Ако Евхаристията разкрива Църквата като общение, тогава и въпросът за авторитета трябва да бъде разбиран в същия този хоризонт. Съвременната криза на авторитета, включително и вътре в Църквата, произтича до голяма степен от погрешното разбиране за самата същност на авторитета.
Традиционно авторитетът е схващан в смисъла на auctoritas: външна претенция, изискваща подчинение. Независимо дали се обосновава с природата, морала, разума или дори вярата, авторитетът често се разбира като нещо обективно, което стои срещу човешката личност и изисква послушание. Такъв авторитет може да предлага сигурност и устойчивост, особено на падналото човечество, което търси твърди критерии в своята борба между доброто и злото. Но именно поради това той може да се превърне и в източник на поробване. Защото, когато авторитетът е външен, той неизбежно влиза в напрежение с човешката свобода.
Историята показва, че дори когато подобен авторитет бъде отхвърлен, той често просто бива заменен с друга форма на обективен авторитет. Следователно проблемът не се разрешава чрез смяната на един авторитет с друг, а чрез преосмисляне на самото понятие за авторитет.
Това преосмисляне се осъществява в Христос. Христос идва не просто за да замени един авторитет с друг, а за да освободи човечеството от робството. В Него авторитетът вече не е външно налагане, а се разкрива като общение. Бог не остава далечен, действащ „зад кулисите“ на историята. Той влиза в човешкото съществуване, споделя го напълно, дори до смърт, и по този начин преобразява самия смисъл на авторитета.
В Христос авторитетът вече не е auctoritas. Той не произтича от някакъв абстрактен принцип или от обективирано битие, а от отношението, и по-точно, от любовта, разбирана като ek-stasis, като излизане от самия себе си към другия. В този смисъл авторитетът вече не се налага отвън, а възниква отвътре, от самото общение. Това е авторитетът на автентичното съществуване: признанието, че „Аз“-ът съществува само в отношение към „Ти“-то.
Следователно Бог не е авторитетен Сам по Себе Си като някаква външна сила. Той става авторитетен за нас единствено в Христос, чрез личното Си участие в нашето съществуване. Неговият авторитет не е авторитет на господството, а на общението – утвърждаване на нашето битие чрез Неговото присъствие.
Това общение става възможно и действително за нас чрез Светия Дух. Както казва апостолът: „Никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Кор. 12:3). Духът не създава изолирани индивиди, а личности в общение. Всички дарове, харизми, служения, вдъхновение, съществуват единствено вътре в този общностен живот. Духът е връзката на любовта и там, където е Той, там е Църквата.
Следователно авторитетът в Църквата никога не представлява обективна реалност, съществуваща над или извън общността. Той винаги е релационен, винаги е църковен. Структурите, служенията и формите на изразяване не притежават авторитет сами по себе си. Те са авторитетни единствено доколкото служат на общението и го явяват.
Същото се отнася и до самата истина. За християнина истината не е абстрактен принцип, а Личност: „Аз съм истината“ (Йоан 14:6). Истината съществува само доколкото е живяна и споделяна вътре в общността, водена от Духа „към всяка истина“ (Йоан 16:13). Затова догматите не притежават авторитет сами по себе си, а са авторитетни единствено вътре в живота на Църквата, като израз на общението: „угодно бе на Светаго Духа и нам“ (Деян. 15:28).
В този контекст вече можем да зададем въпроса: в какво се състои авторитетът на Библията?
Авторитетът на Писанието не може да бъде разбран отделно от Духа и от общността. Без слизането на Светия Дух и без живота на Църквата, възникнал на Петдесетница, думите и делата на Бога биха могли да бъдат записани, но не биха притежавали екзистенциален авторитет. Както всеки авторитет в Църквата, така и библейският авторитет не е обективен, а релационен.
В своя произход Библията е свидетелството на общността, на личности, които са срещнали Христос не като изолирани индивиди, а вътре в общението, създадено от Духа. Техният авторитет не произтича от индивидуално притежание на истината, а от участието им в живота на Христос вътре в Църквата.
Поради тази причина авторитетът на Библията се осъществява единствено в Църквата. Той не се налага отвън, а се разпознава отвътре, в живота на общението. Извън този контекст Библията може да бъде третирана като обект – да бъде изучавана, анализирана или дори отхвърляна, но не може да функционира като жив авторитет.
Следователно библейският авторитет е анамнетичен (anamnetic, ἀναμνηστικός, възпоменателно): той прави отново присъстваща реалността на Божието участие в нашето съществуване. В този смисъл той е аналогичен на Евхаристията. Както Евхаристията отново представя и осъществява живота на Христос в общността, така и Писанията свидетелстват за този живот и го правят присъстващ вътре в Църквата.
Това означава също, че нито нехристияните, нито дори членовете на Църквата са длъжни да приемат авторитета на Библията като външно наложена принуда. Ако Писанието бъде третирано като обективен авторитет, изискващ подчинение, то може, и с право ще бъде отхвърлено в името на свободата. Неговият авторитет има смисъл единствено като израз на живота в Духа.
Това ни води към по-дълбоко разбиране на свободата. Истинската свобода не е способността да избираме между различни възможности, нито просто свобода от ограничение. Тя е свобода за общение – способността да участваме в живота на Бога. В тази свобода авторитетът вече не се противопоставя на свободата, защото вече не е външен. Той е самата форма, която приема общението. Подобна свобода не предлага външни гаранции или сигурност. Тя принадлежи към живота на Царството. И все пак чрез Христос и в Светия Дух тя вече ни е дадена като предвкусване, като „свободата на Божиите чеда“.
В исторически план проблемът за авторитета е особено остро изразен в западното християнство, където авторитетът често е бил разбиран в обективни категории. Православният Изток, макар също да не е бил защитен от подобни изкушения, е съхранил, поне в своето по-дълбоко виждане, разбирането за авторитета като общение.
В антропологичен план свободата е разбирана през понятието за обожение (theosis), за участие в живота на Бога, което се противопоставя на всяко обективиране на божествения авторитет. В еклисиологичен план евхаристийното разбиране е гарантирало, че авторитетът, независимо дали става дума за авторитета на епископа, на догмата или на Писанието, винаги се разполага вътре в живота на общността.
Тази разлика остава съществена, особено в икуменическия диалог, където въпросът за авторитета продължава да бъде централен. Ако авторитетът в Църквата не е външен, а възниква от общението, тогава сега трябва да се запитаме как това общение първоначално е било живяно и изразено в историята. Защото Църквата не е започнала като система на авторитет, а като общност, събрана във вярата, в богослужението и в преломяването на хляба.
Откъс от най-новата книга на Пергамския митр. Йоан Зизюлас: Orthodoxy, ed. Bishop Maxim Vasiljević and Stavros Yangazoglou (Alhambra, CA: Sebastian Press, 2026).
Превод: З. Иванова