Благодаря за честта да говоря на този богословски семинар на енорията „Св. Параскева“ в Холаргос, чиято обща тема е Старият Завет. Темата, която ме помолиха да развия, е „Отговори на обвиненията срещу Стария Завет“. Съжалявам обаче, че поради ограничения времеви прозорец, предвиден в програмата, няма да мога да разгърна тази важна тема така, както бих желал, и затова ще се огранича до най-съществените ѝ точки.
В нашето време, възлюбени мои, наред с всички други неща, се върши и този голям грях, който представлява предателство на вярата: Старият Завет се презира и хули. Този грях е голям, защото Старият Завет е първото божествено Откровение. Следователно неговото презиране е голям грях – дори по-голям от ерес, защото, ако погрешното тълкуване на един единствен пасаж от Св. Писание и извеждането на погрешно учение от него представлява ерес, можем да си представим колко ужасно е да зачеркнем и отхвърлим цялата първа част на Божественото Откровение – Стария Завет.
Несъмнено, не бива да бъдем безразлични към онова, което и днес се чува срещу Стария Завет, а по примера на светите Отци и ние трябва да говорим, устно и писмено, за неговата святост, за необходимостта му в нашата Църква и за значението му по пътя на духовния ни живот.
Нека кажа във въведението и още нещо тъжно: че има и християни, които редовно посещават църква, но и те нямат правилно разбиране за Стария Завет. Още по-лошо е, че съществуват и клирици проповедници, които говорят за един Бог в Стария Завет – Бог гневен и наказващ с мълнии, и друг Бог в Новия Завет. Така Старият Завет бива нападан дори отвътре, заради богословската неосведоменост на някои духовници.
По-нататък, с колкото мога по-кратки думи, ще отговоря на най-съществените от обвиненията, които се отправят срещу Стария Завет, и след това ще обсъдим и други свързани с него въпроси.
А. Първото нещо, което често се твърди пренебрежително спрямо Стария Завет, е, че не е нужно да го четем – достатъчен ни е Новият Завет. Нека научим Новия Завет и не ни трябва Старият.
(а) Тези думи издават не само непознаване на Стария Завет, но и на самия Нов Завет, защото истината е, че Новият Завет не може да съществува без Стария. Старият Завет е основата на Новия. „Старият Завет предхожда Новия и Новият тълкува Стария“, казва някъде св. Йоан Златоуст. Именно затова Новият Завет се нарича „нов“, защото предполага вече съществуващ Стар Завет.
(б) Старият Завет е същото, каквото е и Новият. Какво е Новият Завет? Той е сборник от свидетелски показания на очевидци и свидетели по слух на живота на Иисус Христос. Такива са светите апостоли. Но и Старият Завет е същото нещо. Той също е сборник от свидетелства за Иисус Христос. Очевидци и свидетели в него са патриарсите и пророците. Темата и на двата Завета е личността на Христос.
Както казва св. Йоан Златоуст:
„Старият Завет предшества Новия и Новият тълкува Стария. Многократно съм казвал, че двата Завета, двете слугини и двете сестри съпровождат един и същ Господар. Господ е възвестен чрез пророците, Христос се проповядва в Новия Завет. Новото не е наистина ново, защото е предшествано от старото. Старото не е изчезнало, защото е изяснено в Новия Завет.“
(в) Наистина, темата на Стария Завет е личността на Христос, очаквания Месия. Старият Завет е книга с боговидения на Сина Божи, Който все още не е приел плът. Божият Син, така да се каже, бързал да се въплъти и се явявал в образа на ангел на праведните от Стария Завет. В Стария Завет четем за „Ангела Господен“ – Mal’ak Jahve, както се нарича на еврейски – едно тайнствено Лице, което се явява като Бог и изрично е наричано Яхве. Според светоотеческото тълкуване Ангелът Господен от Стария Завет е Синът Божи – второто Лице на Светата Троица, все още невъплътен и явяващ се в образа на ангел. Това е същият, когото пророк Исайя (Ис. 9:6) нарича „Ангел на великия съвет“, а пророк Малахия (Мал. 3:1) – „Ангел на Завета“. Това е Иисус Христос, Който е наречен „ангел“, понеже „ни откри Отеческата воля, според Неговите думи“, както казва Теодорит.
Тъй като времето не позволява, само накратко ще спомена, че на много места в Стария Завет имаме богоявления на това Божествено Същество – на Ангела Господен, Mal’ak Jahve.
(г) Тук обаче трябва да посочим голямата разлика между нас, православните, и франколатините, папистите: че докато ние, следвайки учението на светите Отци, тълкуваме правилно и изповядваме в нашето божествено богослужение, че явяванията на Ангела Господен в Стария Завет са явявания на все още невъплътения Син Божи, римокатолиците, следвайки учението на св. Августин, тълкуват погрешно, че Ангелът Господен от Стария Завет (Mal’ak Jahve) не е нетварният Син и Слово Божие, а един сътворен ангел. Това еретическо учение римокатолиците са въвели в своето богословие и така при тях Старият Завет е подценен. Защото с това еретично, повтарям, учение, както и с другото тяхно еретично учение – за липса на разграничение между същност и енергии в Бога, Старият Завет вече не се представя като книга на Богоявления, а като книга на явяванията на един сътворен ангел и явявания на сътворени символи. Ширещото се в нашите среди презрение към Стария Завет е плод на това влияние.
Като отклонение бих искал да кажа нещо за св. Августин: че е светец, тъй като така го приема Църквата, защото е умивал душата си със сълзите на покаянието си и защото е бил смирен и аскет. Големият му недостатък обаче е, че не е знаел гръцки език, а само латински. А щом не е знаел гръцки език, не е познавал богословието на великите отци на нашата Църква. А ние знаем, че правилното тълкуване на Св. Писание се прави въз основа на тълкуванието на светите отци.
С всичко казано дотук в отговор на твърдението, че не е нужна изучаването на Стария Завет, а само на Новия, искам да подчертая, че Старият Завет трябва да се тълкува христологично. Именно такова тълкуване на Стария Завет ни дава Новият Завет – Иисус Христос и апостолите. А въз основа на това тълкуване са богословствали и светите отци.
Б. Друго обвинение срещу Стария Завет е често изказваното мнение, че неговото четене уж не е полезно, понеже съдържа съблазнителни разкази: разказа за Авраам и Сара в Египет (Бит. 12:10–20) и за Исаак и жена му в Герар (Бит. 20:1–18; 26:1–14); още повече за кръвосмешението на Лот с дъщерите му (Бит. 19:30–38), позора на содомците (Бит. 19:1 сл.) и наистина съблазнителния разказ за Юда и Тамар (Бит. 38:1–30) и др. Разбираме тези възражения и отговорът на тях може да бъде само богословски. В тази връзка казвам, че Старият Завет трябва да се тълкува богословски, и по-специално – христологично, както вече изложихме в предишния параграф. Ако не тълкуваме Стария Завет богословски, и аз съм съгласен, че четенето му съблазнява и тогава не трябва да се чете. Като богословски отговор на горното възражение ще кажа следното:
(а) Старият Завет заварва човека в състояние на падение, тоест паднал в грях. И чрез гореспоменатите, както и други съблазнителни разкази, които съдържа, му говори на неговия език, за да го въздигне постепенно. „Заради немощта на онези, които приемаха закона, са били казани тогавашните неща“, казва свети Йоан Златоуст по въпроса, за който говорим. И продължава, казвайки: „Виждаме например в Стария Завет Бог да приема поклонение чрез дим от жертви; това е много недостойно за Бога, но Той е снизходил към несъвършенството на хората от онова време…“ Падението на праотците е довело човека в едно противоестествено състояние; и от това противоестествено състояние Старият Завет иска да го доведе до естественото, за да го поеме след това Новият Завет и да го възнесе към свръхестественото състояние. Така, в началото Старият Завет представя Бог като допускащ брак дори между брат и сестра, защото тогава не е било възможно другояче. Но по-късно Старият Завет забранява кръвосмешението между братя и сестри, макар че допуска многоженството с жени извън семейството. И така виждаме Авраам, според тогавашните обичаи, да зачева дете с Агар, робинята на жена му Сара (Бит. 16:4), но и по-късно да вземе друга жена, Хетура, от която също има шест деца (Бит. 25:1–20). Но от многоженството по-късно Старият Завет преминава към моногамия, а оттам – към въздържание в брака (Сир. 23:6). И след тази предварителна подготовка във въздържанието преминаваме към девството, което се разкрива особено в Новия Завет. А девството е наистина едно състояние свръх естеството.
На въпроса защо в Стария Завет има толкова съблазнителни неща, отговаряме първо общо, че Старият Завет говори за падението (виж Битие, гл. 3) и за болезнените последици от това падение. Грехът на човека стана твърде грешен, да го кажем така, стана „преизобилно грешен“ („καθ’ ὑπερβολὴν ἁμαρτωλὸς ἡ ἁμαρτία“, „грехът да стане много по-греховен“, в синодалния превод), както го казва апостол Павел (Рим. 7:13). И понеже Старият Завет се отнася към това греховно състояние на човека, затова и четем там за паднали и съблазнителни неща. Целта на Стария Завет обаче е въздигането на човека от неговото паднало в грях състояние, и точно затова посочва неговото падение и скандализиращото му положение.
(б) Като още един, също богословски отговор относно „съблазнителните“ разкази, споменати в Стария Завет, имаме да кажем и следното: В Стария Завет различаваме две линии, две родословия на хората – доброто и злото родословие. Още от самото начало виждаме това разграничение: доброто родословие, начело с Авел, и злото – начело с Каин. Едното потомство се бори с другото (вж. Бит. 3:15). Когато тези две линии се смесват (Бит. гл. 6), идва ужасният потоп. Божията воля е хората от доброто одословие да останат чисти, да нямат общение с хората от злото родословие. Той иска Неговата малка градина (Неговият народ) да остане чиста, защото от тази градина ще израсне прекрасният плод, Пресвета Богородица, от която ще дойде Месията. На тази основа казваме следното: затова в Стария Завет се споменават онези разкази, считани за съблазнителни, като например за спасяването на Сара в Египет от оскверняване, или пак за Сара и Ревека в Герар, за да се покаже грижата на Бога за опазването на чистотата на майката на народа, от когото ще произлезе Месията. Затова хананката Тамар поема риск с голяма жертва да зачене от Юда и да роди дете от него (Бит. 38:1–30): за да се включи и тя в благословения род на Авраам, на когото бяха дадени обещанията за раждането на Месията (вж. Бит. гл. 15; 17:19, 21).
А за да бъде заклеймено злото родословие, Старият Завет споменава също така съблазнителните разкази за гнусния произход на моавците и амонитите, произлезли от кръвосмешението на Лот с дъщерите му (Бит. 19:30–38), както и други позорни неща за Исав (Бит. 26:34–35; 25:29–34), за да стане ясно и да се подчертае, че с право тези хора са отсечени от добрата линия, от която ще произлезе Месията.
Γ. Друго често изтъквано обвинение срещу Стария Завет, особено от страна на елинопоклонниците (т.е. на онези, които се прекланят пред древногръцката култура), е това, че Старият Завет изглежда като история на еврейския народ, и че Бог сякаш се отъждествява с народа на Израил и не се интересува от останалите народи. Затова, казват те, е недостойно потомците на славни героични предци да смятат за свещен текст Стария Завет, в който Израил е представен като „избраният народ на Бога“. И още, недостойно е, казват те, един грък, ученик на Платон и Аристотел, да нарича патриарсите Авраам, Исаак и Яков свои „праотци“! От националистически, най-вече, подбуди се отхвърля Старият Завет у нас и в наше време.
(а) И тук, както и в предишните две обвинения, грешката е богословска. Преди всичко трябва да кажем, че най-важното е обóжението, т.е. да открием Бога в живота си и да се съединим с Него. А това обóжение надхвърля природата и няма никаква връзка с националния шовинизъм. Бог не се занимава с география, Той се открива на всеки, който Го търси с чисто сърце (вж. Деян. 2:9–21). Света Богородица беше еврейка. Но именно за нея работеше цялото време преди Христа — за да се роди подходящата жена, която да стане Майка на Месията. Нея избра Бог за Майка на въплътения Си Син. И какво тогава? Да не приемем Света Богородица, защото не е била гъркиня, а еврейка по произход? А ако беше гъркиня, тогава французинът православен не би трябвало да я приеме, понеже не е французойка, а гъркиня? И свети апостол Павел също беше евреин. Да го отхвърлим и него, понеже не е бил грък?
(б) Второ, трябва да кажем, че в самия Стар Завет Бог се представя като всеобщ, грижовен за целия свят, без да има някакво особено предпочитание към еврейския народ. Пророк Амос отхвърля идеята на Израил, че има някакво специално привилегировано положение пред Бога. Затова и на изхода от Египет – събитие, с което Израил толкова много се гордее, пророкът не отдава особено значение, а го поставя наравно с изхода на филистимците от Кафтор и на арамеите от Кир. Пророкът представя Бога да казва на израилтяните: Вие, израелтяни, казва Господ, не сте ли за Мене като етиопци? Не изведох ли както Израел от Египетската земя, така и филистимците от Кафтор и сирийците от Кир? (Амос 9:7)
А привилегията на избраността на Израил не означава, че той има някакви особени права над другите народи, а по-скоро означава особено задължение: да върши доброто. И тъй като това не се случва, именно затова ще бъде наказан още по-строго. Бог отново казва на израилтяните: „Само вас познах между всичките родове на света; затова ще ви накажа за всичките ви беззакония“. (Амос 3:2)
(в) Вярно е, че Израил изпаднал в заблудата да отъждестви Яхве с народа си и да вярва, че Бог се интересува единствено от него, без да обръща внимание на другите народи. Тази заблуда била силно осъдена от пророците. Но сред всички пророчески свидетелства за всеобщността на Бога, най-силно и изразително е прекрасното повествование за пророк Йона, написано от неизвестен автор от пророческата школа.
В този разказ свещеният автор представя Бога като загрижен за спасението дори на езичници, далеч от Израил – жителите на Ниневия. Освен това самият пророк Йона е показан като човек, комуто е присъщо тесногръдието, че другите народи извън Израил са нечисти, и че Яхве е Бог само на Израил. Поради това той се противопоставя на Божията заповед и отказва да отиде в Ниневия. Но разказът завършва с ясно послание: езичниците ниневийци се оказват по-добри от израилтяните, защото се покайват и откликват на проповедта на Йона – и така се спасяват.
Що се отнася до Месията, Старият Завет Го представя като вселенска личност, затова и Го описва като очакване на всички народи, като Този, Който ще говори на целия свят, дори до най-отдалечените острови. (срв. Бит. 49:10; Ис. 42:4; Ис. 49:1).
Д. Друго често повтаряно обвинение срещу Стария Завет е, че представя Бога като военачалник, и то като такъв, който воюва в полза на Израил. На това отговаряме с едно просто и логично обяснение: Известно е, че Моисей е бил призован от Бога, за да освободи народа на Израил от Египет. Да вдъхнеш смелост на един народ, страдал с векове, и да го убедиш да напусне страната на робството, поемайки по дълъг и труден път през земи на силни и враждебни народи, за да се върне в земята на предците си – Ханаан, това не е никак лесна задача. Моисей обаче се доказал като изключително умен и способен водач, който успял да вдъхнови народа си да предприеме това начинание. Израилевият народ, макар и с общ произход, бил разпръснат и разединен на множество племена. Моисей обаче успява да го обедини и да създаде в него съзнание за народностна принадлежност, като използва вярата в общ Бог – Бога на отците им, Авраам, Исаак и Яков (Изх. 3:6, 13, 15-16), както и общия закон, даден от Бога.
Чрез религията Моисей постига политическо и духовно обединение и вдъхновява народа за борба за освобождение. В този исторически контекст той провъзгласява Яхве за „национален Бог“ на Израил – за да сплоти подтиснатия народ и да му даде вяра в освобождението.
Оттук нататък Яхве започва условно да се нарича „Бог на Израил“, а Израил „народ Божи“ (Изх. 3:6–7,10; 5:1,3; 6:7; 8:12; 20:2 и др.). По аналогичен начин и ние, в борбите си за национална свобода, наричаме Пресвета Богородица „Воевода победителница“. Именно тази вяра на Израил в неговия „национален Бог“ му давала увереност в победата. Бог е този, Който вижда страданието му (Изх. 3:7) и Който се възприема като негов невидим военачалник (Изх. 14:14). Така, през Моисеевия период Бог приема военен образ, който не се наблюдава през по-ранната патриархална епоха. По този начин воините на Израил вече се наричат „воини на Яхве“ (Числа 2:14; 1 Цар. 18:17), а враговете на Израил – врагове на Яхве (1 Цар. 30:26). Това не означава, че Бог наистина води войни и враждува с хора, защото Бог е любов и не враждува с никой народ. Тези изрази трябва да се разбират от гледна точка на Израил, като проява на национална гордост. Израил приема, че Бог присъства невидимо в битките му, поради което на Него се приписва победата (Съд. 5:4). Още по-ясно, пасажът Изход 15:3 гордо нарича Яхве „мъж на война“ (в оригиналния еврейски текст, „силен Воин“ в синодалния превод), а Изход 7:4 нарича израилевата войска „войска на Яхве“.
Именно поради възприеманото присъствие на Яхве в бойните действия и в лагера, този лагер е трябвало да бъде чист от всякакъв вид осквернение (виж Числа 5:1 и сл.). Освен това воините се подлагали на очистителни ритуали, например според 1 Царства 14:2-4 се е полагал пост, а през целия период на войната са избягвали всичко, което би ги могло да ги оскверни (виж 2 Цар. 11:10-11).
Заключение
(а) Нямаше да презират Стария Завет неговите хулители, ако познаваха прекрасното и дълбоко съдържание, сладкото му богословие и великолепните му поучения. Тези, които говорят пренебрежително за Стария Завет, издават своето невежество относно съдържанието му, издават, че никога не са го чели или, ако са го чели, не са го разбрали. Такова възвишено учение, каквото намираме по свещените страници на Стария Завет, няма да намерим в нито един извънбиблейски текст, и разбира се, още по-малко в писанията на гръцките философи. Това, разбира се, има своето обяснение: писанията на философите са произведения на човешкия ум, докато учението на свещените автори на Стария Завет е Божие откровение – това е „Тъй казва Господ“. Как, например, да обясним възвишеното богословие на пророка Амос, който е бил пастир? От самия себе си не можем да го обясним, как един необразован еврейски овчар да прояви такава мъдрост, каквато нямат нито Сократ, нито Платон. От средата, в която е живял, също не можем да обясним богословието на Амос, защото в никой текст извън Израил от онази епоха (VIII в. пр. Хр.) не намираме такова учение. Следователно, трябва да приемем, че мъдростта на пророка е Божие откровение.
(б) Би било твърде обширна задача, ако поискахме да говорим тук, дори само накратко, за прекрасното и възвишено богословие на Стария Завет – богословие, което презиращите го не познават. Ако вземем дори само неговото учение за развитието на греха, щяхме да видим как в това пренебрегвано свещено Писание се разкрива спасителният Божи план не само за Израил, но за целия свят. Тогава бихме могли да разберем онези страшни думи на апостол Павел: „Бог затвори всички в непокорство, за покаже милост към всички“ (Римл. 11:32).
Общо казано, съдържанието на Стария Завет включва три основни елемента:
а) Изпълненото. Това са предобразите и пророчествата за Месията, които се изпълняват в лицето на Иисус Христос чрез Неговото въплъщение в света.
б) Допълненото. Това е нравственото и вероучително учение на Стария Завет, което Христос не само не отменя, но, както казва св. Йоан Златоуст, „го усили извънмерно“, т.е. го допълни, разви и изпълни в дълбочина.
в) Отмененото. Това са строго обредните разпоредби на Закона, дадени конкретно на еврейския народ поради неговото закоравяло и плътско състояние. За тях все пак Старият Завет заслужава похвала, тъй като, по думите на Златоуст, чрез собствената си строгост успя „да ги откъсне от толкова голямото зло, да ги смекчи и направи способни да се подчинят на благодатта и да ги въведе в духовността на Новия Завет“ (PG 51, 287).
(г) За да завърша и да предложа малка извадка от възвишеното учение на Стария Завет, като подтик за изучаването му, избрах откъс от пророк Михей (6:6–8). Хората от времето на пророка Михей (VIII в. пр. Хр.) търсели Бога, но не притежавали правилно разбиране за Него. Те вярвали, че Бог се умилостивява от тлъсти жертви – овни, телци, излияния на елей, и, още по-лошо, че за опрощение на греховете си трябва да принесат в жертва първородното си дете. И затова питат пророка Михей:
„С какво да дойда пред Господа и да се поклоня пред Всевишния Бог? Да дойда ли пред Него с всеизгаряния, с едногодишни телета? Ще благоволи ли Господ в хиляди овни или в десетки хиляди реки от масло? Да дам ли първородния си за престъплението си, плода на утробата си – за греха на душата си? Той ти е показал, човече, какво е доброто; и какво иска Господ от тебе: не е ли да вършиш праведното, да обичаш милост и да ходиш смирено със своя Бог?“ (Мих. 6:6-8)
Разбира се, тези три неща не са нещо съвършено ново. Самият пророк чрез израза „показал ти е“, отнасящ се към минало време и очевидно към учението на предходните пророци, подсказва, че не излага нещо ново. Но новото, оригиналното, се състои в съединяването на тези три елемента. Само от тази гледна точка пророк Михей може да бъде считан за най-великия измежду пророците на VIII век пр. Хр., защото той обединява и събира в едно учението на всички предходни пророци. Този стих наистина представлява върховното постижение на пророческата мисъл на VIII век пр. Хр. Тук се формулира ясно една чисто духовна религия, основана върху непоклатими основи. Наистина, тук човек, намиращ се сред мрачната и задушна духовна и религиозна атмосфера на целия древен свят около Израил, усеща животворящия въздух на истинската религия и от тези възвишени пророчески върхове съзира ясно пътя към истинския Бог. Напразно бихме търсили дори най-блед паралел в различните религии и религиозни текстове на онази епоха със стиха на пророк Михей. Този стих остава уникален, остава завинаги със своята неизменна красота, със своята непобедима сила, с „непоклатимия си авторитет“ (Θρησκευτικαί Προσωπικότητες της Π.Δ., σελ. 325.326)
Като заключение на настоящото скромно изложение ще припомня думите на св. Йоан Златоуст: „Защото един и същи Дух е ръководел всичко – и онова в Стария, и онова в Новия Завет, макар и по различен начин. Поради това и Павел казваше: ‘Като имаме същия Дух на вяра…’“ (PG 51, 287).
Източник: Изложение на Богословския семинар, организиран от храм „Св. Параскева“ в Атика, 12 февруари 2012 г., публикувано в Пемптусия.