Евангелието от Марк започва с пророчеството: „Ето, Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе. Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му“ (Марк 1:2–3). Пред нас е пророчество за Йоан Предтеча, а думата „Ангел“ тук означава „пратеник, който носи благата вест“. Йоан Кръстител е сравнен с глас на викащия в пустинята, с Божия глас, който възвестява най-важните думи за всеки от нас. „Божи глас“ обикновено наричаме човешката съвест, която звучи в нас особено настойчиво, когато усещаме, че сърцето и душата ни са се опразнили, когато от тях е изчезнало истинското съдържание. Това се случва, когато човек направи нещо нередно, когато съгреши, постъпи против съвестта си. (more…)

Когато говорим за Евангелието, можем дълго да разсъждаваме за това, че то е особена книга, която в продължение на последните две хилядолетия е възпитавала човечеството; че Новият Завет е основа не само на европейската, но и на цялата световна култура. Евангелието е необходимо да се познава дори само за да можем правилно да се ориентираме в културното пространство, което ни заобикаля – в литературата, живописта, архитектурата и музиката. Можем да определим Евангелието като велика книга, в която са изложени основните положения на християнството, но струва ми се, че най-добре е да го възприемаме като оставен ни портрет на Христос, защото най-главното в Новия Завет, най-важното, което имат християните, е Самият Христос, както веднъж се изразил великият религиозен мислител Владимир Соловьов. Разбира се,