Време на написване
По време на третото си пребиваване в Коринт (Деян. 20:2 и сл.), когато коринтяните се държали сравнително спокойно и не влизали в спорове помежду си, апостол Павел написал (около началото на 59 г.) посланието до римляните – най-важното и най-добре обмислено от всичките му послания. Това послание било продиктувано от апостола на писаря Тертий в дома на Гай, където се събирала местната християнска община (Рим. 16:22 и сл.), и чрез Фива, жителка на пристанището Кенхрея, която се ползвала с уважение сред коринтските християни, било изпратено в Рим (Рим. 16:1 и сл.). Павел пише с радостното съзнание, че неговата велика задача е изпълнена, тъй като е проповядвал Евангелието от Йерусалим на изток до Илирик на запад (до Адриатическо море) и е устроил църкви във всички по-важни градове като опорни точки на благовестието (Рим. 15:19, 23). Но пламенният му дух не търси покой, а нови завоевания: той иска да отиде на запад, най-вече в столицата на империята, Рим, а после в Испания (Рим. 15:24, 28). Само че първо трябва лично да занесе в Йерусалим пожертвованията, събрани в Македония и Гърция (Рим. 15:25 и сл.), като не крие, че по време на това пътуване излага живота си на опасност (Рим. 15:31). Всичко това отговаря на положението на апостол Павел в края на третото му пътешествие (срв. Деян. 19:21; 20:22; 24:17).
Цел на написването
Според мнението на много древни и съвременни изследователи на посланията на апостол Павел, Посланието до римляните представлява кратко изложение на християнското учение, което апостолът предлага на римляните като своеобразен отчет за проповедта си, която вече бил готов да пренесе на запад. Но ако приемем тази хипотеза, тогава самият факт, че посланието е адресирано до Рим, би бил случаен. Освен това е погрешно да се твърди, че в това послание се съдържа систематично изложение на християнската вяра. Наистина, тук не откриваме пълно разкриване на всички основни истини на Евангелието: няма задълбочено учение за Христос (христология), нито за бъдещето (есхатология), и изобщо не се споменава тайнството на Евхаристията. Освен това ясно личи, че апостолът тук цели да покаже несъстоятелността на юдейско-фарисейската гледна точка, а не да опише езическото разбиране за живота. Други пък изследователи предполагат, че римската църква се състояла предимно от юдеи, приели Христос (тъй като в Рим живеели много юдеи), и в подкрепа на това мнение се позовават на Рим. 4:1, където Павел говори за Авраам като за „нашия баща по плът“, както и на Рим. 7:1 и сл., където читателите са представени като такива, които са били „под закона“, но сега са освободени от него. Според това мнение, целта на посланието била да разясни на тези римски християни истинския смисъл на мисията на апостола, която не била свързана със закона на Моисей, и да ги привлече на своя страна, така че недоверието им да не пречи на бъдещата му дейност на запад. Но доказателствата в подкрепа на това мнение не са убедителни. Апостол Павел в други послания, писани до църкви, съставени от бивши езичници, също говори за древните евреи като за „нашите бащи“ (1 Кор. 10:1), и предполага, че те са запознати със закона на Моисей (Гал. 4:21). Очевидно е, че според него всички християни представляват новия „народ на завета“ и истинските потомци на Авраам „по дух“. Също така, християните от езически произход трябвало да се запознаят със Стария Завет (разбира се, в превода на Септуагинта), като с историческа основа за разбиране на евангелската история. Освен това, редица места в посланието до римляните ясно сочат, че читателите са християни от езически произход. Например: Рим. 1:6 включва римските християни сред „призованите от Иисус Христос“ измежду езичниците; в Рим. 1:13 апостолът изразява надежда да има „някакъв плод“ между тях, както и между другите езичници; в Рим. 15:16 той представя посланието си до тях като част от свещеническата си служба сред езичниците; в Рим. 11:13 той направо говори за тях като за езичници, докато в Рим. 9:3 нарича юдеите свои братя и сродници по плът. И накрая, в Деяния 28 гл. (Деян. 28:21 и сл.) римските юдеи казват на Павел, че не знаят нищо за него, не са получили писма от Юдея (още по-малко – от самия него!), и знаят само това за християнството – че то навсякъде предизвиква спорове… Всичко това трудно би се обяснило, ако римската църква действително се състоеше основно от приели Христос юдеи.
Някои изследователи смятат, че римските християни били езичници, приели Евангелието чрез юдеи-християни, които ги научили, че за християните е задължително да спазват Мойсеевия закон. Апостол Павел, според тази гледна точка, цели да коригира тяхното разбиране за християнството и да им даде вярна представа за значението на закона. В подкрепа на това се изтъква фактът, че в първата част на посланието апостолът опровергава защитниците на закона, обрязването и предимствата на израилския народ. Тази теория обаче се опровергава от самото съдържание на посланието. Апостол Павел ясно изразява радостта си от състоянието на Римската църква. Той благодари на Бога за всички римски християни (Рим. 1:8), свидетелства, че има същата вяра като тяхната и желае да се утеши с тази тяхна вяра (Рим. 1:12); убеден е, че те са изпълнени с добрина и всякакво познание, така че сами могат да се наставляват един друг; затова той пише не за да ги учи на нещо ново, а само като напомняне (Рим. 15:14 и сл.). Всичко това би звучало лицемерно, ако в действителност Римската църква била под влияние на юдеи-християни, срещу които апостолът иначе твърдо се противопоставя. Съществува и друго мнение – че римската църква имала смесен състав: християни от юдеи и християни от езичници, и че посланието било написано с цел да примири двете групи. Първите осем глави били насочени към християните от юдейските среди, а следващите (9–15) – към тези от езичниците. Но това предположение не е убедително, в цялото послание трудно може да се открие подобен помирителен акцент. Само в глави 14 и 15 може да се долови подобна тенденция.
Най-вероятно е предположението, че посланието до римляните е написано с цел да се опровергаят възгледите на фарисейското юдейство, но е адресирано до църква, съставена основно от езичници, приели християнството, сред които имало и бивши юдеи, но не и активна юдействаща пропаганда. Но защо тогава апостол Павел изпраща послание с такъв ясен противоюдейски тон на такава църква? Защото Римската църква не била основана нито от него, нито от Варнава, нито от Петър, а вероятно от неизвестни християни пришълци. В подкрепа на истинността на Евангелието, те естествено се позовавали на пророчествата, изпълнени в Христос. Но книгата, съдържаща тези пророчества – Старият Завет, включва също и Мойсеевия закон, даден на избрания израилски народ. Така лесно е можело да се създаде впечатление, че Евангелието е само едно усъвършенстване на Стария Завет или нов закон с още по-строги изисквания. Именно така могли да разберат Евангелието римляните, които по природа гледали на религията като на стриктно спазване на установени обредни норми. Когато римските християни чули за апостол Павел, е било възможно да възникне съмнение, че неговото учение води до морална разпуснатост или оправдава нравствената поквара, царяща тогава в Рим. Юдеите също можели да сочат това като аргумент. Затова Павел решил, преди още да пристигне в Рим, да запознае римляните със своята проповед – свободна от тесногръдо законническо тълкуване на Евангелието. В посланието той предложил очерк със своята антифарисейска полемика и ясно показал, че Евангелието не е нов закон, а сила, която оправдава човека и го въвежда в общение с Бога. С това той искал да укрепи вярата на християните в Рим и да прекъсне достъпа на всяка юдействаща агитация. Посланието е, така да се каже, ярък протест срещу духа на номизма (юдейския законнически формализъм).
Автентичност на Посланието
Както древните тълкуватели, така и съвременните изследователи са единодушни (две-три изключения не заслужават внимание), че автор на Посланието до римляните е апостол Павел. Julicher в предговора към своето тълкувание на посланието (изд. Weiss) казва: „автентичността на посланието може да оспори само онзи, който дръзне да изключи личността на апостол Павел от историята“. Единственото, което създава известно затруднение за тълкувателите, е фактът, че посланието всъщност има три заключения: Рим. 15:33, Рим. 16:20 и Рим. 16:24. Това се обяснява с това, че апостол Павел първоначално приключил писмото си с 15:33, но после намерил за нужно да добави поздрави – първо до 16:19, където отново заключава (ст. 20), но след това продължава с поздравленията в стихове 21–23, което налага още едно заключение в стих 24. Що се отнася до доксологията в края на 16-та глава (в някои кодекси 14:24–26), повечето ръкописи я поставят в самия край на посланието.
Съдържание на Посланието
В това послание апостол Павел преди всичко разглежда въпроса за оправданието на човека, което трябва естествено да води до блаженството му. Според апостола това оправдание се дарява единствено чрез Евангелието. В Евангелието – или, с други думи, в християнството – се открива правдата Божия: т.е. Божията воля достига до нас и Неговото същество ни прониква. Чрез вярата ние влизаме в живо общение с Бога; Божествената праведност става също и наша, и така ние изграждаме Царството Божие – царство на правдата.
Тази мисъл апостолът развива по следния начин. Най-напред той установява факта, че извън Евангелието съществува само откриването на Божия гняв, на който подлежат както онези, които злонамерено се ограждат от истината, така и онези, които, макар и да я познават, не я прилагат в живота си. Към първата категория спадат почти всички езичници, които Бог поради това отдалечаване от истината е предал на волята на техните страсти и пороци; към втората – предимно юдеите, а отчасти и някои езичници (гл. I – гл. III, ст. 20). И тъй, Бог по-рано, преди възвестяването на Евангелието, е бил разгневен на хората. Сега вече не е така: Той дарява на хората Своята правда чрез принасянето в жертва за греховете на хората на Своя Син, Господа Иисуса Христа. Всеки, който повярва в Изкупителя Христос, става оправдан в очите на Бога (III, 21–26). За такъв начин на оправдание има предсказания още в Стария Завет, както се вижда от примера с Авраам (III,27 – гл. IV). Плодът на нашето оправдание чрез вяра е примирението с Бога и вечното блаженство, макар че последното засега е само предмет на нашата надежда (V:1–11). Чрез оправданието ние отново достигаме онова състояние на невинност и слава, което някога Адам е изгубил (V:12–21). В християнството вече е немислим живот в грях – християнинът е започнал нов, свят живот заедно с Христа, от който той не може и не бива да се връща към стария си начин на живот в грях (VI:1–23). А какво става тогава с Мойсеевия закон, който по-рано е имал такова голямо значение? Ние, християните – казва апостолът, – вече сме умрели за закона и не бива да съжаляваме за него, защото той само способстваше за разкриването на нашите греховни наклонности, но не даваше средства да ги преодолеем (VII,1–25). Сега християните се намират под ръководството на Христовия Дух и живеят само за правдата и в надежда за вечен живот (VIII,1–11), който несъмнено ще стане наше притежание (VIII,12–18). Нашата надежда за бъдещото блаженство се подкрепя и от въздишките на тварите, въздишанията на собственото ни сърце и въздишанията на Светия Дух, Който пребивава в нас (VIII,19–27). Освен това, вярата в Божието предопределение също дава опора на нашата надежда за прославление (VIII,28–39).
Така апостол Павел изчерпва темата „Божията правда се открива в Евангелието от вяра към вяра“. Но тъй като още в първата глава (ст. 16) той казва, че Евангелието е Божия сила за спасение най-напред на юдеина, а дотук юдеите изглеждат като напълно лишени от надежда за спасение, той сега счита за нужно да изясни, че всъщност не отрича възможността и юдеите да се спасят чрез Евангелието. Макар че броят на повярвалите юдеи е много малък, а огромното мнозинство – може да се каже дори целият народ, е заел открито враждебно отношение към Евангелието и е останал извън пределите на Христовото царство, все пак, в далечното бъдеще юдейският народ ще се обърне към Христос и ще бъде приет в лоното на Христовата Църква (гл. IX–XI).
В следващата, наставническа, част от своето послание Павел дава на римските християни разяснение относно онези задължения, които те са поели, влизайки в Христовата Църква. Те трябва да проявят своята вяра в Христос чрез живота си – преди всичко като членове на църковното общество (гл. XII), а след това и като граждани, които съзнателно се подчиняват на държавния закон (XIII,1–12). Накрая, Павел дава някои наставления относно личното усъвършенстване на християнина (XIII,12–14). Всичко това представлява развитие на основната идея от XII глава, ст. 1: „служете на Бога!“ Същият този принцип „служете на Бога“ Павел препоръчва на римските християни да следват и при споровете относно т.нар. безразлични, тоест неважни неща (ἀδιάφορα), които тогава се водели в римската църква: всички трябва да мислят само как да угодят на Бога, да се стремят да не се разделят на партии, като се откажат от личната си гордост, по примера на Христос (гл. XIV–XV,4). По същия начин римските християни не трябва да се разделят на юдео-християнски и езическо-християнски общности, защото Господ иска да има в Своята Църква и езичници, и юдеи (XV:5–13). Две бележки за тона на посланието (XV:14–21) и за бъдещите планове на апостола (XV:22–33) оформят епилога. Към това се прибавят поздравленията и някои заключителни наставления (гл. XVI).
Така Посланието до римляните има следната структура:
а) въведение (I,1–17),
б) дидактическа част (I,18 – XI,36),
в) увещателна част (XII,1 – XV,13),
г) заключение (XV,14 – XVI гл.).
Текст на посланието
Текстът на посланието може да бъде установен въз основа на древните ръкописи, на старите преводи, както и на цитати, приведени в творенията на Отците на Църквата и други църковни писатели. От ръкописите едни са написани с големи (маjuscules), т.е. унциални букви и са възникнали преди X век; други са с обикновен курсивен шрифт (минускули), който започва да се използва след X век. От първия вид са познати 11 ръкописа, като най-древните сред тях са: Синайският (ss) и Ватиканският (B) – и двата от IV век, Александрийският (A) и кодексът на Ефрем (C) – от V век. Всички ръкописи, както по-стари, така и по-късни, спадат към един от трите основни текстови типа: 1) Александрийски текст (ℵ, A, B, C) – най-вероятно наречен така, защото е бил в употреба в Египет, вкл. в столицата Александрия. 2) Гръцко-латински (или „западен“) текст – използван в западните църкви, съпроводен с латински превод. 3) Византийски текст – включен в почти всички по-късни ръкописи, написани с минускулен шрифт, и приет в рамките на Византийската империя. Между тези текстове има различия, и не е лесно да се реши кой да бъде предпочетен като най-близък до оригинала.
От преводите на посланието два водят началото си още от II век: Старият латински превод (Itala) – с него е преработена и приета в Католическата църква Vulgata, и Сирийският превод (Peschito). И двата превода не само си съответстват в основните места, но и се доближават до текста на запазените гръцки ръкописи – нещо много важно за потвърждаване за неповредеността на нашия гръцки текст. Itala е по-близък до гръцко-латинския текст, а Peschito – до византийския. Трети, малко по-късен превод – коптският (египетски) точно следва александрийския текст. Що се отнася до цитатите от посланието, намиращи се в произведенията на църковни писатели от II век, те също укрепват доверието ни в автентичността на гръцкия текст, поне що се отнася до най-съществените места: Св. Ириней Лионски (ок. 185 г. сл. Хр.) в своето съчинение цитира около 84 стиха от Посланието до римляните. Юстин Философ (ок. 150 г.) привежда стихове 11–17 от гл. III. Маркион, гностически еретик (ок. 140 г.), публикува своя редакция на Павловите послания, като Тертулиан в своя полемика против него цитира около 38 стиха от Римляни, както са били в това издание. Самият Тертулиан (190–210 г.) в своите съчинения използва около 100 цитата от Посланието до римляните. И накрая, Климент Римски (ок. 96 г.) в своето Послание до коринтяните цитира стихове 28–32 от първа глава на Посланието до римляните.
В издаваните от Св. Синод Библии на четири езика обикновено се публикува византийският текст на Посланието до римляните (т. нар. Textus Receptus). От този текст е направен славянският превод на посланието, докато руският превод значително се отклонява от него и в много места съдържа добавки (отпечатани в курсив).
Тълкуватели на посланието
От светоотеческите тълкувания и разяснения на древните църковни богослови върху Посланието до римляните са известни следните трудове: Ориген (III век) – запазен в латинската преработка на Руфин; Ефрем Сирин (IV век) – запазен в арменски превод, въз основа на който е направен латински (1905) и руски превод; Амвросиаст или, както се предполага, римският дякон Хиларий (IV век); Августин (края на IV век); Йоан Златоуст – 33 беседи (IV век); Теодор Мопсуетски (IV–V век); Теодорит (V век); Икумений (X век); Теофилакт Български (XI век).
След Реформацията на Запад се появяват множество тълкувания на Посланието до римляните. Най-известни са трудовете на: Лутер (XVI век), Калвин, Меланхтон, База – също от това време, Гроций (XVII век).
През XIX век по-ценни трудове публикуват: Tholuck, Meyer, Fritzsche, Philippi, Hengel, Umbreit, Ewald, Hoffmann, Godet, Weiss, Lipsius, Sanday (на английски език).
През XX век са известни трудовете на Julicher (в издание на I. Weiss в Schriften d. N. T.), Lietzmann, Richier, и особено сериозният и обемен труд на Th. Zahn – Der Brief an die Römer, 1910 г.
От руските съчинения най-голяма известност има тълкуванието на Посланието до римляните от епископ Теофан (Говоров), съставено въз основа на светоотечески източници. То е издавано няколкократно от Руския Пантелеймонов манастир на Атон. Освен него няма други самостоятелни тълкувания на Посланието до римляните на руски език.