Повод и цел на написването на посланието
В Коринтската църква, както е известно от Първото послание до коринтяните (1 Кор. 1:10 и сл.), възникнали различни смущения и безредици. За да ги прекрати, апостол Павел написал от Ефес своето Първо послание до коринтяните. Това послание, както апостолът узнал от изпратения от него в Коринт Тит, оказало благотворно въздействие върху коринтяните (2 Кор. 7:5 и сл.). Решението на апостол Павел относно християнина, изпаднал в кръвосмешение, било изпълнено и този грешник се разкаял за постъпката си. Въпреки това същият пратеник съобщил на Павел, че неговите противници – т.нар. юдействащи християни – не бездействат, а се стараят да подкопаят неговия авторитет сред коринтските християни. Те твърдели, че апостол Павел бил слаб духом, непостоянен в решенията си и следователно не можело да се разчита на него. Имайки предвид тези нападки, апостолът написал до коринтяните Второто послание.
За целта на посланието апостолът говори сам в 13 глава (ст. 10). С него той желае да доведе Коринтската църква до такова състояние, че при личната си среща с коринтяните да не му се наложи да проявява цялата строгост на своя апостолски авторитет. За тази цел той се стреми преди всичко да възстанови своя авторитет в очите на коринтяните – това е главната цел, която има при написването на посланието. Всичко останало служи само като средство за постигането ѝ.
Съдържание на посланието
Второто послание до коринтяните, освен поздрав и въведение, съдържа три части. Първата част – първите седем глави – описва характера на апостолската дейност на Павел, като особено внимание се отделя на неговата любов към коринтяните и на величието на новозаветното служение. Във втората част – глави 8 и 9 – апостолът говори за събирането на помощи за бедните християни. В третата част – от 10 до 13 глава – апостолът полемизира със своите противници, като отхвърля обвиненията, отправени срещу него. Тук той излага и своите изисквания към коринтяните.
Място и време на написване на посланието
Както се вижда от самото послание (2 Кор. 2:13; 2 Кор. 7:5; 2 Кор. 8:1; 2 Кор. 9:2; срв. Деян. 20:1), по време на написването му апостолът се намирал в Македония, където го намерил Тит, връщащ се от Коринт. Посланието, по всяка вероятност, е написано през същата 57 г., през която е написано и Първото послание до коринтяните (срв. Деян. 18:1).
Автентичност и единство на посланието
Нито един от библейските критици не е изказал сериозни възражения против принадлежността на Второто послание до коринтяните на апостол Павел. И действително, ако човек прочете внимателно това послание, не може да се усъмни, че то е написано от великия апостол на езичниците, основателя на Коринтската църква.
Критиката обаче изтъква особено възражение: твърди се, че посланието не представлява едно цялостно произведение, а се състои от две или дори три отделни писма на апостол Павел, които впоследствие били съединени в едно. Според това мнение, след Първото послание до коринтяните апостолът написал второ послание, състоящо се от последните четири глави на нашето Второ послание, а след това и трето – състоящо се от първите девет глави.
На какво се основава това мнение? Твърди се, че последните четири глави не са в унисон с първите девет и стоят като отделни от тях. Критиците се позовават главно на привидната разлика в тона. В първата част речта на апостола е спокойна, а самият той е в приповдигнато и радостно духовно настроение; във втората част той говори разгорещено и със силно вълнение. Състоянието на коринтяните също е различно: в първата част апостолът е доволен от тях, а във втората тяхното състояние го тревожи и смущава (срв. 2 Кор. 7:14 и 12:20).
Тези основания обаче са недостатъчни, за да доказват различно време на написване на двете части. На първо място, и в първата част има не само похвали, но и порицания. Например в 6 глава (ст. 11–16) апостолът посочва недостига на любов към него от страна на коринтяните и някои слабости в техния нравствен живот. Освен това, когато в първата част хвали тяхното послушание, той има предвид конкретно отношението им към изпадналия в греха на кръвосмешението (2 Кор. 7:11, 14).
По-нататък, ако тонът във втората част е различен, това може да се обясни с факта, че в първата част апостолът се обръща към коринтските християни като към свои духовни чеда, а във втората има предвид главно своите врагове – юдействащите. Напълно разбираемо е, че във втората част той се вълнува повече и използва ирония спрямо тях.
Не бива да се пренебрегва и обстоятелството, че такова обширно послание не е било написано наведнъж. Възможно е, когато първата част вече била готова, апостолът да е получил нови сведения от Коринт, които да са го накарали да промени тона си. С това може да се обясни и фактът, че във Второто послание той настойчиво увещава за събирането на милостиня, а по-нататък се защитава от подозрението, че я използва за собствена полза.
Вероятно апостолът е научил за такива подозрения след като вече бил написал първите девет глави, където между другото се говори за събирането на милостиня. Той не желаел да преработва тази част, още повече че помощта била крайно необходима за бедните християни. Може би е мислел така: „По-добре аз да бъда попадна под подозрение, отколкото бедните да останат без милостинята, на която вече разчитат!“
Накрая, и в първата част има намек за съществуването на такива подозрения срещу апостола (вж. 2 Кор. 8:16–22).
Характер на посланието
Второто послание до коринтяните, след Посланието до филипяните, е особено важно за разбирането на личността на апостол Павел. Тук виждаме дълбокото смирение на апостола, неговата кротост и необикновена снизходителност към духовните му чеда, и в същото време – високо съзнание за собственото му апостолско достойнство, което той с цялата си енергия защитава срещу своите врагове, в случая юдействащите християни.
По отношение на изложението посланието също се отличава със своите достойнства – преди всичко със силата на израза, сразяващата ирония и изобщо с красотата на речевите обрати.