. Те действат, както се казва, без да се съобразяват с нищо, въпреки че тълпата ги гледа като безумци или разбойници, и спускат своя разслаблен приятел право в нозете на Христос.
По-нататък в Евангелието се казва: „Като видя вярата им, Иисус каза на разслабления: чедо, прощават ти се греховете“ (Марк 2:5).
Оказва се, че понякога не толкова самият болен е от значение, колкото всепобеждаващите вяра и любов на хората около него. При това някои от книжниците, присъствали на събитието, възнегодували: „Как тъй Той богохулства? Кой може да прощава грехове, освен един Бог?“ (Марк 2:7).
А в тези Христови думи е вложен и друг смисъл. Оказва се, че именно грехът е истинската причина за разслаблеността на болния! Тъкмо личните грехове на този човек са го довели до безкрайно отчаяние, до неподвижност и на практика до смърт приживе.
И ето, Господ прощава на грешника, защото, първо, той смирено се е доверил на приятелите си, позволявайки им да го донесат при Христос. Но заедно с това болният вижда и колко голяма е любовта на близките му към него. Възможно ли е сърцето да не откликне на такава любов? Как би могъл човек да не възвърне надеждата си? Струва ми се, че самата безрезервна любов на тези хора вече е извършила чудо и е изцелила страдащия, като го е направила способен да чуе Божия глас и му е помогнала по някакъв начин да достигне до Бога.
При това обаче някои започват да негодуват, и то, както се казва в Евангелието, „в сърцата си“, а не на глас, защото по това време Господ вече бил спечелил уважението на хората. Нали далеч не всеки тогава разбирал, че Месията, Божият Помазаник, е Самият Бог. И тогава Иисус за пръв път открива Себе Си пред хората, говори им за Себе Си като за истинския Бог: „Но за да знаете, че Син Човеческий има власт на земята да прощава грехове […], тебе казвам: стани, вземи си одъра и върви у дома си“ (Марк 2:10–11).
Спасителят изцелява разслабления пред очите на хората и по този начин им показва Своята божествена власт, Своето божествено предназначение. Синът Човечески в този случай действа като Син Божи. Бог и човек в едно лице, в едно същество. Истински Бог и истински човек – Иисус Христос.
Сега да се обърнем към друг епизод. Иисус минава покрай един митар на име Левий Алфеев – един от онези, които може би са идвали при Йоан, за да се кръстят в река Йордан. Той бил от хората, които юдейският народ презирал, защото събирали данъци от своите единоверци за римския кесар. При това митарите сами се обогатявали, като безсъвестно ограбвали вдовици и сираци, вземали подкупи и, разбира се, още повече засилвали омразата на околните към себе си.
И ето, покрай такъв човек минава Иисус Христос и повтаря същите думи, които преди това казал на Своите ученици – Симон и Андрей, Яков и Йоан: „Върви след Мене“. Защо Той казва тези думи на един крадец, изградил целия си живот върху мъката и сълзите на ближните, върху непрестанната измама и предателство? Как може Бог да се обърне към толкова презрян човек? За какво Му е нужен той? Но се оказва, че на Бога е нужен всеки човек. При това Той не ни избира според степента на нашата образованост, благородството на произхода ни, висотата на общественото ни положение или някакви други критерии, от които ние понякога се ръководим, когато избираме хората около себе си. Така избираме приятелите си, последователите си, определяме онзи кръг от обществото, в който се чувстваме „сред свои“, като подчертаваме, че еди-кой си човек е „от нашите среди“, а друг дори не бихме допуснали близо до себе си. Оказва се, че за Бога няма никаква разлика между цар и роб, между праведник и грешник, защото всеки от нас Му е безкрайно скъп.
Той казва на този презиран от всички човек: „Върви след Мене“, и изведнъж митарят изоставя всичко, както преди него направили Андрей, Йоан, Яков и Симон, и също тръгва след Христос. А Христос влиза в неговия дом, където никой порядъчен човек никога не би пристъпил, защото това е дом на грешник, в който се събират хора, обезобразени от греха на сребролюбието. Господ седи редом с тези грешници, яде и пие заедно с тях. И за Него започват да злословят: „Вижте колко странен е този Месия, Който обича да яде и да пие вино, приятел на митари и грешници!“. Но подобни думи изобщо не смущават Христос.
Уважаваните в обществото книжници и фарисеи се удивляват, възмущават се, недоумяват.
Как така? Онзи, Когото те толкова дълго очаквали като изпълнител на собствените си надежди, трябвало да дойде именно за тях, защото те са най-добрите, най-религиозните, най-чистите! Защо тогава Той ги е подминал, предпочитайки този митар, Левий Алфеев? А Христос им отговаря просто и недвусмислено:
„Не здравите имат нужда от лекар, а болните; не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Марк 2:17).
Днес думата „фарисей“ се е превърнала в нарицателно име. Така презрително наричат човек, склонен към показност, лицемерие, високомерие спрямо другите, към привидна добродетелност и самохвалство със собствените си постижения. А някога фарисеи наричали хора, които, между другото, били твърде добродетелни. Фарисеите съставлявали по онова време може би най-добрата част от юдейското общество, като оставали най-ревностните, най-пламенните пазители на Закона и вярата. Те наистина се молели горещо и усърдно и действително вършели добри дела, като работели над себе си така, както може би никой друг освен тях не го правел.
Заедно с тях били и книжниците. Те познавали Свещеното писание по-добре от всички. Познава ли някой от нас Свещеното писание така, както те са го познавали? Едва ли. Може ли някой днес да разбира така добре Божиите слова, да ги чувства и обича толкова дълбоко? Вероятно също никой. Но те превърнали духовното си богатство в предмет на самолюбуване. Онова, което Господ дал за спасението на всички хора, „избраните“ присвоили за себе си и от висотата на своите добродетели започнали да гледат надменно на света като на нещо презряно и недостойно. Външно оставали праведници, но истински праведници, разбира се, не били. За тях праведността се превърнала във възможност да съдят света, като оправдават самите себе си. Те не виждали в душите си някои много важни неща, които Господ забелязал, и преди всичко не признавали собствената си гордост.
Така че те не били истински праведници, докато митарите действително били грешници. Но Господ идва именно при истинските хора, защото истинският грешник може да бъде спасен, като се превърне в истински праведник. А лъжливият праведник не може да се промени: за това той трябва най-напред поне да се научи да осъзнава себе си като грешник.
Затова истинският грешник, когото апостол Марк нарича Левий Алфеев, става евангелист Матей. Защото именно той, евангелист Матей, написал първото Евангелие, е онзи митар, който тръгнал след Христос.
Втората глава завършва с два откъса, в които се разказва за фарисеите. Те започват да задават въпроси на Христос, защото много добре виждат колко различен е Той от тях. Самите те искрено вярвали, че Месията ще бъде като тях, само че още по-съвършен, а Той изведнъж започва да върши неща, които изобщо не съответстват на представите им за Бога. Не пости, очевидно пренебрегва външните предписания. Неговите ученици вървят след Него като равни, не стоят мирно и сковано, със сведени към земята очи. Те са свободни хора и именно тази удивителна, истинска свобода, която единствена може да бъде мярка за духовния живот, се оказва камък за препъване за фарисеите. „Защо Твоите ученици не постят? Защо всички са длъжни да постят, а те – не? Ако Ти си истинският Месия, трябва да им даваш пример“. А Христос им отговаря: „Как могат да постят, когато Младоженецът е с тях, когато в света е дошъл Онзи, Когото всички очакваха, и радостта е толкова голяма?“. Така и при нас през пасхалните дни постът винаги се отменя – защото Сам Господ е с нас! Христос – истинската Пасха – идва в този свят и учениците са изпълнени с Неговото съдържание, изпълнени са със Самия Него. За какъв пост може да става дума, за какви закони, когато редом е Самият Закон, а този Закон нарича Себе Си любов?
Фарисеите недоумяват защо учениците нарушават съботата – свещения ден, който Господ е благословил. Според тях този ден трябвало да бъде посветен изключително на бездействие, а ето че учениците, пък и Самият Иисус, непрестанно нарушават това предписание! И Христос произнася изключително важните за всеки от нас думи, че съботата е създадена за човека, а не човекът за съботата; че всичко необходимо и прекрасно на този свят е предназначено да служи на човека.
За всичко това трябва много сериозно да се замислим. Например какво е постът – цел или средство? Ако постът се превърне в крайна цел, човек неволно става негов слуга и тогава вече не Господ, не милостта, не любовта, не Божиите заповеди са най-важни за него – на преден план излиза формалното изпълнение на някакви външни предписания. Така човек губи най-същественото.
А какво представлява молитвеното правило? Ако то е цел, човек влачи молитвите като вериги, като непосилно тежък товар, който кой знае защо непременно трябва да донесе до финала, за да го стовари след това с облекчение от плещите си, заедно с поста. Но ако постът е средство, ако молитвеното правило е средство, тогава те трябва да помагат на човека да се приближава към Бога, да го правят по-добър, по-чист, по-свободен. Да, да, включително и по-свободен! И тогава човек сам е господар на своя пост, сам е господар на своето молитвено правило. Като свободен и мислещ човек, съветвайки се със своя духовен наставник и съобразявайки се с опита на Църквата, той може да избере според силите си и поста, и молитвеното правило, така че те да му помагат да върви към Бога, а не да се превръщат в препятствие по този път.
Проблемът на мнозина се състои именно в това, че те не са разбрали: и постът, и молитвеното правило, и много други външни установления, които исторически са се оформили в Църквата, са за нас само пътни знаци, само опори, с чиято помощ започваме да стоим здраво на краката си. По това приличаме на малките деца, които отначало прохождат с помощта на специални приспособления на колелца. Когато бях съвсем малък, и аз имах такова нещо, с което ту се возех, ту пристъпвах, и едва след това се научих да ходя самостоятелно. Така и всички предписания са ни необходими дотогава, докато не се научим уверено да вървим след Христос.
Източник: Евангелие от Марка с беседами протоиерея Алексея Уминского. Москва:Никея, 2014.