Пневматологията в Евангелието от Марк като пришествие на Царството
За разлика от евангелист Лука, пневматологията в Евангелието от Марк е изключително кратка, но и особено значима. Както е известно, евангелист Марк, чието евангелие хронологически предхожда останалите, черпи от своите записки като свидетел на проповедта на апостол Петър, както и като тълкувател на апостолското предание на първоначалната Църква, обръщайки се към гръкоезичната християнска общност, вероятно в Рим[1].
От общо 22 споменавания на думата „дух“, 6 се отнасят до Светия Дух с ясно изразения Му личен и божествен характер, 10 – до нечистите духове, а 3 – до духа на Иисус или до човешкия дух като израз на човешкото самосъзнание. Основната характеристика на пневматологията в Евангелието от Марк е конфликтът между Светия Дух, Който обитава в Иисус, и нечистите духове. Централна тема на евангелието е, че Иисус поучава и извършва изцеления и чудеса чрез съдействието на Светия Дух, изпълнявайки обещанията на Бога в Стария Завет за спасението на човечеството чрез постепенното откриване на Своята личност като Месия-Христос и чрез учението Си за идващото Царство.
Още в началото на евангелието Иисус е наречен „Син Божий“[2]. Това наименование се повтаря и се редува със съответното месианско название „Син Човечески“. В първа глава на евангелието Йоан Кръстител заявява, че Иисус е идващият Месия, Който ще кръщава хората не просто с вода, а със Светия Дух[3]. Епохата на Месия-Христос е настъпила и вече се бележи от присъствието и действието на Светия Дух.
Веднага след това евангелистът представя богоявлението на Иисус Христос при Кръщението в Йордан. Светият Дух слиза като гълъб върху Кръщавания, и Иисус се явява като „възлюбеният Син“ на Бога Отца[4]. Самоличността на Иисус като Месия-Христос се разкрива преди всичко при Кръщението. Иисус като човек е „помазаникът“ на Светия Дух[5]. Веднага след Кръщението Светият Дух отвежда Иисус в пустинята за изпитание и подготовка, където в продължение на четиридесет дни Христос в молитва подготвя Своето дело, „изкушаван от сатаната“, но и обгрижван от ангелите[6]. Това проявление на изкушенията от сатанинските сили продължава като постоянен конфликт на Иисус с „нечистите духове“ в страдащите хора през целия период на Неговото обществено служение и чудотворни дела.
След пустинята Иисус започва проповедта на Евангелието, призовавайки хората към покаяние и вяра, като подчертава, че времето се е изпълнило и Божието царство е наближило. Изпълнен със Светия Дух, Иисус призовава учениците Си и поучава „като имащ власт“ (Марк 1:21). Евангелист Марк разказва за редица чудеса, извършени над хора, измъчвани „от нечисти духове“, като по този начин разкрива новия свят на Божието царство, който се възстановява, надмогвайки тлението и смъртта.
„Новото учение с власт“ на Иисус прогонва бесовете и прощава греховете на страдащите. Иисус е „Син Човечески“, Той има „власт“, тоест действа чрез присъствието и силата на Светия Дух. Неговата власт надхвърля формалното спазване на съботата, като разкрива месианската Му роля и Неговата изцеляваща сила, както и истинския смисъл на съботния покой, заявявайки, че: „Съботата е създадена за човека, а не човекът за съботата; затова Синът Човечески е господар и на съботата“ (Марк 2:27–28).
Евангелист Марк последователно подчертава, че Иисус изцелява страдащите от „нечисти духове“ – това олицетворение на разрушителните сили на злото, които поробват човешкия живот. Интересното тук е, че дори тези духове разпознават месианската идентичност на Иисус: „И нечистите духове, когато Го виждаха, падаха пред Него и викаха, казвайки: Ти си Син Божий. А Той строго им заповядваше да не Го разгласяват“ (Марк 3:11–12).
Мисията на Дванадесетте е пряко свързана с проповедта на Евангелието на Царството и със същата власт да могат и те да изгонват бесове от хората. Въпреки това книжниците се противопоставят на учението и делото на Иисус, като твърдят, че Той е обикновен магьосник и заклинател, обладан от сатаната или Веелзевул: „и че чрез княза на бесовете изгонва бесовете“ (Марк 3:22).
Отговорът на Иисус към книжниците се изразява в логичния въпрос: „Как може сатаната да изгонва сатаната?“ (Марк 3:23). Всички чудотворни действия на Иисус са дело на Светия Дух. Нещо повече, изгонването на бесовете от Иисус е свидетелство за юдеите, че Царството небесно вече е дошло и че властта на сатаната е към своя край.
Този момент е решаващ и води пневматологията на Марк, както и на другите двама синоптични евангелисти, до нейната кулминация. Иисус се стреми чрез притчи да покаже заблудата на книжниците, като накрая подчертава, че всички човешки грехове и всички хули могат да бъдат простени от Бога. Но хулата против Светия Дух никога няма да бъде простена и остава вечно непростим грях.
Това изказване на Иисус е предизвикано от факта, че книжниците не могат да приемат Неговата месианска идентичност, „защото казваха: има нечист дух“ (Марк 3:30). Макар Иисус да говори за хула против Светия Дух, самата хула е насочена срещу Него.
Думите на Марк за хулата против Светия Дух се срещат със съществена вариация и при Матей и Лука, където се казва, че докато хулата против Сина може да бъде простена, хулата против Светия Дух никога не може да бъде простена[7].
Следователно пневматологията на Марк поставя в центъра си именно хулата против Светия Дух. Трудностите при тълкуването и различните интерпретационни аспекти на този въпрос ще се опитаме да представим във втората част на нашето изложение – в една христоцентрична перспектива на пневматологията в Евангелието според Марк, във връзка и с нейното есхатологично измерение.
От четвърта глава нататък и почти до края на Евангелието от Марк се прави само едно изрично споменаване на Светия Дух, което се отнася до делото на Утешителя в Църквата – Този, Който ще вдъхновява проповедта и свидетелството на апостолите пред света дори при най-трудни обстоятелства: „А когато ви отведат, за да ви предадат, не се грижете предварително какво да говорите, нито го обмисляйте; но каквото ви бъде дадено в онзи час, това говорете; защото не вие сте, които говорите, а Светият Дух“ (Марк 13:11). Светият Дух поставя началото на нова епоха за хората. Това е изпълнението на обещанието на Иисус за изпращането на Светия Дух на Петдесетница, тоест – епохата на Църквата (Деян. 2:1–11). Притчите, които следват (за сеяча, за светилника, за бурята и др.), имат за основна тема тайнственото откриване на Божието царство – т.нар. „тайна на Месията“. Иисус говори на народа с притчи за тайната на Царството, но на Своите ученици – началото на новия Израил, които ще поемат мисията на църковната проповед – разкрива по-ясно неговата тайна (Марк 4:1).
Следва изцелението на бесноватия от Герасинската страна в елинистичната област Декапол, както и разказът за стадото свине, в което влезли нечистите духове след изцелението на страдащия; също и изцелението на кръвоточивата жена и възкресението на дъщерята на началника на синагогата Иаир (5:1–20). След това Иисус се връща в родния Си град Назарет, където близките Му се съблазняват от Неговото слово в съботния ден в синагогата, отхвърлят Го и се питат откъде Синът на дърводелеца Иосиф и Мария черпи силата за Своите дела и думи. Тогава Иисус подчертава добре известното, че никой пророк не е приет в отечеството си. Това, разбира се, има по-широко национално значение за юдеите, които не разпознават очаквания Месия в лицето на Иисус[8] (гл. 6).
Иисус изпраща Дванадесетте да проповядват идването на Царството, като им дава власт да изгонват нечистите духове (6:7–13). Следват чудесата с умножаването на хлябовете и рибите, словото за хляба на живота и ходенето по развълнуваното езеро. По-нататък се разгръща конфликтът с фарисеите и книжниците относно традиционните очистителни обреди преди хранене, които учениците на Иисус не спазват. По този повод Иисус говори за злите помисли на хората. Затова, когато фарисеите предизвикателно искат от Него да извърши някакво чудо, за да Го обвинят, Той отказва: „И въздъхна дълбоко в духа Си и каза: защо това поколение търси знамение? Истина ви казвам: няма да се даде знамение на това поколение“ (8:11–12)[9].
Трудно е да се определи дали Иисус се смущава, или самият Свети Дух се огорчава от неверието на фарисеите. Дателният падеж по-скоро показва, че Богочовекът Иисус чрез Светия Дух разпознава истинските мисли на фарисеите. Тук следва да имаме предвид, че и апостол Павел, когато описва различните дарове на Светия Дух в живота на Църквата, посочва един от тях като способността за разпознаване на духовете. Това различаване произхожда от Светия Дух, а липсата му може да доведе дори до духовна слепота и закоравяване.
След това Марк разказва за изцелението на дъщерята на сирофиникийката от нечист дух, за изцелението на глухонемия, за чудото с нахранването на четирите хиляди и за изцелението на слепия. Накрая Иисус пита учениците Си какво казват хората за Него, и Петър изповядва: „Ти си Христос“ (8:29). Следва предсказанието на Иисус за предстоящите Му страдания и възкресение, както и за бъдещото Му славно пришествие.
В началото на 9-та глава Иисус казва: „Истина ви казвам, че има някои от стоящите тук, които няма да вкусят смърт, докато не видят Божието царство дошло в сила“ (Марк 9:1). Това парадоксално и трудно тълкуемо изказване на Иисус се обяснява – поне според светоотеческата традиция и православните тълкуватели – от последвалото Преображение на Тавор, което представлява предвкусване на новия свят на Царството, но и богоявление, както при Кръщението на Христос. И тук се явява облакът, който засенява Иисус, и се чува глас от облака, който открива Неговата божествена идентичност. При слизането от Тавор Иисус изцелява, като изобличава „немия дух“ в един младеж, подготвя учениците за тяхното жертвено служение, подчертава невинността на малките деца, свързва я с живота в Царството и посочва начина за влизане в него на богатия младеж, който желае да го постигне без труд и жертва.
Следват за трети път предсказания за предстоящите страдания, представя се ръководството като смирено служение, а не като властническо първенство, описва се тържественият вход в Йерусалим, проклятието над безплодната смоковница, изгонването на търговците от храма и нова конфронтация с първосвещениците и книжниците относно властта, с която Иисус говори и действа. Иисус отговаря на Своите критици с притчата за лозето, но юдеите отново се опитват да Го уловят с въпрос за властта на кесаря и римските данъци, а садукеите Го предизвикват, за да осмеят учението за възкресението на мъртвите. Иисус поставя като условие за участие в Божието царство любовта (гл. 12).
В края на 12-та глава, по повод книжниците, които оспорват Неговото месианско достойнство, Иисус се обръща към множеството, казвайки: „Как казват книжниците, че Христос е син Давидов? Защото сам Давид каза чрез Светия Дух: рече Господ на моя Господ: седни отдясно Ми, докато положа враговете Ти за подножие на нозете Ти. И така сам Давид Го нарича Господ; как тогава Му е син? И многото народ Го слушаше с радост“ (Марк 12:35–37). Иисус приписва думите на Давид за Месията, както и на всички пророци, на Светия Дух.
В 13-та глава, както видяхме, Иисус учи учениците Си да не се тревожат за своето свидетелство, когато бъдат преследвани и призовани да отговарят, защото ще им бъде дадено слово от Светия Дух (Марк 13:11). Следват указания за последните времена на историята и за знаменията, които ще предвещаят края на този свят и второто славно пришествие на Христос като Син Човечески, Който ще дойде „в облаци с голяма сила и слава“ (Марк 13:26).
И тук символичната типология съчетава пневматологията с есхатологията. Въпреки това окончателното идване на Царството принадлежи изцяло на властта на Бога Отца – то ще настъпи внезапно, затова е необходима постоянна духовна бодрост (Марк 13:32–37).
В 14-та глава Марк разказва стъпка по стъпка драматичните събития и пътя на Иисус към кръстните страдания: помазването с миро, пасхалната вечеря и установяването на тайнството на Светата Евхаристия, молитвата в Гетсимания, предателството, залавянето и съдът на Иисус пред Синедриона. Ще се спрем на отговора на Иисус към първосвещеника пред Синедриона, който Го попитал: „Ти ли си Христос, Синът на Благословения?“ (Марк 14:61). Иисус отговорил утвърдително, позовавайки се на пророк Даниил (7:13) и на Псалмите (110:1) относно идването на Сина Човечески, Който ще бъде възвисен, седящ отдясно на Бога, и ще дойде отново „на небесните облаци“ – нещо, което представлява нова, макар и косвена, пневматологична препратка. В този момент първосвещеникът разкъсва дрехите си и възкликва, че Иисус е виновен за богохулство, а членовете на Синедриона Го осъждат на смърт (14:55–65). Следват отричането на Петър, предаването на Иисус на Пилат, подигравките и жестоките страдания, смъртта, свалянето от кръста и погребението в гроба.
Евангелието от Марк завършва с явяванията на възкръсналия Христос и с повелята Му към учениците да проповядват Евангелието „със знамения“ по целия свят, както и с възнесението Му и сядането Му отдясно на Бога.
Хулата против Светия Дух като есхатологичен грях
В Новия Завет Бог се открива в икономѝята на спасението чрез Иисус, Който действа като Месия-Христос в Светия Дух. Така Богочовекът Иисус Христос е носителят par excellence на Светия Дух, Който чрез Своето земно домостроителство разкрива идващото Божие царство. Наследството и заветът, който Христос оставя на Църквата, е Светият Дух. С Петдесетница делото на Христос се разпростира в тялото на Църквата, която Светият Дух съзижда, поддържа и непрестанно изгражда. Чрез апостолите Светият Дух вдъхновява и направлява свидетелството и мисията на Църквата в света. В тази органична връзка между Христос, Светия Дух и Църквата трябва да се разбира изказването на Иисус за хулата против Светия Дух като вечен грях. В крайна сметка първосвещеникът сам хули Светия Дух, тъй като не признава Иисус за Христос. Книжниците и фарисеите, като не приемат Иисус като Месия и приписват Неговото дело на сатаната, оскверняват присъствието и действието на Светия Дух, Който действа чрез Христос.
Иисус като Богочовек притежава властта да прощава всеки грях, извършен против Него. Но тъй като те не се покайват и не променят радикално своето отношение към благовестието на Царството, това упорство представлява крайно изопачаване на Божието дело. Упоритият им отказ да признаят Иисус като Месия действително е похулване на Светия Дух и същевременно непростим грях във вечността. От тази перспектива хулата против Светия Дух е в същността си хула против самия Иисус.
Следователно хулата против Светия Дух се състои в подмяната и изкривяването на Божието откровение в Христос. Чрез Иисус Христос действа самият Бог, Който унищожава властта на сатаната, освобождава хората от оковите на злото и поставя началото на новия свят на Царството[10]. Много тълкуватели виждат в това разбиране на хулата против Светия Дух като есхатологичен грях проповедническото усилие на първоначалната Църква да утвърди христоцентричната си вяра както вътре, така и извън църковната общност. Ив Конгар отбелязва, че по време на Своето земно домостроителство Иисус е бил носител на Духа, Който обаче все още не е бил даден нито на учениците, нито на слушателите на Неговото учение.[11] И апостол Павел говори за предишното си хулно поведение спрямо Църквата, поради пълно неведение: „който преди бях хулител, гонител и насилник; но бях помилван, защото по незнание съм го вършил в неверие“. В живота на Църквата обаче „преизобилства благодатта на нашия Господ с вяра и любов, които са в Христа Иисуса“ (1 Тим. 1:13–14). След Възкресението и Петдесетница планът на спасението вече е открит. Противопоставянето на него вече представлява съпротива и отхвърляне на Евангелието, тоест хула против Светия Дух (1 Тим. 1:19–20). За тази съпротива говори и първомъченикът Стефан, когато се обръща към своите гонители юдеи по време на мъченичеството си: „Жестоковратни и с необрязани сърца и уши! Вие винаги се противите на Светия Дух; както бащите ви, така и вие“ (Деян. 7:51).
Евангелието се състои в откриването на Иисус Христос като Цар на славата чрез Светия Дух. Цялото дело на Неговото земно домостроителство представлява постепенно разкриване на Неговата месианска идентичност. Иисус Христос учи и действа чрез силата на Светия Дух. Чудесата на Христос означават, че Царството вече е дошло. Особено в Евангелието според Марк изгонването на демоните чрез Божия Дух свидетелства за настъпването на Царството. Непризнаването на произхода на тези чудеса означава непризнаване на идването на Божието царство.
От Въплъщението до Възкресението, Възнесението и Петдесетница делото на Иисус непрестанно разкрива действието и съдействието на Светия Дух. След Петдесетница Иисус Христос чрез Светия Дух съгражда тялото на Църквата. До края на времената присъствието на Христос и предвкусването на Царството се осъществяват чрез Евхаристията. Така се тълкуват и думите на Иисус на Тайната вечеря: „Истина ви казвам, че вече няма да пия от плода на лозата до онзи ден, когато ще го пия нов в Божието царство“ (Марк 14:25).
В православната църковна традиция Светата Евхаристия е по същество пневматологично събитие. Призоваването и общението със Светия Дух съграждат тайнственото тяло на Църквата, което е Христос. След Петдесетница и докато трае историята, Седящият отдясно на Бога Отца посещава Своята Църква и е тайнствено присъстващ в нея чрез светите Тайнства, които са преди всичко пневматологични събития. В православната традиция няма нито едно тайнство или освещаващо действие без призоваването и действието на Светия Дух.
Откриването на последните времена продължава тайнствено в живота на Църквата и е дело преди всичко на Светия Дух[12]. Есхатологичното измерение на пневматологията се оказва ключ към разбирането на непростимата хула против Светия Дух. Юдеите исторически са очаквали Месията чрез подготвителното Божие откровение в Стария Завет и са станали очевидци на чудотворното дело на Иисус чрез Светия Дух. Въпреки това фарисеите и книжниците, макар да са видели безспорното действие на Светия Дух, го приписали на сатаната. Това наистина представлява есхатологична хула!
Хулата против Светия Дух е непростим грях именно като есхатологичен грях, защото е свързана с явно и съзнателно отхвърляне или изопачаване на Царството, което се открива чрез особеното дело на Утешителя в домостроителството на Христос.
Проповедта на покаянието е пряко свързана с идването на Царството като признаване на личността и делото на Христос. Обратно, непокаянието помрачава разпознаването на Христос и на Царството и представлява изопачаване и поругаване на Светия Дух, и следователно – смъртен грях.
Светоотеческото тълкуване на хулата против Светия Дух
Парадоксалното споменаване в Евангелието от Марк, както и при другите двама синоптични евангелисти, за непростимата хула против Светия Дух, е занимавало тълкувателния подход към този въпрос у отците на Църквата. Устната традиция на това изречение на Христос била толкова разпространена в първоначалната Църква, че това обяснява включването му и от тримата синоптици. Центърът на тази пневматологична тема е подчертаването на хулата против Светия Дух като най-тежкия и непростим грях.
Освен историческия контекст на думите, отправени от Иисус към книжниците и фарисеите, значението им се разпростира и върху живота на Църквата, в която Светият Дух действа по особен начин. Пренебрежението към присъствието и действието на Светия Дух в Църквата е едновременно отричане на спасението в Христос, което се извършва чрез другия Утешител (Παράκλητος).
Св. Климент Римски в своето Второ послание до коринтяните разбира като непростима хула пренебрежението към даровете на Светия Дух в Църквата, когато присъствието и действието на Духа се считат за мит и заблуда.
В Дидахе се говори за непростимия грях против пророците, които говорят в Духа в Църквата и се различават от лъжепророците. Пророкът, който говори в Духа, се разпознава по това, че има начина на живот на Господа.
В „Пастир на Ерм“ за хула срещу Духа се счита липсата на покаяние и упорството в греха – нещо, което прави невъзможно опрощението от Светия Дух. Апостолски постановления, отразяващи учението на Дидахе, обясняват хулата като непокаяние.
Св. Ириней Лионски[13] обвинява гностиците, че изопачават учението за хулата против Светия Дух и представят себе си като носители на пророчески дарове, отказвайки да признаят истинските харизматици и пророци, чрез които действа Светият Дух в Църквата. По този начин те извършват непростимия грях против Светия Дух.
Това тълкуване се повтаря в светоотеческото учение винаги, когато се поставя под съмнение равночестието на Светия Дух спрямо другите две Лица в догмата за Светата Троица.
В тълкуването на Ориген тази хула се отнася до ожесточаването и духовното омъртвяване на онези, които не се покайват, като са смъртоносно в плен на греховете си и не могат да разпознаят даровете на Светия Дух. Никой не може да разпознае Христос, освен чрез Духа[14]. Теогност смята, че хулата против Светия Дух е „непростима“, когато е умишлено пренебрегната от онези, които вече са получили Неговия дар[15].
Св. Атанасий Велики, обобщавайки предишната тълковна традиция на Църквата, смята за хула изкривяването на вярата относно Сина и Светия Дух в учението за Светата Троица. Христос наистина смятал Себе Си за равен на Светия Дух. Въпреки това Той говорел за непростима хула против Светия Дух, защото юдеите виждали в Него само Неговата човешка природа. Иисус показал Своето Божество на учениците Си и дори Сам изпратил Духа. Следователно, поради домостроителството, било казано това изречение, както го предават Матей и Лука. Въпреки това той смята, че хулата се отнася главно за кръстените, които се връщат към греха, не приемайки дара на Светия Дух[16]. Това е грехът на отстъплението. В крайна сметка, тази хула е хула срещу неразделната Света Троица, като отхвърляне на даровете на Светия Дух и като непознаване на Божеството на Иисус Христос[17].
Дидим Александрийски споменава хулата, като я отъждествява с неприемането на равночестното Божество на Христос и на Светия Дух. Хулата е неприемането на Божество: „хула е да не се нарича Той (Духът) Бог“.[18]
Св. Кирил Александрийски също смята, че хулата против Светия Дух е непростима, защото Божеството на Христос по време на земното Му домостроителство не се виждало от неразумните поради естествената слабост на човека. Освен това, наименованието на Духа се отнася за цялата Света Троица. Непростимостта е посочена, за да се покаже тежестта на греха и да доведе до покаяние[19].
Св. Кирил Йерусалимски в своите катехизаторски слова тълкува този труден пасаж от синоптиците по подобен начин като александрийските богослови, като подчертава равночестието на Духа в Светата Троица и особеното Му дело в домостроителството на спасението[20].
Кападокийските богослови в учението си за Светия Дух смятат за хула отричането на равночестното Божество на Светия Дух, Неговия особен принос в тайната на спасението, както и освещаващото Му действие в Църквата. Св. Григорий Богослов, тълкувайки въпроса за хулата, казва следното: „Както аз благоговея пред наименованията на Словото, които са толкова многобройни и толкова възвишени и велики, че дори демоните се страхуват от тях; така също благоговея пред равночестието на Духа; боя се от определената заплаха към онези, които хулят срещу Него. Хула, а не богословие, е отчуждаването от Божеството. И тук трябва да се отбележи, че Онзи, Който е хулен, е Господ; а Този, Който въздава, е Светият Дух, което явно показва, че Той е Господ. Не мога да понеса да бъда неосветлен след просветлението, като изопачавам нещо от трите [Лица], в Които съм се кръстил, и наистина да бъда погребан във водата, не за възраждане, а за окончателна смърт.“[21]
Св. Йоан Златоуст разширява тълкуването на хулата против Светия Дух, като я свързва с греховния живот на християните. Въпреки това, всеки грях и хула срещу Христос и Светия Дух се прощава чрез искреното покаяние и милосърдието на Бога в живота на Църквата.[22]
Св. Фотий Велики възприема хулата против Светия Дух като поругаване и обезсилване на кръщелната благодат от страна на грешниците, но също и като отричане на равночестието на Духа в Светата Троица, както се случва при древните ереси, но и при заблудата на Filioque[23].
Евтимий Зигавин отъждествява хулата против Светия Дух с хулата срещу Божеството, което нарича Светия Дух. Това е страшната и непростима хула срещу Бога, която все пак може да бъде простена, ако има покаяние „тук и там“.[24]
Подобно тълкуване срещаме и при латинските отци на Църквата.
Св. Иларий Пиктавийски разглежда хулата против Светия Дух като отричане на Божеството на Христос[25]. Св. Амвросий Медиолански, следвайки Дидим Александрийски, подчертава равночестието на въплътения Син със Светия Дух[26]. Св. Йероним също счита за хула лъжливите учения на еретиците и разколниците относно Светия Дух[27]. Блажени Августин тълкува непростимостта на хулата против Светия Дух, като се съсредоточава върху закоравяването на онези, които не приемат единството на Тялото Христово със Светия Дух. Той предлага и систематично разглеждане на въпроса, като повтаря светоотеческата традиция за покаянието и Божието милосърдие, подчертавайки, че само непокаяните и ожесточени ще останат непростени и извън спасението[28].
Подобни възгледи, но с по-логически и схоластичен анализ, изразява и Тома Аквински, който също подчертава съзнателното ожесточаване и нагласата на човешката душа, която доброволно се отдалечава и възпрепятства всяко действие и дар на Светия Дух[29].
Разбира се, въпросът остава открит и в съвременната библейска критика и богословска интерпретация, която в голяма степен повтаря светоотеческото разбиране за хулата против Светия Дух като отричане на Божието откровение в Христос и на факта, че в личността и делото на Христос действа Сам Бог както в домостроителството на спасението, така и в живота на Църквата чрез силата на Светия Дух[30].
Вместо заключение
Светият Дух е месианската тайна на Христос, чието действие разкрива новия свят на Божието царство. Христологията, както отбелязва приснопаметният Пергамски митрополит Йоан Зизиулас, или е пневматологична, или изобщо не е христология. „Пневматологията не е елемент, който се добавя към христологията, а съставна част, която я изгражда. Нещо повече – ролята на Светия Дух в христологията не е само конститутивна, но и тълкувателна. Духът е единствената власт, която ни разкрива кой е Христос и какво е извършил и поучавал в земния Си живот“[31].
Светият Дух е тясно свързан с есхатологията, защото има особеното дело да въвежда „последните неща“ (τα έσχατα) в историята чрез Христос, Когото непрестанно разкрива като Господ както в делото на домостроителството, така и в живота на Църквата. Христос чрез Светия Дух посещава Църквата от хоризонта на бъдещето – Той е идващият Христос на Царството. „Никой не може да каже: Иисус е Господ, освен чрез Светия Дух“ (1 Кор. 12:3). Следователно Христос се явява, познава и тълкува в Духа. Отричането и хулата против Иисус Христос са отричане и хула против Светия Дух. Нищо не извършва Христос без съдействието и съприсъствието на Духа.
В живота на Църквата няма „смъртни“ грехове в строг смисъл, освен хулата против Светия Дух, която означава съзнателен и действен отказ от общение със Светия Дух, отказ да се приеме Неговото присъствие и действие. И все пак дори това може да бъде преодоляно чрез покаяние[32].
Прошката или опрощението на греховете означава изцеление на страдащия човек. Когато Иисус Христос изцеляваше болните, Той го правеше при условие на вяра и желание за изцеление. Следователно прошката предполага свободното приемане от страна на човека на Божията благодат.
Само свободният и пълен отказ на човека да приеме прошката от Бога остава неизцелим. Съзнателното отчуждение от Бога представлява смъртен грях. Става дума за пълната непокайност на човека пред Бога. Според авва Исаак Сириец: „Няма непростим грях, освен непокаяния, нито дар, който да пребъдва без да се увеличава, освен този, който е лишен от благодарност.“[33]
Следователно опрощението на хулата против Иисус Христос чрез покаяние означава и опрощение на хулата против Светия Дух. Обратно, свободното и непокайно отхвърляне на Божеството на Христос и на Светия Дух представлява вечен грях, защото онези, които действително го отхвърлят, ще се окажат в последните времена в едно вечно състояние, в което сами няма да пожелаят да участват.
Бележки:
[1] Относно въпросите за произхода и източниците на Евангелието според Марк вж. Το Κατά Μάρκον Ευαγγέλιο, εκδ. Πουρναράς, Θεσσαλονίκη 1988, с. 23–40.
[2] Вж. Марк 1:1; Марк 1:11; Марк 3:11; Марк 5:7; Марк 9:7; Марк 12:6; Марк 13:32; Марк 14:61; Марк 15:39.
[3] Марк 1:8: „Аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти със Светия Дух.“
[4] Марк 1:9–10: „И веднага, като излизаше от водата, видя небесата разтворени и Духа, като гълъб, да слиза върху Него; и глас се чу от небесата: Ти си Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.“
[5] Разбира се, помазанието на човешката природа на Христос се осъществява „от самото зачатие“. Вж. Кирил Александрийски, Трето послание до Несторий: „…като признаваме един Христос – Словото от Бога Отца с Неговата собствена плът. Защото тогава Той по човешки начин е помазан заедно с нас, макар Сам да дава Духа на достойните да го приемат, и то не с мярка, както казва блаженият евангелист Йоан. И не казваме, че Словото от Бога е обитавало като в обикновен човек, роден от Светата Дева, за да не се мисли Христос като богоносен човек. Защото, макар да е казано, че „живя между нас“ (‘ἐσκήνωσεν ἐν ἡμῖν’), и също че в Христос обитава „цялата пълнота на Божеството телесно“, ние разбираме, че като стана плът, Той не обитава по същия начин, както се казва за светиите, но определяме това обитаване като съединение по природа, а не като превръщане в плът; такова обитаване, каквото има душата на човека към собственото си тяло. Следователно един е Христос и Син, и Господ – не като просто съединение, както при единство по чест или власт между човек и Бог; защото равенството по чест не съединява природите.“
[6] Марк 1:12–13: „И веднага Духът Го отвежда в пустинята; и беше там в пустинята четиридесет дни, изкушаван от сатаната; и беше между зверовете, а ангелите Му служеха.“
[7] Мат. 12:31–32: „Затова ви казвам: всеки грях и хула ще се прости на човеците, но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако каже против Светия Дух, няма да му се прости нито в този век, нито в бъдещия.“ Лука 12:10: „И всеки, който каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но на онзи, който похули Светия Дух, няма да му се прости.“
[8] Срв. Йоан 1:11: „В своите си дойде, и своите Му Го не приеха.“
[9] Срв. Марк 2:8: „И веднага Иисус, като позна с духа Си, че така разсъждават в себе си, им каза: защо размишлявате това в сърцата си?“
[10] Йоан Каравидопулос, Το Κατά Μάρκον Ευαγγέλιο, 154.
[11] Вж. Yves Congar, «Blaphème contre le Saint Esprit», Concilium 18/1976, L’expérience de l’Esprit, Mélanges Schillebeeckx, 23.
[12] Вж. Мат. 12:28: „Ако Аз чрез Божия Дух изгонвам бесове, то значи Божието царство е дошло при вас.“
[13] Св. Ириней Лионски, Κατά Αιρέσεων 3,11,9.
[14] Ориген, Ομιλία εις το κατά Ιωάννην Β΄ 11. Ομιλία ΙΘ΄, 13. Ομιλία ΚΗ΄, 15.
[15] Атанасий Велики, Επιστολή προς Σεραπίωνα Β΄, 4, 17, PG 26, 644A
[16] Yves Congar, «Blaphème contre le Saint Esprit», ό.π., σσ, 27-29
[17] Атанасий Велики, Προς Σεραπίωνα περί του Αγίου Πνεύματος Επιστολές Α΄, Β΄ και Γ΄
[18] Дидим Александрийски, Περί Τριάδος, Β΄, 26, 30, 54.
[19] Кирил Александрийски, Υπόμνημα εις το κατά Ματθαίον, 12. Εξήγησις εις το κατά Λουκάν 12,
10.
[20] Кирил Йерусалимски, , Κατήχησις Δ΄, 16, Περί Αγίου Πνεύματος.
[21] Св. Григорий Богослов, Λόγος ΛΔ, Εις τους Αιγύπτου επιδημήσαντας 11.
[22] Св. Йоан Златоуст, Ομιλία ΜΑ΄, 8 Εις το κατά Ματθαίον 12, 25-35.
[23] Св. Фотий, Λόγος περί της του Αγίου Πνεύματος Μυσταγωγίας Θ΄. Επιστολαί Ι΄, 13. Αμφιλόχια,
απάντησις εις 49ην ερώτησιν.
[24] Евтимий Зигавин, Υπόμνημα εις το κατά Ματθαίον 12, 31-32, PG 28, 382C-384B
[25] Св. Иларий Пиктавийски, De Trinitate II, 30, PL 10, 25472.
[26] Св. Амвросий Медиолански, De Spiritu Sancto, PL 16, 703-816
[27] Св. Йероним, Interpetario libri Didymi Alexandrini, De Spiritu Sancto, PL 23, 101-154. Commentariorum in Evangelium Matthaei liber secundus, XII, PL. 26, 83-84.
[28] Блаж. Августин Ипонски, Epistola 185, 49. Sermo 71, De verbis Evangelii Mtth. XII, 32, PL 38, 445A-467.
[29] Тома Аквински, Summa Theologica II, 14.
[30] Вж. изчерпателното изследване на Марк Сиоту, «Η βλασφημία του Αγίου Πνεύματος», Πρακτικά Θεολογικού Συνεδρίου με θέμα Το Άγιον Πνεύμα (11-14 Νοεμβρίου 1991), εκδ. Ι. Μ. Θεσσαλονίκης 1992, 679-832.
[31] Пергамски митр. Йоан Зизуалас, Ανάμνηση του Μέλλοντος, Προς μία εσχατολογική οντολογία, εκδ. Αρμός, Αθήνα 2025, 31-32.
[32] Димитриос Мавропулос, Διερχόμενοι δια του ναού, Μαθήματα κατήχησης για ενηλίκους, εκδ. Δόμος, Αθήνα 2013, σσ. 258-259. Ψαλώ τω Θεώ μου έως υπάρχω, Ερμηνευτικές προσεγγίσεις σε 43 Ψαλμούς, εκδ. Δόμος, Αθήνα 2014, σ. 108. Σχόλια στην Αποκάλυψη του Ιωάννη, εκδ. Δόμος, Αθήνα 2020, σ. 244.
[33] Авва Исаак Сириец, Λόγοι Ασκητικοί, Λόγος Β´, στ. 9-11, εκδ. Ιεράς Μονής Ίβηρων, Άγιον Όρος 2012.