Тълкувание на Бит. 1:26–28; Бит. 2:4–7; Бит. 2:21–24
1. Човекът е сътворен „по образ Божи“.
Човекът е творение на Бога, но е най-висшето от всички останали творения. Това се подчертава в Стария Завет, първо, чрез факта, че човекът е сътворен последен – като венец на цялото творение; и второ, чрез това, че е сътворен по по-висш начин. За другите същества Бог „каза и станаха“ (Пс. 32:9), но за човека Бог, обръщайки се към другите две Лица на Божеството, Сина и Светия Дух, казва: „да сътворим“. И нещо повече, човекът е сътворен по Божи образ. „И рече Бог: ‘Да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие’“ (Бит. 1:26).
В това е достойнството на човека, което го прави най-висшето творение: че е образ Божи; че е сътворен с възможността да се обожи, да участва в блаженството на Бога. Всички същества, включително и човекът, са произлезли от творческата енергия на Бога; и всички – и животните, и растенията – участват в съзидателната (οὐσιοποιό) енергия на Бога. Но човекът и ангелите, понеже са сътворени „по образ Божи“, участват и в просветляващата (σοφοποιό) и в обожващата (θεοποιό) енергия на Бога.
Това, повтаряме, е величието на човека: че е създаден по Божи образ и затова има възможността да стане свят. Тук обаче трябва да кажем, че Библията и Църквата гледат на човека като на цялост – такъв, какъвто е излязъл от ръцете на Твореца, и душа, и тяло. Затова Църквата вижда „образа Божи“ в човека и в неговото тяло. „Защото не без тялото е наречена душата ‘образ’“ (Прокопий, PG 87A,120). И св. Григорий Палама казва: „Бих се осмелил да твърдя, основавайки се на библейското учение за природата на човека, че не душата сама, нито тялото само се нарича човек, а съединението на двете; именно него Бог е сътворил ‘по Свой образ’“ (PG 150,1361BC).
Но тук може да възникне един въпрос: Как можем да казваме, че „Божият образ“ у човека се отнася и за тялото му, след като Бог няма тяло? Нима божественото е „антропоморфно“? Значи, би казал някой, трябва да намерим Бог с тяло, за да разберем как и човешкото тяло е образ Божи! В продължението на пасажа от Битие, който разглеждахме, четем един красив, но и странен стих: „И сътвори Бог човека; по Божи образ го сътвори“ (стих 27). Странното е, че стихът въвежда като че ли „втори Бог“ — защото по образа на кой Бог Бог сътвори човека?
Отговорът е, че Бог сътвори човека по образа на Своя Син, Който предстояло да се въплъти! Според това тълкуване, общото, което знаем – че човекът е сътворен по Божи образ, трябва да го изкажем по-конкретно: човекът е сътворен по образа на Иисус Христос, въплътения Син Божи!
В какво се състои „по образ“ и „по подобие“ Божие в човека? Обикновено се тълкува, че „по образ“ се отнася до духовната природа на човека – до неговия разум и свободната му воля, до властта му над творението и до безсмъртието, с което е бил сътворен (вж. Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра, II, 12). И чрез тези дарове на „по образа“ Божи човекът трябва да се развива духовно и да стане „по подобие“ на Бога, т.е. да достигне до обожение. Тоест, при това тълкуване двата израза се разделят: „по подобието“ е крайната цел, до която може да достигне „по образа“. Това тълкуване изразяват и отци на Църквата. Например св. Йоан Дамаскин казва: „‘По образ’ означава разумност и свободна воля; а ‘по подобие’ – уподобяване на добродетелта, доколкото е възможно“ (PG 94, 920). Обаче други отци (например св. Исидор Пелусийски, PG 78, 804; срв. св. Василий Велики, PG 30, 32) приемат изразите „по образ“ и „по подобие“ като паралелни и тъждествени.
По-добре е, мисля, да кажем, че „по образ Божи“ у човека не се отнася до неговия разум и свободна воля, до властта му над творението и т.н., защото тези качества ги има и ги развива всеки човек, дори и невярващият в Бога. По-уместно е да кажем, че „по образ Божи“ у човека е вложеният в него стреж и устрем към Бога. Или, както много красиво пише Андруцос: „Божият образ в човека принадлежи на неговата духовна страна, доколкото тя се движи към Бога“ (Догматика, с. 137).
Още по-ясно изразява тази идея професор Василиос Велас: „Божият образ в човека не се състои само в духовната природа и безсмъртието на човека, както обикновено се подчертава. Понеже израилтянинът е търсил да разбере и да се приближи към Бога не чрез теоретично мислене, а главно чрез нравствените сили, представяйки Го като Висше нравствено същество, абсолютно свято, затова и божественият елемент в човека се състои в съвестта и познанието за нравствените ценности, от една страна, и във възможността и усилието, от друга, за развиването на вложените в човека нравствени добродетели“ (Ὁ ἄνθρωπος κατά τήν Παλαιάν Διαθήκην, с. 8–9).
А професор П. Брацотиис пише: „Като главен и същностен елемент на Божия образ в човека приемаме любовта, опирайки се, от една страна, на Свещеното Писание (Мат. 5:45–48, Лука 6:35–36, Йоан 17:11–21, 1 Йоан 4:7–12, 16), а от друга – на Св. Отци. Заслужава внимание и фактът, че към тази възвишена истина не е останала напълно чужда, под влиянието на семената на логоса (σπερματικός λόγος, семенен Логос), дори и гръцката мисъл в предхристиянската епоха, както виждаме например в изпълненото с дълбок смисъл изречение на Антигона в едноименната трагедия на Софокъл (стих 523: „Не съм родена да мразя, а да обичам“).“ В забележителното изследване „Стихът от Битие 1:26 в православното богословие“ се привежда следният прекрасен откъс от св. Йоан Златоуст: „Любовта прави човека особено близък до Бога… Да обичаш е общото между нас и Бога.“
2. Вторият разказ за сътворението
А) Човекът като тяло и душа
Във втора глава на Битие отново имаме разказ за сътворението на човека. Четем: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.“ (Бит. 2:7). Този стих е много важен, защото първо ни говори за връзката ни с цялото творение, понеже тялото ни е създадено от земята. И ние принадлежим на земята. Самото име „Адам“ (אָדָם)означава „човек“, но произхожда от еврейската дума „адама“ (’ădāmāh, אֲדָמָה), която означава „земя“.
Но в стиха, който разглеждаме (Бит. 2:7), е силно подчертано и висшестоящото място на човека спрямо другите твари. Човекът, това земно, до този момент безжизнено създание, става жива личност („жива душа“) чрез вдъхването (neshamah, נְשָׁמָה) от Бога. Това „дихание“ (neshamah) от Бога е, така да се каже, оръдието, чрез което в човека влиза „дух Божи“ (ruach Elohim, רוּחַ אֱלֹהִים), за който говори и другаде Старият Завет (срв. Йер. 2:24; Лев. 17:11; Екл. 12:7), и се вселява трайно в неговата душа (nefesh, נֶפֶשׁ). И когато този „руах“ (духът) Божи – тази върховна, божествена и животворна сила в човека, се отдели от неговата материална природа, от неговата плът (basar), тогава настъпва смърт, както четем ясно в Бит. 6:3; срв. и Пс. 103:29.
Следователно човекът е двусъставен; той се състои от два елемента: от материалното си начало – „басар“ (בָּשָׂר), както го нарича еврейският текст, тоест неговото тяло, и от духовното си начало – неговата душа, „нефеш“ (נֶפֶשׁ), както обозначава на друго място оригиналният еврейски текст духовната и жизнена същност на човека .
Б) Сътворението на жената
Вторият разказ за сътворението (във 2-ра глава на Битие) ни говори и за сътворението на жената от реброто на Адам. Първият разказ за сътворението (в глава 1) казва за човека, че е създаден последен като венец на творението, за да води сътворения свят към Бога и да обработва земята, която, както ни казва вторият разказ (2:6), Бог напоил с дъжд и направил плодородна.
Отговорността на Адам за изпълнение на задачата му била голяма и затова той се нуждаел от помощник, подобен на него. Разбира се, имало животни, които били създадени, за да помагат на човека, но те не били помощници „подобни“ нему. С нито едно от тях човекът не можел да обсъжда и взема решения. Много красиво, макар и малко тъжно, Битие отбелязва това, казвайки: „Но за Адам не се намери помощник, подобен нему“ (2:20).
Затова Бог „даде екстаз върху Адам („даде дълбок сън на човека“ в синодалния превод на бълг. ез.) и той заспа; и когато заспа той, взе едно от ребрата му и запълни онова място с плът. И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека“ (2,21–22). Тези стихове ни казват, че мъжът и жената имат една и съща природа, че жената е равностойна на мъжа, затова и е сътворена от неговото ребро. Следователно се изключва всяко право на превъзходство на мъжа над жената.
Бог като че ли действа като хирург–лекар и предизвиква „екстаз“ (תַּרְדֵּמָה, tardēmāh, ἔκστασιν, ekstasin), тоест упойва Адам. Дълбокият сън обаче е наложен на Адам и по психологически, да го кажем така, причини – за да не разбере нищо от оформянето на жената от неговото ребро и така да изпита най-приятната изненада, когато се пробуди и види пред себе си равностоен негов спътник. Бихме могли още да кажем, че „упойването“ на Адам подсказва и тайнствеността на раждането на човека.
3. Тайнството на брака
Жената, сътворена от реброто на Адам по време на неговия сън, Бог „доведе при Адам“, както казва нашият библейски откъс. Тоест, тук сам Бог действа като водач на невестата, представяйки на току-що събудилия се Адам неговата жена. Тук имаме самия институт на брака. Адам вижда пред себе си едно второ „аз“, което приема с думи изпълнени с възторг и нежност: „Ето това е кост от костите ми и плът от плътта ми“ (Бит. 2:23). Тези думи изразяват родството и равенството по природа на жената спрямо мъжа. Същото показва и фактът, че наименованието на жената произлиза от наименованието на мъжа: „Тя ще се нарече жена, защото от мъжа си е взета.“ В еврейския език жената се нарича иша (אִשָּׁה), понеже е взета от мъжа, който се нарича иш (אִישׁ). В гръцкия език (Септуагинта) това не се вижда ясно, но съответствието би било жената да се нарича „ἀνδρίς, andrís, защото е взета от „ἀνδρός“ (мъж).
Целият стих Бит. 2:23 се смята, напълно основателно, за първата любовна песен, първия химн на мъжа към жената: „И рече човекът: ето, това е кост от костите ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си)“. И тук отново имаме установяване на института на брака, както показва и непосредствено следващият стих: „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и двамата ще бъдат една плът“ (Бит. 2:24). „Една плът“! Това е бракът. Това е завършеност! Защото мъжът сам по себе си не е целият човек, понеже му липсва „реброто“. Така и жената сама не представлява целия човек, понеже е само едната страна на мъжа. Чрез съединението на двамата, мъжа и жената, в брака имаме завършеност, взаимно допълване.
Източник: Ιερεμίας, Επίσκοπος, Μητροπολίτης Γορτύνης και Μεγαλοπόλεως.
Η Δημιουργία του Κόσμου και του Ανθρώπου. Δημητσάνα – Μεγαλόπολη, 2011.