Тълкувание на евангелското четиво от третата неделя на Лука: Лука 7:11–17
Разделът Лука 4:14–9:50, който описва дейността на Христос в Галилея, започва с първата Му проповед в Назарет, където Иисус, вместо да направи някакво програмно заявление за делото, което предстои да извърши на земята, уверява слушателите си, че за Него говори пророк Исая (61:1–2), когато възвестява: „Духът на Господа Бога е върху Мене, защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни, прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце, да проповядвам на пленени освобождение и на затворници – отваряне на тъмница, да проповядвам благоприятната Господня година и деня за отмъщение от нашия Бог; да утеша всички тъгуващи“ (Лука 4:22). И когато Иисус вижда, че сънародниците Му Го гледат с недоверие, им напомня, че подобно отношение срещнали от своите съвременници и други пророци, и че заради това пророк Илия заминал в Сарепта Сидонска, където възкресил сина на една бедна вдовица[1]. Последната пророческа книга от юдейската Библия – книгата на пророк Малахия, завършва с обещанието на Бога към Неговия народ: „Ето, Аз ще пратя при вас пророка Илия, преди да настъпи денят Господен – велик и страшен.“ (Мал 4:5). Така месианското очакване по времето на Христос се свързало в юдейското мислене с очакването за повторната поява на пророк Илия[2]. Следователно, намеквайки още при първата Си публична изява, че началото на дейността Му е било предизвестено от пророците на Стария Завет, Иисус подготвя слушателите си да разберат онова, което ще последва, не като впечатляващи чудеса, а като знамения, потвърждаващи, че месианската епоха вече е започнала.
Евангелският откъс за третата неделя от Лука (Лука 7:11–17) представя Иисус изправен пред най-мъчителния проблем на човешкото съществуване – проблема за смъртта, и то в най-трагичната му форма: смъртта на единствения син на вече скърбяща майка. Когато Христос с учениците Си и народа, който Го следваше, се приближава към портите на града Наин, те се натъкват на голямо множество, което придружавало погребението на единствения син на една вдовица. Трагичността на сцената не може да остави Иисус безразличен; виждайки неутешимата майка, Той „се смили“ над нея и побърза да възкреси сина ѝ. Според текста:
| 11. Καὶ ἐγένετο ἐν τῷ ἑξῆς ἐπορεύετο εἰς πόλιν καλουμένην Ναΐν· καὶ συνεπορεύοντο αὐτῷ οἱ μαθηταὶ αὐτοῦ ἱκανοὶ καὶ ὄχλος πολύς.
12. ὡς δὲ ἤγγισε τῇ πύλῃ τῆς πόλεως, καὶ ἰδοὺ ἐξεκομίζετο τεθνηκὼς υἱὸς μονογενὴς τῇ μητρὶ αὐτοῦ, καὶ αὕτη ἦν χήρα, καὶ ὄχλος τῆς πόλεως ἱκανὸς ἦν σὺν αὐτῇ. 13. Καὶ ἰδὼν αὐτὴν ὁ Κύριος ἐσπλαγχνίσθη ἐπ᾿ αὐτῇ καὶ εἶπεν αὐτῇ· Μὴ κλαῖε· 14. καὶ προσελθὼν ἥψατο τῆς σοροῦ, οἱ δὲ βαστάζοντες ἔστησαν, καὶ εἶπεν· Νεανίσκε, σοὶ λέγω, ἐγέρθητι. 15. καὶ ἀνεκάθισεν ὁ νεκρὸς καὶ ἤρξατο λαλεῖν, καὶ ἔδωκεν αὐτὸν τῇ μητρὶ αὐτοῦ. 16. Ἔλαβε δὲ φόβος πάντας καὶ ἐδόξαζον τὸν Θεόν, λέγοντες ὅτι Προφήτης μέγας ἐγήγερται ἐν ἡμῖν, καὶ ὅτι Ἐπεσκέψατο ὁ Θεὸς τὸν λαὸν αὐτοῦ. 17. Καὶ ἐξῆλθεν ὁ λόγος οὗτος ἐν ὅλῃ τῇ Ἰουδαίᾳ περὶ αὐτοῦ καὶ ἐν πάσῃ τῇ περιχώρῳ. |
11. На другия ден Иисус отиваше в града, наречен Наин; и с Него вървяха мнозина от учениците Му и много народ.
12. А когато се приближи до градските врата, ето, изнасяха мъртвец, едничък син на майка си, а тя беше вдовица; и много народ вървеше с нея от града. 13. Като я видя Господ, смили се над нея и рече й: не плачи. 14. И като се приближи, допря се до носилото; носачите се спряха, и Той рече: момко, тебе думам, стани! 15. Мъртвецът, като се подигна, седна и почна да говори; и Иисус го предаде на майка му. 16. И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ. 17. Това мнение за Него се разнесе по цяла Иудея и по цялата околност. |
Макар че глаголът „σπλαχνίζομαι“ („смилявам се“, „изпитвам дълбоко състрадание“), който използва евангелистът, описва по особено жив и образен начин съчувствието на Иисус към скърбящата майка, целта на разказа не е да информира читателите за Неговите човешки чувства или да ги впечатли с чудотворните Му способности, а да изтъкне Неговата божествена месианска идентичност и да опише характеристиките на Божието царство. Тази цел произтича както от по-широкия контекст (4:14–9:50), в който е включен откъсът, както беше показано по-горе, така и от продължението на разказа (Лука 7:18–22).
По-конкретно, както отбелязва евангелистът, очевидците на чудото на възкресението изповядват: „Велик пророк се яви между нас“ (ст. 16), тъй като в мислите им вдовицата от Наин се свързва по асоциация с вдовицата от Сарепта, чийто син възкреси пророк Илия (3 Цар. 17:17–24). В епизода, който евангелистът разказва веднага след възкресението на младежа (Лука 7:18–22), Йоан Кръстител, след като е научил какво се е случило, изпраща двама от учениците си да попитат Иисус дали Той наистина е очакваният Месия. А Той, вместо друго уверение, ги изпраща да съобщят на Йоан: „Тогава ще се отворят очите на слепи, и ушите на глухи ще се отпушат. Тогава хромият ще скочи като елен, и езикът на немия ще пее; защото води ще бликнат в пустинята, и потоци – в степите“ (Ис. 35:5–6), правейки ясна препратка към пасажи от книгата на пророк Исая[3].
Но асоциативната мисъл, която кара очевидците на възкресението на сина на вдовицата да свържат чудото в Наин с онова, което се случило преди векове в Сарепта, им помага да разберат и нещо друго, много по-значимо, както става ясно от изразите, които използва евангелист Лука. Пророк Илия възкреси сина на вдовицата едва след като първо се оплака на Бога в на една продължителна молитва за злото, което, според него, бе сполетяло жената, която го приютяваше, и след това призова Божията сила. За разлика от него, Иисус се обръща с авторитет както към майката: „Не плачи“, така и към нейния мъртъв син: „Момко, на тебе казвам: стани!“. Осъзнавайки тази разлика, множеството, което наблюдава случилото се, бе обвзето от страх и прославяха Бога. А след първата мисъл, че „велик пророк се издигна между нас“, последва и изповед: „Бог посети Своя народ“ (Лука 7:16).
Както съществителното „страх“, така и глаголът „ἐπισκέπτομαι“ („посещавам“) са два термина, които често се използват в текстовете на Стария Завет по отношение на Бога. Страх обзема хората, когато усещат Божието присъствие[4], а самият страх е основно условие за истинска връзка с Бога[5]. Глаголът „επισκέπτομαι“ е многозначен: той изразява грижата и вниманието на Бога към Неговия народ[6], но и контрола и надзора, които Той упражнява[7], както и наказанията, които налага[8]. Като избира да опише реакциите на множеството чрез тези термини, евангелистът показва, че присъстващите (и не само те, защото „тази вест се разнесе по цяла Юдея и цялата околност“) разпознават в лицето на Иисус не просто някой от пророците, а самия Бог.
Това разпознаване на божествената месианска същност на Иисус представлява целта на разказа за чудото на възкресението на младежа от Наин. И именно поради това евангелистът пропуска да опише напълно оправданата радост на майката и изразяването на нейната благодарност към Иисус, но отделя повече място на описанието на реакциите на множеството. Именно тази цел прави конкретния евангелски откъс актуален и днес, защото той не е просто една история с „щастлив край“ за своите главни действащи лица, майката и нейния син, а история, която се отнася до множеството, до всички онези, които последваха Христос и желаят да се наричат Негови ученици. Към тях е насочен откъсът, и те са тези, които са призвани да осъзнаят, че основната характеристика на Божието царство е възкресението – не само като бъдеща надежда и очакване, но и като ежедневно преживяване на победата над смъртта, като увереност в освобождението от страха от смъртта, който поробва човека и го принуждава да се затваря в себе си. Към тях отправя призива си и апостол Павел в увещанието към римляните: „И тъй, грехът да не царува в смъртното ви тяло, за да му се не покорявате в телесните похоти; и не предоставяйте членовете си на греха за оръдия на неправдата, а предоставете себе си Богу като оживели от мъртвите, и членовете си – Богу, за оръдия на правдата.“ (Рим. 6:12–13).
Бележки:
[1] Лука 4:24–26: „И рече: истина ви казвам: никой пророк не е приет в отечеството си. Наистина ви казвам: много вдовици имаше в Израиля в дните на Илия, когато беше затворено небето три години и шест месеца, тъй че настана голям глад по цяла земя; и нито при една от тях не бе пратен Илия, а само при вдовицата в Сидонска Сарепта“.
[2] Виж Мат. 17:10–13: „А учениците Му Го попитаха и думаха: защо пък книжниците казват, че първом Илия трябва да дойде? Иисус им отговори и рече: Илия първом ще дойде и ще уреди всичко; но казвам ви, че Илия вече дойде и го не познаха, а сториха му, каквото си искаха; тъй и Син Човеческий ще пострада от тях. Тогава учениците разбраха, че Той им говори за Иоана Кръстителя.“
[3] Ис. 61:1: „Духът на Господа Бога е върху Мене, защото Господ Ме помаза да благовестя на бедни, прати Ме да изцелявам съкрушени по сърце, да проповядвам на пленени освобождение и на затворници – отваряне на тъмница“.
[4] Виж Изх. 15:16: „Нека нападне върху им страх и ужас; от силата на Твоята мишца да онемеят като камък, докле премине Твоят народ, Господи, докле премине тоя народ, който Ти си придобил.“
[5] Пс. 111:10 „Начало на мъдростта е страхът Господен; здрав разум имат всички, които изпълняват Неговите заповеди. Неговата хвала ще пребъдва вечно“.
[6] Бит. 50:24: „Тогава Иосиф каза на братята си: аз умирам; но Бог ще ви споходи и ще ви изведе от тая земя в земята, за която се кле на Авраама, Исаака и Иакова.“
[7] Изх. 3:16: „Иди, събери стареите (на синовете) Израилеви и им кажи: Господ, Бог на отците ви, Бог Авраамов, (Бог) Исааков и (Бог) Иаковов, ми се яви и рече: споходих ви и видях, какво става с вас в Египет.“
[8] Пс. 58:6: „Боже, строши техните зъби в устата им; съкруши, Господи, челюстите на лъвовете!“