Основаване на църквата в Коринт
Коринт, главният град на областта Ахаия на юг в Гърция, в епохата на появата на християнството бил населен от многобройни колонисти, предимно римски освободени роби. Имало там и немалко гърци и евреи. Когато апостол Павел, по време на второто си апостолско пътешествие, пристигнал в Коринт, градът наброявал около 700 хиляди жители – около 200 хиляди свободни граждани и около 500 хиляди роби. Такова голямо население Коринт дължал на своето благоприятно географско положение. Той се намирал на Коринтския провлак, който, свързвайки Пелопонес с Балканския полуостров, разделя две морета, Егейско и Йонийско. Коринт притежавал две пристанища – Кенхрея на изток и Лехей на запад. Поради това той бързо се превърнал във важна станция на световната търговия между Азия и Запада. На върха на градската цитадела в Коринт се издигал величествен храм на Венера. Коринт обединявал в себе си всички средства и достижения на тогавашната култура – художествени работилници, зали на ритори, школи на философи. По думите на един древен историк, в Коринт не можело да се направи и крачка по улицата, без да се срещнеш с мъдрец. Но ръка за ръка с развитието на културата в Коринт се усилвала и покварата на нравите. За това свидетелства фактът, че по онова време развратният живот често наричали „коринтски“ (κορινθιάζειν), а „коринтските пиршества“ и „коринтските пияници“ били пословични.
И ето, при такива социални условия в Коринт, т.е. при външното благополучие, от което се ползвало населението на Коринт, от една страна, и при пълното падение на нравите, от друга, започнал да проповядва за Христос апостол Павел (през 52 г.).
По това време апостолът бил на около 50 години. Той дошъл в Коринт сам и започнал да се прехранва с онзи занаят, с който по-рано си изкарвал прехраната – изработване на килими и платнища за шатри. Скоро намерил там едно еврейско семейство, което се занимавало със същия занаят. Това били съпрузите Акила и Прискила, които наскоро били дошли в Коринт, понеже като евреи били изгонени от Рим с едикт на Клавдий. Работейки заедно с тях, Павел скоро ги обърнал към Христа и двамата станали негови ревностни сътрудници в делото на разпространението на християнството.
По своя обичай апостол Павел започнал в Коринт да проповядва Евангелието на коринтските юдеи. Той добре знаел, че в синагогата сред слушателите му щели да бъдат и прозелити от различни слоеве на коринтското общество, така че проповедта в синагогата служела като своеобразен мост, по който проповедникът на Евангелието да премине към езическото общество. Разбирайки това отлично, той също така съзнавал и цялата трудност да се яви пред толкова взискателни слушатели, каквито били тогава коринтяните, и се тревожел за успеха на делото си (1 Кор. 2:1), особено като имал предвид неуспеха, който току-що бил претърпял в Атина.
Апостолът проповядвал в синагогата в продължение на няколко седмици. Това време му било достатъчно, за да разбере, че юдеите като цяло няма да се обърнат към Христос, и затова апостолът, заедно с няколко повярвали от юдеите и прозелитите, пренесъл дейността си в дома на един юдеин, обърнал се към християнството. Там той проповядвал предимно на езичници и при това не прибягвал до никакви външни средства, за да им се хареса, нито до изкуството на красноречието, нито до хитроумни похвати на диалектиката, а явявал пред тях единствено силата на своето убеждение. Такава проповед намерила последователи и в Коринт възникнала църква, съставена отчасти от юдеи, но главно от езичници. При това, мнозинството от повярвалите коринтяни били бедни хора, роби и необразовани.
Около две години (Деян. 18:11, 18) продължил своята проповедническа дейност в Коринт апостол Павел, като се прехранвал отчасти със собствения си труд, а отчасти с помощи, които му изпращали основаните от него църкви в Македония (2 Кор. 11:7–9, 2 Кор. 12:13–15). В Коринт по онова време живеел проконсулът на Ахаия, Галион, брат на философа Сенека, човек просветен и добър. Именно такъв се проявил той и когато коринтските юдеи започнали да се оплакват от Павел. Галион преценил, че спорът им с Павел се отнася до религията, и признал, че той не може да се намесва в това дело. Павел напуснал Коринт около Петдесетница на 54 г., за да се отправи към Йерусалим, а след това към Антиохия. Все пак той не възнамерявал да остане дълго в Антиохия. Целта на стремежите му била по онова време славният град на Мала Азия Ефес, където още преди него се отправили неговите сътрудници Акила и Прискила, за да подготвят донякъде почвата за дейността на великия апостол на езичниците.
Външни обстоятелства при написването на Първото послание до коринтяните
Относно автентичността на нашето послание в библейската наука не са били изказвани никакви сериозни възражения. Напротив, доказателствата в полза на неговата автентичност са много убедителни. Към тях принадлежат указанията на самия автор (1 Кор. 1:1), както и самият тон, с който той говори за себе си като за основател на Коринтската църква (1 Кор. 4:15). Освен това в посланието се съдържа толкова живо и правдоподобно описание на живота на първохристиянската Църква, каквото би могъл да даде единствено самият апостол Павел, който е бил много близо до тази Църква. Накрая, в посланието има много упреци, отправени към коринтската община, и едва ли тя би приела и съхранила такова писмо, ако не беше напълно убедена в неговата автентичност. Към тези вътрешни доказателства за автентичността на посланието се прибавят и външни –а именно свидетелствата на църковното предание. Още в края на I век Климент Римски привежда откъси от това послание в своето писмо до коринтяните (гл. XLVII). Св. Игнатий в посланието си до ефесяни (гл. XVIII) повтаря думи на апостол Павел, съдържащи се във 2 глава на Първото послание до коринтяните. Подобни цитати се намират у Юстин Мъченик, в Посланието до Диогнет, у св. Ириней и други писатели от първите векове на християнството.
Посланието е написано несъмнено в Ефес (1 Кор. 16:8–9) и именно към края на тригодишния престой (Деян. 20:31) на апостол Павел в този град. Това последно съображение се потвърждава преди всичко от обстоятелството, че по време на изпращането на посланието при апостола се е намирал Аполос (1 Кор. 16:12). Този учен александрийски юдей е бил обърнат в Ефес от Акила и Прискила малко преди пристигането на апостол Павел (Деян. 18:24–26), а след това е пътувал до Ахаия, където е проповядвал, продължавайки делото на Павел. Ако сега отново се намира при апостола в Ефес, очевидно е, че от пристигането на апостол Павел в Ефес е изминало значително време. Освен това от книгата Деяния узнаваме, че апостол Павел, след като прекарал две години и три месеца в Ефес, възнамерявал да се отправи на запад, като преди това отиде в Йерусалим, за да засвидетелства пред тамошната църква любовта, която основаните от него църкви в Македония и Ахаия изпитват към нея. За да подготви гръцките църкви за събирането на пожертвования за бедните християни в Йерусалим, които трябва да засвидетелстват тази любов, апостолът изпраща в Ахаия и Македония своите сътрудници Тимотей и Ераст (Деян. 19:22). Този факт съвпада с това, за което се говори в Първото послание до коринтяните (1 Кор. 4:17; 16:10), и се отнася към времето малко преди отпътуването на апостола от Ефес. Накрая, именно към това време, а не към по-късно, трябва да се отнесе и написването на посланието, защото в него апостолът свободно разполага със себе си и прави планове за бъдещи пътувания, докато скоро след събирането на споменатата милостиня и след предаването ѝ на предстоятелите на Йерусалимската църква, апостолът е бил пленен. Следователно може да се смята, че Първото послание до коринтяните е написано около пролетта на 57 г., малко преди Пасха, за която има намек в глава 5 (ст. 7 и 8).
Повод за написването на посланието
След отпътуването на апостол Павел за Ефес в Коринтската църква възникнали разделения. Когато в Коринт пристигнал александрийският учител Аполос, неговата проповед довела до формирането на особена партия сред коринтските християни – именно партията на Аполос. Тази група се състояла главно от юдеи, които Аполос успял да привлече към християнската църква чрез тълкуванията си на Стария Завет, намирайки в него най-убедителните доказателства, че Иисус наистина е бил Месията (Деян. 18). Към тази партия се присъединили и немалко образовани езичници, на които простата проповед на апостол Павел не се харесвала, и които възприели християнството от Аполос повече с ума, отколкото със сърцето.
Освен партията на Аполос в Коринт се появила и партия „петрови“ или „кифини“. Няма никакви основания да се предполага, че сам апостол Петър е бил в Коринт или е проповядвал там. Най-вероятно тази група се е образувала под влияние на разказите на християни, пристигнали от Палестина, за великата личност на апостол Петър. В представите на тези пришълци Петър бил князът на апостолите, и затова ако между него и Павел съществувало някакво разногласие, тогава, според тази партия, Павел трябвало да отстъпи пред първенството на Петър.
Ясно е, че коринтяни, обърнати към християнството лично от Павел, стояли зад своя учител и образували също отделна партия – привържениците на Павел. Те желаели да вярват само в това, на което ги бил учил Павел, и се отнасяли отрицателно към авторитета на Аполос и Петър. Накрая се появили и такива християни, които отхвърляли всеки апостолски авторитет и се придържали единствено към името на Христа. Те не желаели да признават никакви посредници между себе си и Христос, а да зависят само от Него.
По този начин в Коринтската църква се образували четири партии: на Аполос, на Петър, на Павел и „Христови“.
Но това не било всичко. В живота на коринтските християни започнали да се появяват и други нежелателни явления. Когато първоначалните силни впечатления от проповедта на апостол Павел, която ги призовавала към пълно обновление на греховния живот, започнали да отслабват, коринтските вярващи започнали твърде лекомислено да се отнасят към строгите изисквания на евангелския морал. Неправилно разбирайки учението на апостола за свободата на християнина (1 Кор. 6:12; 10:23), коринтяните започнали да смятат за позволени за себе си дори такива неща, които не се допускали дори сред езичниците. По-благоразсъдителните сред коринтските християни започнали да се питат какво следва да правят с тези свои недостойни събратя по вяра. Затова те се обърнали към Павел с послание, в което описвали всичките си затруднения, освен вече споменатите по-горе. Те го питали за превъзходството на безбрачието над брачния живот, за позволеността да се употребява в храна идоложертвено месо (1 Кор. 7:1; 8:1), за относителната важност на различните духовни дарби (1 Кор. 12:1). Накрая, в Коринт се появили и хора, които отричали истината за всеобщото възкресение, за което, несъмнено, също било съобщено на апостол Павел в посоченото послание.
План на посланието и съдържание
Такива били обстоятелствата в живота на Коринтската църква, които подтикнали апостол Павел да напише Първото послание до коринтяните. Естествено е, че разнообразните нужди на Църквата в Коринт трябвало да се отразят и върху характера на самото послание. Можело да се очаква, че апостолът просто ще отговаря последователно на всеки от зададените въпроси, без да се грижи за обща композиция. Междувременно не може да не се отбележи, че Първото послание до коринтяните, при цялото разнообразие от теми, които разглежда, представлява едно цялостно произведение, изградено според определен план.
Понеже апостолът преди всичко трябвало да възстанови своя значително паднал в Коринт авторитет, за да бъдат приети неговите увещания от онези, към които са отправени, той посвещава първите глави на посланието на въпроса за партиите в Коринт. Най-напред говори за свойствата и същността на Евангелието; след това за положението и задачите на служителя на Евангелието; и накрая определя нормалното отношение между вярващите и техните учители. Така той отстранява злото на партийността още в самия му корен. След това апостолът преминава към въпросите, засягащи нравствения живот на християнската община. На първо място поставя въпрос, който в известен смисъл се отнася и до организацията на общината, а именно случая с един християнин, позволил си крайно нарушение на християнската нравствена дисциплина. Павел дава указания как следва да се постъпва с подобни членове на Църквата. Следват четири чисто нравствени въпроса. Два от тях, дали християните имат право да водят съдебни дела помежду си пред езически съдии, и как следва да се гледа на порока невъздържаност, апостолът решава бързо, опирайки се на самия дух на Евангелието. Другите два, относно сравнението на ценността на брака и безбрачието, и относно позволеността да се употребява за храна идоложертвено месо, били много по-трудни, понеже тук се намесвал въпросът за християнската свобода. Павел посвещава немалко време и труд на решаването им. След тях идват въпросите, които се отнасят до религиозния живот и богослужебните събрания. Първият от тях отново се доближава до темата за християнската свобода – това е въпросът за поведението на жените в богослужебните събрания. Вторият е за поведението на християните на т.нар. вечери на любовта (агапи). Третият и най-трудният засяга употребата на духовните дарби, главно дара на „езиците“ и дара на пророчеството.
По този начин в своето послание апостолът преминава от външното към вътрешното. В края на посланието той разглежда въпроса, който имал най-голямо значение за целия живот на християнина, а именно за възкресението на мъртвите, в което някои коринтяни се съмнявали.
Следователно цялото съдържание на посланието може да се представи така: 1) Въпрос за Църквата – или за църковното общество (1 Кор. 1:10 – 4 гл.); 2) Пет нравствени въпроса, и преди всичко въпросът за църковната дисциплина (1 Кор. 5–10); 3) Три литургически въпроса (1 Кор. 11–14); 4) Догматически въпрос (1 Кор. 15).
Глава 1, стихове 1–9 представляват въведение към посланието, а 17 глава съдържа заключение – поръчения, различни сведения и поздрави.
По-подробно съдържанието на посланието може да бъде представено така:
- Въведение: адрес (1 Кор. 1:1–3); благодарение на Бога (1 Кор. 1:4–9).
- Партиите в Коринтската църква (1 Кор. 1:10–17).
- Същност на Евангелието (1 Кор. 1:18 – 3:4).
- Истинска същност на служението на християнския учител (1 Кор. 3:5 – 4:5).
- Високомерието като причина за безредие в Църквата (1 Кор. 4:6–21).
- Църковна дисциплина (1 Кор. 5).
- Съдебни дела между християни (1 Кор. 6:1–11).
- Невъздържаност (1 Кор. 6:12–20).
- Брак и безбрачие (1 Кор. 7).
- Употреба на идоложертвено месо и участие в езически трапези (1 Кор. 8–10).
- Облеклото на жените при богослужение (1 Кор. 11:1–16).
- Безредици при вечерите на любовта (агапите) (1 Кор. 11:17–34).
- Духовни дарби (1 Кор. 12–14).
- Възкресението на мъртвите (1 Кор. 15).
- Заключение на посланието (1 Кор. 16).
Характер на Първото послание до коринтяните
Първото послание до Коринтяните, както и второто, представлява образец на това, което наричаме „послание“. Неговото съдържание трудно може да се побере във формата на трактат или систематично разсъждение: именно формата на послание – писмо, написано към конкретни хора, е единствено подходяща за тези излияния, с които апостол Павел се обръща към основаната от него Коринтска църква. Тук виждаме всички характерни особености на едно писмо: увещания, похвали и порицания, отправени към получателите; чувстваме, че апостолът пише така, както би говорил с коринтяните при лична среща. Намираме и множество намеци или полунамeци, типични за писма между близки хора,– които за други читатели остават почти неразбираеми.
Но Първото послание се различава значително от Второто в това, че в него апостолът разглежда нуждите на църковния живот и различни конкретни въпроси на църковната дисциплина, докато във Второто послание той говори предимно за личните си отношения с коринтяните и откровено им разкрива вътрешните си преживявания. И все пак, и в първото, и във второто послание Павел неизменно подчертава значението на външните прояви на църковния живот за вътрешното духовно състояние на отделния християнин, а във второто подчинява личните преживявания на великите, общохристиянски събития и истини. Може да се каже, че и в двете послания виждаме един и същ Павел – в цялото величие на неговия апостолски дух и благочестие.
Посланията до коринтяните заемат особено място сред останалите послания на апостола. Тук проповедникът на единствената спасяваща благодат и на християнската свобода се явява в ролята на църковен администратор, установяващ ред в църковния живот. Носителят и проповедникът на личното, живо християнство се представя като защитник на църковния, общностен светоглед. Речта му в тези послания е също така разнообразна: ту напомня диалектическата смелост и сериозност на посланията до Галатяни и Римляни, ту простотата и леката разлятост на пастирските послания.
За текста на посланието
Първото послание до коринтяните е запазено в три основни редакции: александрийска (в най-древните гръцки ръкописи), гръко-латинска, или западна (в превода Itala и у западните отци), сирийска, или византийска (в сирийския превод Peschito и у сирийските отци – например Златоуст и Теодорит). Т.нар. Textus receptus, въз основа на който са направени славянският и руският превод, следва на различни места ту едната, ту другата, ту третата от тези древни текстови традиции. Като цяло трябва да се отбележи, че текстът на посланието съдържа сравнително малко спорни места: текстовите варианти тук са значително по-малко, отколкото в други послания.
Най-известните ръкописи на Първото послание до коринтяните са: Синайският и Ватиканският кодекс (IV век); Александрийският кодекс и Кодексът на Ефрем (V век); Кларомонтонският и Койсликианският кодекс (VI век); Московският ръкопис (IX век);
Тълкувания върху Първото послание до коринтяните
Сред светоотеческите тълкуватели се открояват: Ефрем Сирин († 373); Амвросиастър († 375); Йоан Златоуст († 407); Теодор Мопсуестийски (не принадлежи към православната традиция; † 428); Теодорит Кирски († 458); Теофилакт Български (XI век)
От по-новата западна литература заслужават внимание коментарите на:
Olshausen (2 изд., 1840), de Wette (1840), Meyer (в 8 изд. – Heinrici, 1896), Hoffmann (1874), Edwards (англ., 1885), Godet (първо на френски, после на немски 1886–88), Cornely (лат., 1886–92), W. Weiss (2 изд., 1902), Ramsay (англ.), Bousset (в Schriften des Neuen Testaments на I. Weiss, 1907), Lietzmann (1907), Schlatter (1908) и най-издържаният в научно отношение труд – Bachmann Ph. (2 изд., 1910).
От руските тълкувания: еп. Теофан, архиеп. Никанор (Каменски). Също така са полезни трудовете на проф. Голубев за 1 Кор., както и пособията на Розанов, Иванов и прот. Херасков. Отделни въпроси от посланието са подробно разгледани у свещ. М. П. Фивейски (За духовните дарования, дисертация, 1908), у проф. Н. Н. Глубоковски (Евангелието на апостол Павел, 1905 и 1910, 2 тома), у проф. Богдашевски (в статиите от Труды Киевской духовной академии, 1909–1910), както и в изследването на Lütgert Freiheitspredigt und Schwärmergeister in Korinth (1908).