Второто пришествие на Христос, възкресението на телата, явяването на всички хора пред Страшния Христов съд и, разбира се, окончателното определяне на по-нататъшната участ на човеците завършват с рая и ада. Праведните наследяват рая – вечния живот, а грешните – ада.
Раят се намира в началото на човешката история, докато в края ѝ ще бъдат раят и адът. Затова в цялото Свещено Писание се говори както за рая, така и за ада.
Централното учение на Свещеното Писание е, че човекът след своето сътворение е бил поставен в рая, но впоследствие е загубил общението си с Бога. Оттогава в човека остава стремежът да открие отново този райски живот. Христос чрез Своето въчовечаване даде възможност на всеки човек отново да се върне в рая и да придобие общение с Троичния Бог. Така човекът, и особено онзи, който живее в Църквата, подвизавайки се да пази Божиите заповеди и да се приобщи към Неговата благодат, през целия си живот се стреми към спасение и към повторно влизане в рая.
Следователно темата за рая и ада е една от централните теми както на Свещеното Писание, така и на Църквата. Необходимо е обаче да се направи анализ и изследване на това какво всъщност представляват раят и адът и как те се разбират в православното светоотеческо предание. Този труд е необходим и задължителен още и поради това, че по този начин ще можем не само правилно да тълкуваме Свещеното Писание, но и да видим в какво се състои делото на Църквата. Както ще стане ясно по-нататък, тази тема е от първостепенно значение, защото разкрива самата същност и мисия на Църквата. Ние не можем да разберем мисията на Църквата, ако не изследваме православното понятие за рая и ада. Затова последиците от това тълкуване са изключително значими.
Свещеното Писание за рая и ада
В тази глава предмет на нашето внимание няма да бъде мислимият и сетивният рай, описан в Стария Завет, а преди всичко раят и адът в учението на Христос и светите апостоли.
За рая в Новия Завет се говори на три места.
Първото е обещанието на Христос към разбойника на кръста: „Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая“ (Лука 23:43). Раят, за който говори Христос, е Царството Божие. Много показателно е, че Царството Божие и раят се отъждествяват, защото разбойникът моли Христос: „Помени ме, Господи, когато дойдеш в Царството Си“ (Лука 23:42), а Христос му обещава влизане в рая. Забележително е тълкуването на блажени Теофилакт Охридски на този пасаж: „Макар разбойникът да е в рая или в царството – и не само той, но и всички, изброени от апостол Павел, той все още не се наслаждава на пълното притежание на благата.“
Вторият откъс, в който се говори за рая, е приведен от апостол Павел и е свързан с неговия личен духовен опит: „И зная тоя човек (с тяло ли или без тяло, не зная: Бог знае), че бе грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори“ (2 Кор. 12:3–4).
Тълкувайки това място, преп. Никодим Светогорец казва, че „рай“ е персийска дума, означаваща градина, засадена с различни дървета. В същото време той отбелязва, че въздигането на апостол Павел в рая, според някои тълкуватели, означава, че „той е бил посветен в тайнствени и неизречими слова за рая, които и до днес остават скрити за нас“.
По време на това съзерцание апостол Павел се е издигнал до третото небе, тоест е преминал през три небеса: практическата добродетелност, естественото съзерцание и е достигнал мистическото богословие, което е третото небе, а оттам е бил възхитен в рая, както казва преп. Максим Изповедник. Така той е бил посветен в тайната на това какво е било дървото на живота сред рая, какво е представлявало дървото за познаване на доброто и злото, кои са били Херувимите и огненият меч, който е пазел входа на Едем, какви са били двете дървета – на живота и на познанието, както и във всички други велики истини, представени в Стария Завет.
Третото място се намира в Откровението на Йоан. На епископа на Ефес между другото се казва: „На онзи, който побеждава, ще дам да яде от дървото на живота, което е сред рая Божий“ (Откр. 2:7).
Според преп. Андрей Кесарийски под дървото на живота иносказателно се разбира вечният живот. Бог заповядва „да се приобщим към благата на бъдещия век“. Също така според Арефа Кесарийски „раят е блаженият и вечен живот“.
Следователно раят, вечният живот и Царството Небесно са едно и също. Тук няма да правим по-нататъшен анализ на това какво представлява раят във връзка с понятията „Царство Божие“ и „Царство Небесно“. Очевидно е, че раят е вечен живот в общение и единство с Троичния Бог.
Думата „ад“ (κολασις – „мъка“) произлиза от глагола κολάζω, който има две значения. Първото значение е „да се подрязват клоните на дърво“, а второто – „да се наказва“. В Свещеното Писание думата се употребява главно във второто значение, но в смисъл, че не Бог наказва човека, а човек сам се наказва, защото не приема дара Божий. Във всеки случай липсата на общение на човека с Бога представлява наказание, особено ако имаме предвид, че човекът е сътворен по образ и подобие Божие, а това е най-дълбокият смисъл на неговото съществуване.
Две места в Свещеното Писание ясно говорят за ада.
Едното се намира в евангелския откъс, където Христос говори за бъдещия Съд. Христос казва: „И ще отидат тия в мъка вечна, а праведниците в живот вечен“ (Мат. 25:46). Ако този стих се свърже с предходния: „Идете от Мене, проклети, в огъня вечен, приготвен за дявола и неговите ангели“ (Мат. 25:41), става ясно, че адът се отъждествява с вечния огън, приготвен за дявола и неговите ангели, а не за човека.
Второто място в Свещеното Писание, което съдържа думата „ад“, се намира в Посланието на апостол и евангелист Йоан: „Съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта“ (1 Йоан 4:18).
Разбира се, тук той не говори пряко за ада, тоест за начина на живот на неправедните след Второто пришествие на Христос, а за наказанието, което е свързано със страха и е чуждо на любовта.
Животът на ада в Свещеното Писание се предава и с други думи и изрази, като вечен огън (Мат. 25:41), външна тъмнина (Мат. 25:30), огнена геена (Мат. 5:22) и т.н. Техният анализ обаче не е цел на настоящото изложение. Ще се спрем на тях, когато в друга глава разгледаме последиците, които можем да изведем от учението на Църквата и светите отци за рая и ада.
Светите отци за рая и ада
Много е важно да се разгледа учението на светите отци за рая и ада, защото те са непогрешими учители на Църквата, носители на ннепотъмненото Предание, и затова Свещеното Писание не може да бъде тълкувано извън тяхното боговдъхновено учение. Защото Църквата, като Богочовешко Тяло Христово, сама е написала Свещеното Писание и сама го тълкува.
Обща позиция в учението на светите отци на Църквата е, че раят и адът съществуват не от гледна точка на Бога, а от гледна точка на човека. Разбира се, раят и адът съществуват – те съществуват като два начина на живот, но не Бог ги е сътворил. От светоотеческото Предание ясно се вижда, че не съществуват две различни места – рай и ад, а Сам Бог е рай за светиите и ад за грешниците.
Това е неразривно свързано с учението на светите отци за помирението, както и за враждата на човека с Бога. Никъде в Свещеното Писание не се вижда, че Бог се помирява с хората, а че Христос помирява човека с Бога. Също така от цялото светоотеческо предание е ясно, че Бог никога не е враг на човека, а човекът става враг на Бога, защото няма общение с Него и участие в Него. Така човекът става враг на Бога, а не Бог – враг на човека. Чрез извършения от него грях човекът възприема Бога като разгневен и враждебен. Ще разгледаме тази тема, като представим учението на някои от отците на Църквата.
Смятам, че е уместно да започнем с преподобни Исаак Сирин, който говори за това какво представляват раят и адът. Говорейки за рая, той казва, че раят е любовта Божия. И, разбира се, когато говорим за любов, имаме преди всичко предвид нетварната енергия на Бога. Той пише: „Рай е любовта Божия, в която се съдържат всички блаженства.“ А когато говори за ада, казва почти същото, а именно, че адът е бичът на любовта. Той пише: „Казвам, че мъчените в геената биват поразявани от бича на любовта. И колко горчива и жестока е тази мъка на любовта!“[1]
Следователно адът е мъчение от любовта Божия. Сам той казва, че скръбта в сърцето от греха против любовта Божия е „по-страшна от всяко възможно наказание“. Наистина е мъчително да отричаш нечия любов и да вървиш против нея. Това е страшно – когато някой ни обича, а ние се държим недостойно. Ако съпоставим това с любовта Божия, можем да разберем и мъката на ада.
С това е свързано и друго негово твърдение, че е неуместно да се казва, „че грешниците в геената са лишени от любовта Божия“[2]. Следователно и в ада хората ще получават любовта Божия. Бог ще обича всички хора – и праведните, и грешните, но не всички ще преживяват тази любов по един и същи начин и в една и съща мяра.
Във всеки случай е неправилно да се твърди, че адът е отсъствие на Бога. Оттук следва изводът, че опитът от преживяването на Бога у хората е различен. На всеки от Владиката Христос ще бъде дадено „според достойнството“, „според мярата на неговите добродетели“. Защото там ще бъдат премахнати чиновете на учещите и учащите се и във всеки ще съществува „остротата на стремежа към всичко“. Така Един ще бъде Този, Който ще подава Своята благодат на всички, самият Бог, но хората ще я приемат според своята възприемчивост. Любовта Божия ще се простира над всички хора, но ще действа по двояк начин: грешниците ще ги мъчи, а праведниците ще радва. Изразявайки православното Предание за това, преподобни Исаак Сирин пише: „Любовта със своята сила действа двояко: тя мъчи грешниците, както и тук се случва приятел да страда от приятел, и весели онези, които са изпълнили дълга си.“[3]
Следователно една и съща любов Божия, едно и също действие ще се простира над всички хора, но ще действа по различен начин. Но по какъв начин възниква това различие?
Бог казва на Моисей: „Когото да помилвам – ще помилвам, и когото да пожаля – ще пожаля“ (Изх. 33:19). Апостол Павел, като привежда това място от Стария Завет, добавя: „И тъй, когото иска – милува, а когото иска – ожесточава“ (Рим. 9:18).
Тези думи трябва да се тълкуват в рамките на православното Предание. Как така Бог иска да помилва едного, а другиго – да ожесточи? Нима у Бога има лицеприятие?
Според тълкуването на блажени Теофилакт Български, това е свързано с естеството на човека, а не с естеството и действието на Бога. Свети Теофилакт казва: „Както слънцето размеква восъка, а глината прави твърда – не поради самото себе си, а поради различието в естеството на восъка и глината, – така и Бог, както се казва, ожесточава глиненото сърце на фараона.“ Следователно и благодатта Божия, тоест Неговата любов, която ще освещава всички, ще действа съобразно състоянието на човека.
С тези мисли е съгласен и свети Василий Велики. Тълкувайки стиха от псалма „гласът Господен секне огнен пламък“ (Пс. 28:7), той напомня за чудото, станало с тримата отроци в пламтящата пещ. Тогава пламъкът се разделил на две части и, от една страна, „изгарял всички, които стояли наоколо“, а от друга, „приел в себе си Духа и донесъл на отроците най-приятното веене и прохлада, така че те се намирали в спокойно състояние, сякаш под сянката на дърво“. Тоест, макар този пламък да изгарял онези, които били извън пещта, в същото време той оросявал отроците така, сякаш се намирали в сянката на дърво. По-нататък той отбелязва, че огънят, приготвен от Бога за дявола и неговите ангели, „се пресича от гласа Господен“. Огънят има две сили: сила да изгаря и сила да просвещава – той и изгаря, и просвещава. Затова достойните за огъня ще усетят неговата опалваща сила, а достойните за просвещение – силата, която просвещава. Свети Василий завършва със забележителните думи: „Гласът на Господа, който пресича и разделя пламъка на огъня, е нужен, за да стане огънят на наказанието непросвещаващ, а светлината на покоя да остане неизгаряща“.
Следователно огънят на геената ще бъде несветъл, лишен от свойството си да просвещава. А светлината на праведниците ще бъде неизгаряща, лишена от свойството да изгаря. Това ще бъде резултат от различното възприемане на Божието действие. Във всеки случай това предполага, че човек ще приема нетварната Божия енергия в съответствие със своето състояние.
Такова разбиране за рая и ада е характерно не само за преподобни Исаак Сирин и свети Василий Велики, но представлява общо учение на светите отци на Църквата, които тълкуват вечния огън и вечния живот апофатично[4]. Когато говорим за апофатика, нямаме предвид, че светите отци уж претълкуват учението на Църквата, разсъждавайки прекалено отвлечено и философски, а че те предлагат тълкуване, което не е свързано с категориите на човешката мисъл и образите на сетивните неща. Тук е очевидна разликата между православните гръцки отци и франко-латините, които възприемали реалността на бъдещия век като тварна.
Тази важна истина, която, както ще стане ясно, има голямо значение за духовния живот на Църквата, развива и свети Григорий Богослов[5]. Той предлага на своите слушатели да възприемат учението за възкресението на телата, съда и въздаянието на праведниците в съответствие с църковната традиция, тоест в онази перспектива, че бъдещият живот „за очистените по ум е светлина“, подавана „по мяра на чистотата“, и тази светлина ние наричаме Царство Небесно. Но „за слепите в господското“ (т.е. в ума) той става тъмнина, която всъщност е отчуждение от Бога „по мяра на сегашното късогледство“. Тоест вечният живот е светлина за онези, които са очистили ума си, и е светлина за тях по мярата на тяхната чистота. А тъмнина вечният живот става за онези, които са слепи по ум, които не са се просветили в земния живот и не са достигнали обожение.
Тази разлика можем да разберем и чрез примера на сетивните неща. Едно и също слънце „просвещава здравото око и помрачава болното“. Очевидно, че вината не е в слънцето, а в състоянието на окото. Същото ще се случи и при Второто Пришествие Христово. Един и Същ Христос „лежи за падение и за въздигане: за падение на невярващите и за въздигане на вярващите“. Едно и Също Слово Божие и сега, във времето, и още повече тогава, във вечността, „по природа е страшно за недостойните, а по човеколюбие – вместимо за онези, които са се украсили по подобаващ начин“. Защото не всички се удостояват да пребивават в един и същи чин и положение, но един е достоен за едно, а друг за друго, „по мярата, мисля, на своето очистване“. В съответствие с чистотата на сърцето и ума си хората ще вкусват, всеки според своята мяра, една и съща нетварна Божия енергия.
Следователно и според свети Григорий Богослов и раят, и адът са Един и Същ Бог, защото всеки вкусва Неговата енергия в съответствие със своето душевно състояние. В едно от своите славословия свети Григорий възкликва: „О, Троице, на Която ми бе дадено да бъда служител и нелицемерен проповедник! О, Троице, Която някога всички ще познаят – едни в осияние, други в мъчение“. И така, Същият Троичен Бог е за хората и осияние, и мъчение. Думите на светителя са ясни и недвусмислени.
Бих искал да спомена и свети Григорий Палама, архиепископ Солунски, който също настоява за това учение[6]. Обръщайки се към думите на Йоан Предтеча, изречени от него за Христос: „Той ще ви кръщава с Дух Свети и с огън“ (Мат. 3:11; Лука 3:16), свети Григорий казва, че тук Предтечата открива истината, че хората ще възприемат благодатта съответно или в нейното мъчително, или в нейното просвещаващо свойство. Ето неговите думи: „Той, казва (Предтечата), ще ви кръщава с Дух Свети и с огън, като явява просвещаващото и мъчителното свойство, когато всеки човек ще получава според своето вътрешно разположение“.
Разбира се, това учение, изразено от свети Григорий Палама, трябва да се разглежда в контекста на учението за нетварната Божия благодат. Светителят учи, че цялото творение е причастно на нетварната Божия благодат, но не по един и същи начин и не в еднаква мяра. Така приобщаването към Божията благодат от страна на светиите се различава от приобщаването към нея от другите разумни създания. Той подчертава: „Всичко е причастно на Бога, но светиите са Му причастни в най-голяма мяра и по съществено различен начин“.
Освен това от учението на Църквата знаем, че нетварната Божия благодат получава различни наименования в зависимост от характера на действието, което извършва. Ако тя очиства човека, се нарича очистваща; ако го просвещава – просвещаваща; ако го обожава – обожваща. Понякога тя се нарича и естествотворяща, понякога животворяща, а понякога – творяща премъдрост. Следователно цялото творение се приобщава към нетварната Божия благодат, но се приобщава по различен начин. Затова ние трябва да различаваме за себе си обожващата благодат, към която се приобщават светиите, от другите проявления на същата тази божествена благодат.
Всичко казано се отнася, разбира се, и до действието на Божията благодат във вечния живот. Праведните ще се приобщят към просвещаващата и обожваща енергия, докато грешниците и нечистите ще изпитат върху себе си опалващото и мъчително действие на Бога.
Същото това учение срещаме и в подвижническите творения на различни светии. За пример ще приведем преподобни Йоан Синаит. Той казва, че един и същ огън се нарича и „огън, който поглъща“, и „светлина, която просвещава“. Става дума за светия пренебесен огън на Божията благодат. Божията благодат, която хората получават в този живот, едни „опалва поради недостатъчната им очистеност“, а други „просвещава по мярата на съвършенството“. Разбира се, Божията благодат няма да очиства неразкаялите се грешници във вечния живот – това, за което говори преподобни Йоан Синаит, се отнася до настоящия живот. Подвижническият опит на светиите потвърждава, че в началото на своя път те усещат Божията благодат като огън, който изгаря страстите, а впоследствие, с очистването на сърцето, започват да я усещат като светлина. И съвременните боговидци потвърждават, че колкото повече човек се кае и в процеса на своя подвиг по благодат придобива опит на ада, толкова повече тази нетварна благодат може неочаквано за самия подвижник да се преобрази в светлина. Същата тази Божия благодат, която първоначално очиства човека като огън, започва да се съзерцава като светлина, когато той достигне висока степен на покаяние и очистване. Тоест тук не става дума за някакви тварни реалности или субективни човешки усещания, а за опита на преживяване на нетварната Божия благодат.
Това, което описват светите Отци на Църквата и което анализирахме по-горе, използвайки свидетелствата на някои велики Отци, го виждаме ясно и в самия църковен живот. Впрочем, светите Отци, които споменахме, не са философстващи мислители, които разсъждават абстрактно върху въпросите на вярата, а тълкуват църковния опит и са изразители на откровението, което съществува в Църквата.
Раят и адът в църковния живот
Ще използвам два прости примера, за да се покаже, че всичко казано по-горе е общо наблюдение и опит на Църквата.
Първият пример е причастяването с Тялото и Кръвта Христови. Светото Причастие действа в зависимост от състоянието на човека. Ако човекът е нечист, то го изгаря; ако се подвизава за очистване или се намира в обожение, тогава то действа съответно.
Апостол Павел пише на коринтяните по този въпрос: „Затова, който яде този хляб или пие чашата Господня недостойно, ще бъде виновен спрямо тялото и кръвта на Господа“ (1 Кор. 11:27). И след това уверява: „Затова между вас има мнозина немощни и болни, а и доста умират“ (1 Кор. 11:30). А това става, защото „който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане“ (1 Кор. 11:29).
Тоест, причастяването с Тялото и Кръвта Христови, докато за очистените и обожените става живот, за нечистите става осъждане и смърт, дори телесна. Много болести и смърт, както уверява апостол Павел, произхождат от недостойното причастяване със Светите Дарове. Затова апостол Павел наставлява: „Но нека човек да изпитва себе си, и така да яде от хляба и да пие от чашата“ (1 Кор. 11:28).
Това „нека изпитва“, ако се съчетае с цялостния дух на апостол Павел, според който човек трябва да има в сърцето си Божията благодат, както и със стиха „добре е с благодат да се укрепява сърцето“ (Евр. 13:9), показва, че човек трябва да изследва в какво духовно състояние се намира, за да пристъпи към Светото Причастие. Защото Божественото Причастие за очистваните става очистване, за просвещаваните – озарение, за обожваните – обожение, а за нечистите и неразкаяните става съд и осъждане, ад. Затова в литургийните молитви свещеникът се моли на Бога Светото Причастие да не бъде „за съд и осъждане“, а „за опрощение на греховете“. Показателна е молитвата на свети Йоан Златоуст: „Удостой ни да се причастим с Твоите небесни и страшни Тайни от тази свята и духовна Трапеза с чиста съвест, за опрощение на греховете, за прощаване на прегрешенията, за общение с Духа Светаго, за наследяване на Небесното царство, за дръзновение пред Тебе, а не за съд или за осъждане“.
Същият този дух можем да видим във всички молитви на последованието за Причастие, както преди, така и след Светото Причастие. Това, което се извършва сега чрез Светото Причастие, ще се извърши при Второто Пришествие чрез явяването на Бога. За онези, които са се очистили и са се покаяли, Бог ще бъде Рай, а за онези, които не са се очистили, Бог ще бъде Ад (Κόλαση – мъка, страдание).
Другият пример е от светата иконография, която без съмнение е израз на учението на Църквата. Когато разглеждаме иконографиите на Второто Пришествие Христово, както са изписвани в притворите на светите манастири, забелязваме, че от престола на Бога излиза светлина, която обкръжава светците, и от същия Божи престол излиза огнената река, която изгаря неразкаяните грешници. Един и същ е източникът — и на светлината, и на огъня. И това по чудесен начин изразява учението на Отците на Църквата, което видяхме по-горе, за просветляващото и изгарящото действие на божествената благодат. Разбира се, всичко това е свързано със състоянието на човека.
Богословските и еклисиологичните последици от тази истина
Всичко, за което говорихме досега, не представлява теоретични истини, а е тясно свързано с целия църковен живот. В крайна сметка учението на светите Отци за Рая и Ада е ключ за тълкуване както на Свещеното Писание и светоотеческите текстове, така и на самия църковен живот. В този раздел ще разгледаме по-подробно последиците от православното разбиране за Рая и Ада за църковния и духовния живот.
а) Раят и Адът са енергия на нетварната Божия благодат, така както тя се преживява от хората, и затова са нетварни. Според светите Отци на Църквата не съществува нетварен Рай и тварен Ад, както учи франко-латинската традиция. Франките, следвайки Августин, вярвали, че осъдените няма да виждат Бога, поради което възприели огъня на Ада като тварен. Известни са адът на Данте и неговите описания на осъдените. Така франките си представили света като трислоен: неизменяемо небе за блажените, изменяема земя, където хората се изпитват, и изменяеми подземни области за осъжданите и погубените. Последица от това разбиране е и франкското учение за чистилищния огън[7].
Следователно Рай и Ад съществуват не като форма на заплаха и наказание от страна на Бога, а като форма на болест и изцеление. Изцелените и очистените преживяват просветляващата енергия на божествената благодат, а неизцелените и болните преживяват изгарящата енергия на Бога.
В Свещ. Писание Божията слава се описва чрез противоположностите светлина – мрак (гъст облак) и огън – тъмнина, или слава – облак и мълния – дим. Онези, които имат безкористна любов и са приятели на Бога, виждат Бога „в светлина – мрак“, докато користните и нечистите виждат Бога като Съдия „в огън – тъмнина“. Така Раят се нарича и светлина, и мрак. От езикова гледна точка това изглеждат противоположни понятия, защото светлината е противоположна на мрака и мракът – на светлината. В светоотеческата традиция обаче мракът е светлина „поради превъзхождащата яркост“. Също така Адът се описва с образите на огън и тъмнина. Но и тези два образа са противоположни. Затова Адът не е нито огън, нито тъмнина така, както ние познаваме тези реалности. И, разбира се, нито Раят е светлина и мрак в смисъла, в който ние ги познаваме. Поради това светите Отци предпочитат апофатичната терминология, за да не възниква никакво объркване.
Същността е, че както Раят, така и Адът не са тварни реалности, а нетварни. Праведните и грешните ще видят Бога в бъдещия живот, но докато праведните ще имат участие и общение с Бога, грешните няма да имат участие. Това се вижда в притчата за безумния богаташ. Богаташът виждал Авраам и Лазар в неговото лоно, но нямал участие в Бога и затова се мъчел. Той приемал изгарящата енергия от съзерцанието на Бога. Макар да е притча, тя изразява действителност. Използването на притчовата форма служи за изразяване на истини.
б) След като хората, в зависимост от духовното си състояние, имат различен опит от божествената благодат, то е необходима очистителна работа още в този живот. Очистването, според светите Отци, се извършва преди всичко в сърцето и ума на човека. Умът е управляващото начало на душата, чрез което човек има участие и общение с Бога. Помрачаването на това управляващо начало се нарича отчуждение, не защото човек се отделя от Бога, а защото няма участие в Него. С падението на човека и неговия грях умът се помрачил и се отъждествил с разсъдъка, страстите и околния свят. Сега е необходимо очистване на ума.
Свети Григорий изразява това кратко и ясно: „Затова първо трябва да очистим себе си, а след това да пристъпим към общение с Чистия“. Ако някой пожелае да достигне до Бога и да придобие познание за Него, без предварително да премине през съответното изпитание, което е очистването на сърцето, тогава ще се случи същото, което виждаме и в толкова други случаи, споменати в Свещеното Писание и приведени от свети Григорий Богослов. Ще се случи това, което се случило с израилския народ, който не можел да гледа лицето на Моисей, сияещо от Божията благодат. Или това, което се случило с Маной, който извикал: „Ще умрем, жено, защото видяхме Бога“. Или това, което се случило с апостол Петър, който след чудото на чудесния улов казал: „Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек“.
Ще се случи и това, което се случило с апостол Павел, който изгубил зрението си, след като видял Христос, Когото дотогава преследвал, без още да е бил очистен от гоненията. Също така ще се случи и това, което виждаме при стотника, който, макар да помолил Христос за изцеление, все пак Го умолявал да не влиза в дома му поради страхопочитание – нещо, което Христос похвалил. Казвайки това, свети Григорий Богослов прави следното наблюдение: ако някой от нас все още е „стотник“, служещ на княза на този свят, и затова е нечист, нека го осъзнае и да каже думите на стотника: „Не съм достоен да влезеш под покрива ми“. Но нека не остане само при това осъзнаване. Ако иска да види Христос, нека направи това, което направил Закхей. Нека приеме Словото в дома си, след като преди това се изкачи на смоковницата, „умъртвявайки земните си членове и възхождайки над тялото на унижението“.
Необходимо е осъзнаване на нашата нечистота, но и подвиг за очистване и изцеление. Нужно е да очистим и да украсим душата си, а също и да се просветим със силата и енергията на Христос. Защото, когато пазим сърцето си с всяка предпазливост, тоест когато поставим трезвението в сърцето си и подготвяме сърцето си за духовни възхождания, тогава „се просвещаваме със светлината на познанието – и тогава говорим Божията премъдрост в тайна, скритата, и я излъчваме и към другите“. Затова свети Григорий Богослов обобщава: „А дотогава нека се очистваме и да се посвещаваме на Словото, за да можем най-вече самите ние да се облагодетелстваме, действайки богоподобно и посрещайки идващото Слово“.
Ето защо в Православието постоянно се говори за очистване и покаяние, според учението на Христос: „Покайте се, защото се приближи Царството Небесно“ (Мат. 4:17). Само чрез покаянието човек познава Бога от опит, защото Бог не е гносеологична теория или идея, а съзерцание.
в) Най-дълбокото дело на Църквата е да лекува човека, да очиства ума и сърцето. След като човек се очисти, той трябва да придобие просветлен ум, за да види Бога и Той да стане за него Рай и Царство Небесно. Това се извършва чрез тайнствата и подвига (аскетичния живот). И действително, тези две неща трябва да се съчетават. Подвигът, както се вижда в светоотеческата традиция, предхожда Кръщението и го следва; предхожда Светото Причастие и го следва. Когато отделим тайнствата от подвига и подвига от тайнствата, тогава изопачаваме църковния живот.
Ако някой внимателно изследва църковния требник, ще установи, че той представлява лечебно наставление. Бихме могли да кажем, образно, че това е духовен „медицински“ труд за изцелението на човешката душа. И, разбира се, това изцеление, както ясно личи от всички молитви на тайнствата, е насочено преди всичко към изцелението на ума, към неговото просвещение. Затова свещеникът не „продава“ просто билети за Рая, а лекува човека, така че, когато види Бога, Бог да стане за него Рай, а не Ад, защото всички ще видим Бога, и праведни, и грешни. Ако човек внимателно се запознае с франкската „аскетика“, ще забележи, че тя цели да доведе човека до съзерцание на Бога. Но проблемът не е в това, защото всички ще видят Бога и ще разговарят с Него. В крайна сметка именно това описва Господ в откъса за Страшния съд. Въпросът е човек да види Бога като изцелен.
Православието има метод на лечение. Това се вижда, между другото, и в подзаглавието на „Филокалията“, където се казва: „Филокалия на свещените бодърствуващи, в която чрез практика и съзерцание умът се очиства, просвещава и усъвършенства“.
г) Не бива да имаме силно и прибързано желание да видим Божията слава, както правят мнозина любопитни, които за тази цел използват различни средства – източна медитация и други методи. Подобно любопитство, освен че може да доведе до прелест, може също така да отклони човека по погрешен път. В Православната Църква, именно защото Бог става Ад за нечистите, ние смятаме за първостепенна задача духовното очистване. Очистването е свързано с изцелението на човека, а изцелението, разбира се, е придобиването на безкористна любов.
д) Адът не е отсъствие на Бога, както често се казва, а присъствие и съзерцание на Бога като огън. И, разбира се, както споменахме в друга част, още отсега можем да вкусим Рая и Ада, по-точно бих казал, че от начина, по който преживяваме Бога още сега, зависи и как ще Го преживеем при Неговото Второ Пришествие. Според преподобни Илия Презвитер Раят е съзерцанието на умопостижимите реалности. В това съзерцание имащият познание, тоест онзи, който е придобил познание за Бога, „като в собствен дом, отвътре влиза чрез молитва“. А практикът (πρακτικός), тоест онзи, който се намира в стадия на очистването, „се явява като пътник“, защото макар да има желание да влезе, бива възпрепятстван от преградата на своята духовна възраст[8]. Раят е безстрастието, което в действителност представлява преобразяване на страстната част на душата. Преподобни Илия Презвитер казва, че раят на безстрастието е скрит вътре в нас и че той „е образ на бъдещото приемане на праведните“.[9]
Според преподобни Григорий Синаит огън, тъмнина, червей и тартар, тоест Ад, са „всеобщото сладострастие, всеобщото мрачно невежество, всеобщото гъделичкане на разпуснатостта, страхът и зловонието на греха“. Така сладострастието, невежеството и мракът, страхът и нечистотата на греха представляват преживяване на Ада още отсега. И всичко това е „залог и първи плодове на бъдещите мъки“ още от този живот.[10]
Заключението от този анализ е, че Църквата е болница и лечебница, която изцелява човека. Това е и най-основното дело на свещениците. С тази перспектива Църквата може да се занимава и с други дейности. Свещеникът може да се грижи за по-общите проблеми на народа, за благотворителност и милосърдие и т.н., но най-важното е да изцелява човека. Това е най-същинското човеколюбиво дело, което има вечни последици. Защото каква полза има да се грижи човек само за материалните нужди и да бъде безразличен към вечното бъдеще на човека? Такава Църква може да бъде считана, и наистина е, светска Църква. Човекът не е сътворен, за да се изчерпва само с настоящия живот, а да върви и към отвъдното. Затова Църквата се грижи за целия човек, който се състои от душа и тяло.
Има някои, които обвиняват Църквата, че е безразлична към социалните нужди и отсъства от обществени и други борби. Никой не отрича, че и в тази област дейността на Църквата трябва да се разширява. Но тук възниква въпросът: смъртта не е ли социален проблем? Освен че всеки човек страда от собствената си смърт, която носи в себе си още от раждането си, тъй като се ражда, за да умре, едновременно с това той се измъчва и от смъртта на своите близки хора. Не поражда ли смъртта както обществени, така и лични проблеми? Църквата се занимава именно с този страшен проблем на смъртта и помага на човека да го надмине чрез живота в Христос.
Освен това, когато Църквата се грижи за изцелението на ума на човека, това има преки социални последици. Изцеленият човек е мирен, искрен, безстрастен и следователно добър семеен човек, добър гражданин. В крайна сметка, както една болница по време на обществени сътресения продължава да лекува, така и Църквата, по време на различни смутове, не забравя своя лечебен характер и изцелява хората.
Затова, живеейки в Църквата, ние трябва да се лекуваме с всички средства, които тя притежава – чрез тайнствата и подвига, с метода, който тя предлага, така че още от сега, а най-вече тогава, при Второто Пришествие на Христос, Божията благодат да действа просветляващо и спасително за нас, а не осъдително.
Откъс от книгата: “Η ζωή μετά τον θάνατο”, Ι. Μ. Γενεθλίου Θεοτόκου, 2010
[1] Ισαάκ Σύρου: Ασκητικά, εκδ. Ρηγόπουλου, Θεσσαλονίκη 1977, σελ. 282
[2] Пак там. σελ. 326.
[3] Пак там
[4] Василий Велики, έργα, 5 ΕΠΕ, σελ. 120-122.
[5] Григорий Богослов, έργα, 4 ΕΠΕ, σελ. 376.
[6] Григорий Палама έργα. 11 ΕΠΕ, σελ. 498; Συγγράμματα, τόμος Β’, Παναγ. Χρήστου, Θεσσαλονίκη 1966, σελ. 145.
[7] Ιωάννου Ρωμανίδου, Ρωμιοσύνη, εκδ. Πουρναρά, Θεσσαλονίκη 1975, σελ. 96.
[8] Φιλοκαλία, εκδ. Παπαδημητρίου, τόμος Β’. σελ. 305, νη’
[9] Пак там, σελ. 101. ιβ’
[10] Φιλοκαλία, τόμος Δ’, σελ. 36, λ6′