В живота на апостол Павел трябва да се разграничат три основни етапа: неговият живот като юдеин и фарисей, обръщането му към Христос и животът и дейността му като християнин и апостол.
Апостол Павел преди своето обръщане
Павел е роден в Киликийския град Тарс, разположен на границата между Сирия и Мала Азия (Деян. 21:39). Той е евреин от Вениаминовото племе (Рим. 11:1; Фил. 3:5). Първоначалното му име е Савел (или Саул), най-вероятно дадено в чест на първия цар на Израил, който също произхождал от Вениаминовото племе. Родителите на Савел принадлежали към фарисейската партия, тоест строго ревностни изпълнители на Моисеевия закон (Деян. 23:6; срв. Фил. 3:5). Вероятно бащата или дядото на апостол Павел е получил римско гражданство за някакви заслуги – факт, който по-късно ще се окаже от голяма полза в мисионерската дейност на Павел (Деян. 16:37 и следв.; Деян. 22:25–29, 23:27).
Говоримият език в дома на Павел със сигурност е бил общоразпространеният тогава в юдейските общности на Сирия – сиро-халдейски. Въпреки това е без съмнение, че още като дете Савел се е запознал добре и с гръцкия език, който е бил основният говорим език в Тарс (На Изток, в големите градове, и днес се срещат немалко хора, които говорят на два-три езика. И такива хора се срещат и сред по-низшите слоеве на обществото.). В онези времена Тарс съперничел на Атина и Александрия по отношение на образоваността на жителите си. Като талантлив и любознателен младеж, Павел едва ли би могъл да остане без допир до гръцката литература. От неговите послания и речи можем да заключим, че той е бил запознат с творчеството на някои гръцки поети. Първият цитат от гръцки автор, който той прави, е от киликийския поет Арат (и също приписван на Клеант): „Негов сме и род“ (Деян. 17:28). Вторият е от Менандър (1 Кор. 15:33), а третият – от критския поет Епименид (Тит 1:12). Хипотезата, че апостол Павел е познавал донякъде гръцката литература, се подкрепя и от факта, че му се е налагало да говори пред образовани атиняни. За тази цел той би трябвало поне до известна степен да е запознат с техните религиозно-философски възгледи, отразени в поетичните творби на гръцките мислители.
Въпреки това възпитанието и обучението на Павел несъмнено са били насочени към юдаизма и равинизма, за което свидетелстват неговата своеобразна диалектика, начинът му на изложение и стилът му. Съвсем вероятно е, че поради изключителните му способности, още от ранна възраст той е бил определен за равинско служение. Възможно е именно с тази цел родителите на Павел да са се погрижили да му осигурят обучение в занаята на шиенето на шатри (гр. σκηνοποιός – Деян. 18:3), тъй като според юдейското разбиране равинът трябва да бъде материално независим от своите ученици (Pirke Abot, II, 2).
Ако вземем предвид всички тези обстоятелства от детството на Павел, напълно ще разберем неговата благодарност, с която по-късно казва: „Бог, Който ме избра още от утробата на майка ми“ (Гал. 1:15). Ако наистина задачата, определена за Павел, е била да освободи Евангелието от покрова на юдейството, за да го предложи в чисто духовен вид на езическия свят, то тогава той е трябвало да съчетава в себе си две на пръв поглед противоречиви условия. От една страна, той е трябвало да произхожда от самите недра на юдейството, защото само така можел дълбоко да познае какво означава живот под Закона и лично да се убеди в неговата неспособност да спаси човека. От друга страна, той е трябвало да бъде свободен от националната юдейска неприязън към езичниците – неприязън, особено дълбока в палестинското юдейство. Може би в известна степен именно това, че е израснал сред гръцката култура, с която, както знаем, е бил добре запознат, му помогнало да отвори вратите на Божието Царство пред езичниците от целия свят.
Така юдейското законничество, гръцката образованост и римското гражданство са предимствата, които апостол Павел е притежавал заедно с особено даруваните му от Христос духовни дарби, необходими му в мисията да проповядва Евангелието по цялата земя.
Когато юдейските момчета навършвали 12-годишна възраст, обикновено ги водили за пръв път в Йерусалим по време на един от главните празници – от този момент нататък те ставали, според тогавашния израз, „синове на Закона“. Така вероятно е било и с Павел. Но той останал да живее в Йерусалим, изглежда, при свои роднини, за да постъпи в равинско училище (срв. Деян. 23:16). По онова време в Йерусалим се прочул със знанията си по Закона един от учениците на прочутия Гилел – Гамалиил, и бъдещият апостол заел място „при нозете на Гамалиил“ (Деян. 22:3), ставайки негов усърден ученик. Макар самият учител да бил човек с по-умерени възгледи, неговият ученик станал най-ревностен изпълнител на Моисеевия закон както в теорията, така и в практиката (Гал. 1:14; Фил. 3:6). Той насочил всичките си волеви усилия към осъществяването на идеала, начертан в Закона и в тълкуванията на отците, за да бъде удостоен със славно място в Царството на Месията.
Павел съчетавал в себе си три качества, рядко срещащи се заедно у един човек: сила на ума, твърдост на волята и живост на чувствата, които качества още тогава привлекли вниманието на неговите началници. Но външността му не създавала особено благоприятно впечатление. Варнава, в Ликаония, бил сметнат за Юпитер, а Павел – само за Меркурий, което показва, че първият е изглеждал значително по-внушително от втория (Деян. 14:12). Въпреки това едва ли трябва да се отдава особена тежест на свидетелството на апокрифното съчинение от II век – Деянията на Павел и Текла, където Павел е описан като нисък човек, плешив и с голям нос… Дали Павел е бил с физически слабо телосложение, трудно е да се каже със сигурност. От време на време у него действително се проявявали признаци на телесна немощ (Гал. 4:13), но това не му попречило да обиколи почти целия юг на тогавашна Европа. Що се отнася до „ангела сатанин“, който му бил даден (2 Кор. 12:7), това не означава непременно телесна болест – то може да се разбира и като указание за особените гонения, на които Павел бил подложен в хода на своята мисионерска дейност.
Сред юдеите било обичайно рано да се встъпва в брак. Бил ли е женен Павел? Климент Александрийски и Евсевий Кесарийски, а по-късно Лутер и реформаторите, са давали утвърдителен отговор на този въпрос. Но тонът, с който апостол Павел говори в Първото послание до коринтяните относно дадения му дар (1 Кор. 7:7), по-скоро служи като основание за предположението, че Павел не е бил женен.
Видял ли е апостол Павел Иисус Христос по време на пребиваването си в Йерусалим? Това е твърде вероятно, като се има предвид, че Павел е присъствал в Йерусалим по време на големите празници, а Господ Иисус Христос също посещавал града тогава. Но в посланията на апостол Павел няма никакво пряко указание за такава среща (думите във 2 Кор. 5:16 се отнасят само до „плътския“ характер на разпространените сред юдеите очаквания за Месията).
След като достигнал 30-годишна възраст, Павел, като най-ревностен фарисей и враг на новото християнско учение, което му се струвало заблуда, получил от юдейското началство поръчение да преследва привържениците на новото учение, тогава още наричани от юдеите просто „еретици назаряни“ (Деян. 24:5). Той присъствал при убиването с камъни на св. Стефан и активно участвал в гоненията срещу християните в Йерусалим. След това се отправил към Дамаск, главния град на Сирия, с писма от Синедриона, които му давали пълномощия да продължи инквизиторската си дейност и там.
Обръщане към Христос
Павел не намирал утеха в своето ревностно дело. Както личи от 7 глава на Посланието до римляните, той съзнавал, че по пътя към постигане на праведността, начертана от закона, пред него стои сериозна пречка, а именно плътската похот (ст. 7). Болезненото чувство за безсилие в стремежа към добродетелност било, така да се каже, отрицателната предпоставка за великия вътрешен прелом, който настъпил у него по пътя към Дамаск. Напразно се опитвал да насити душата си, копнееща за праведност, с ревностни усилия в защита на закона: не успял да заглуши в себе си тормозещата мисъл, че чрез закона спасението не може да бъде постигнато…
Но би било съвсем в противоречие с цялата история на Павел, ако обясним този прелом като естествен резултат от неговото духовно развитие. Някои богослови тълкуват случилото се с Павел по пътя към Дамаск като чисто субективно преживяване, протекло само в съзнанието му. Например Галстен (в труда си „За евангелието на Петър и Павел“) излага някои находчиви аргументи в подкрепа на такава хипотеза, но дори неговият учител Баур, който също смятал явяването на Христос за „външно отражение на вътрешното духовно състояние“, не могъл да отрече, че това събитие си остава изключително тайнствено. Самият апостол Павел възприема своето обръщане не като дело на собствена воля, а като насилствено призоваване от страна на Христос, Който го избрал за Свой съд в делото на човешкото спасение (1Кор. 9:16, 18; срв. Гал. 1:5–6). С това тълкуване на самия Павел съвпадат и сведенията, които се съдържат в книгата Деяния на апостолите. Три пъти в тази книга се разказва за обръщането на Павел (Деян. 9:1–22; 22:3–16; 26:9–20), и във всички тези места намираме указания, че и спътниците на апостола са били свидетели на нещо тайнствено, което, макар и да се е случило лично с Павел, в някаква степен се извършвало сетивно, било достъпно за възприятията. Казва се, че те не видели лицето, което говорело с Павел (Деян. 9:7), но видели сияние по-ярко от обедната светлина (Деян. 22:6; 26:13); те не разбрали ясно думите, изречени към Павел (Деян. 22:9), но чули звуците на гласа (Деян. 9:7). От това несъмнено можем да заключим, че „явяването при Дамаск“ е било обективно събитие, външно.
Самият Павел бил толкова уверен в това, че в Първото послание до коринтяните (1 Кор. 9:1), за да докаже истинността на своето апостолско призвание, се позовава именно на този факт – „че е видял Господа“. В глава 15 на същото послание той поставя това явяване наред с явяванията на Възкръсналия Христос на апостолите, като го отделя от своите по-късни видения. А и целта на тази глава показва, че той не е имал предвид нищо друго освен външното, телесно явяване на Христос, защото целта ѝ е да изясни реалността на телесното възкресение на Господа, за да изведе от този факт заключението за реалността на възкресението на телата изобщо. Но вътрешните видения никога не биха могли да служат като доказателство нито за телесното възкресение на Христос, нито за нашето. Трябва да се отбележи още, че когато апостолът говори за видения, той се отнася към тях много критично. Така например говори колебливо за възнасянето си до третото небе: „не зная“, „Бог знае“ (2 Кор. 12:1 и сл.). А тук говори за явяването на Господа без никакви уговорки (срв. Гал. 1:1).
Ренан прави опит да обясни това явление с някои случайни обстоятелства (буря, разразила се на Ливан, светкавица или пристъп на треска у Павел). Но да се каже, че такива повърхностни причини биха могли да окажат такова дълбоко въздействие върху Павел, да променят цялото му световъзприятие, било крайно необмислено. Реус признава обръщането на Павел за необяснима психологическа загадка. Не може да се съгласим и с други богослови от отрицателното направление (Голстен, Кренкел и др.), че у Павел отдавна вече са живели „две души“, борещи се помежду си – едната на фанатичния юдеин, а другата на човек, вече разположен към Христос. Павел е човек, излят, тъй да се каже, от един къс. Ако е мислил за Иисус по пътя към Дамаск, то е било с омраза, както и днес повечето юдеи мислят за Христос. За Месия юдеите си представяли могъщ герой, който ще се роди в Израил, ще израсне скрито, а после ще се яви и ще поведе народа си в победоносна борба срещу езичниците, след което ще се възцари в света. Иисус не е направил това, и затова Павел не можел да повярва в Него като в Месия. Още по-малко можел да си Го представи на небето.
С обръщането на Павел в историята на човечеството настъпва решителен обрат. Времето, когато съюзът, някога сключен от Бога с Авраам, трябвало да се разпростре върху целия свят и да обхване всички народи на земята. Но за едно такова необикновено дело бил нужен и необикновен деец. Дванадесетте палестински апостоли не отговаряли на тази задача, докато Павел бил, тъй да се каже, подготвен чрез всички обстоятелства на живота си за нейното осъществяване. Той бил истински Христов съд (Деян. 9:15) и напълно съзнавал това (Рим. 1:1–5).
Какво се случва в душата на Павел през трите дни след това велико събитие? Намеци за това намираме в шеста глава на посланието към римляните. Оттам виждаме, че апостолът преживява в себе си смъртта на стария човек и възкресението на новия. Умира Савел, който възлага всичката си сила на собствената си праведност, тоест в закона, и се ражда Павел, който вярва само в силата на Христовата благодат. До какво води фанатичната му ревност по закона? До противене на Бога и до преследване на Месия и Неговата Църква! Причината за този резултат Павел разбрал ясно: искайки да положи спасението си върху своята праведност, той се стремял чрез това не да прослави Бога, а самия себе си. Осъзнал, че този път на самооправдание води единствено до вътрешен разрив и духовна смърт.
Но, като умира за закона (Гал. 2:19), Павел възкръснал за нов живот. Той почувствал себе си ново създание в Христа (2Кор. 5:17). Разбрал великото значение на изкупителната смърт на Христос, Който току-що му се бил явил в светлина. Вместо да счита смъртта Му, както по-рано, за справедливо наказание над човек, дръзнал да се нарече Месия, той видял предложената от Самия Бог умилостивителна жертва за греховете на целия свят и за неговите собствени грехове. Тогава разбрал кого е изобразявал пророк Исайя в образа на Раба Господен, поемащ върху себе си греховете на света. Покривалото паднало от очите на Павел, и той видял кръста като оръдие за спасението на света, а възкресението на Христос признал за знак на всеобщо опрощение на човешкия род, който дотогава се намирал под Божието осъждане. Възприел с цялото си сърце новооткрилата се истина като безценен дар на Божията любов към човечеството. Съзнавайки, че няма какво да прибави към нея от себе си, той усетил мир с Бога. В кръщението, дадено му чрез ръката на Анания, бъдещият апостол умрял заедно с Христос, бил погребан с Него и с Него възкръснал за нов живот (Рим. 6).
В душата му засияла любовта към Христос, разпалена в него чрез действието на дадения му Свети Дух, и той почувствал, че сега е способен докрай да измине подвига на послушание и самоотвержение, който му се бил струвал толкова труден, докато се намирал под игото на закона. Сега вече той не бил роб, а Божие чедо.
Павел разбрал също така значението на различните наредби на Моисеевия закон. Видял колко недостатъчен е този закон като средство за оправдание. Законът му се открил като възпитателно средство с временен характер (Кол. 2:16–17). И накрая – кой бил Този, чрез Когото човечеството получило всички Божии дарове без участието на закона? Обикновен човек ли бил Той? Павел си припомнил, че Иисус, осъден от Синедриона на смърт, бил обвинен като богохулник, който се обявявал за Божи Син. Това твърдение дотогава му се представяло като връх на нечестието и измамата. А сега той го свързал с величественото явление, което преживял по пътя към Дамаск – и коленете на Павел се преклонили пред Месията не само като пред син Давидов, но и като пред Син Божи.
С тази промяна в разбирането на личността на Месия е свързана и промяната в схващането му за делото на Месия. Докато възприемал Месията единствено като Давидов син, Павел си представял Неговото призвание като мисия да възвеличи Израил и да разшири действието и задължителността на Моисеевия закон върху целия свят. А сега Бог, Който явява на Павел в този Син Давидов по плът Своя Истинен Син – Божественото Лице, с това насочва мисълта на Павел в друго русло относно призванието на Месията. Давидовият Син принадлежи на Израил, а Божият Син може да слезе на земята само за да стане Изкупител и Господ на цялото човечество.
Всички тези основни положения на своето Евангелие Павел изяснил именно в онези първи три дни след обръщането си. Това, което за дванадесетте апостоли било трите години общуване с Христос и завършило със слизането на Светия Дух в деня Петдесетница, Павел получил чрез напрегната вътрешна работа в течение на трите дни след призванието си. Ако не беше извършил този тежък духовен труд върху себе си, самото явяване на Господа – и за него, и за целия свят, би останало безплодно събитие (срв. Лука 16:31).
Апостолското служение на Павел
Павел станал апостол от самия миг, в който повярвал в Христа. Това ясно показвали както разказът за обръщането му в книга Деяния (гл. 9), така и собствените му думи (1Кор. 9:16–17). Той бил принуден от Господа да приеме апостолско служение – и незабавно изпълнил това повеление.
Обръщането на Павел вероятно станало, когато той бил на около 30 години. Апостолската му дейност продължила също около 30 години. Тя се дели на три периода:
а) време на подготовка – около 7 години;
б) същинска апостолска дейност, т.е. трите големи мисионерски пътувания, обхванали около 14 години;
в) време на затворничество – две години в Кесария, две години в Рим, с прибавяне на времето от първото му освобождение до неговата кончина – всичко около 5 години.
Подготовка за апостолска дейност:
Макар Павел да станал пълноправен апостол още със самото си призвание, той не започнал веднага делото, за което бил избран. Главно езичниците трябвало да станат предмет на неговата грижа (Деян. 9:15), но Павел започнал с проповед към юдеите. Явил се в юдейската синагога в Дамаск и там вече срещнал пришълци от езичниците, които се оказали мост към запознанството му с чисто езическото население на града. Така Павел показал, че напълно признава особеното право на Израил – първи да чуе благовестието за Христа (Рим. 1:16; 2:9–10). И впоследствие Павел никога не пропускал случай да отдаде особена почит на правата и предимствата на своя народ.
От дамаската синагога (Деян. 9:20) Павел се отправил към близките области на Арабия. Там действал около три години като проповедник на Христа (Гал. 1:17–18), като едновременно с това изяснява за себе си новото учение. Вероятно много от истините на Евангелието той проумява постепенно – в отговор на възникващите нужди на зараждащата се Църква. Такова е например учението му за отношението между Закона и Евангелието.
След престоя си в Арабия Павел се върнал в Дамаск, където проповедта му предизвикала бурна ярост сред юдеите (Дамаск по това време се намира под властта на арабския цар Арет). Тогава у Павел се породило желание лично да се запознае с апостол Петър, главния свидетел на земния живот на Спасителя. От него той би могъл да разбере повече за дейността на Господа Иисуса Христа – и само това, тъй като за научаване на самото Благовестие Павел не се нуждаел от човешко посредничество (Гал. 1:11–12). В Йерусалим възнамерявал да остане по-дълго, с надеждата че неговата проповед – от устата на някогашния гонител, ще произведе по-силно впечатление. Но Господ не желаел Неговият избран съсъд да бъде предаден на яростта на йерусалимските юдеи и, чрез особено откровение, го подтикнал да напусне града (Деян. 22 и сл.). Оттам той отива първо в Кесария, а после в Тарс, където, в родния си дом, очаква по-нататъшните наставления от Господа.
Очакването му не останало напразно. Заради гонението срещу вярващите, чиято първа жертва станал св. Стефан, значителен брой юдеи, говорещи на гръцки – така наречените елинисти, избягали от Йерусалим в Антиохия, главния град на Сирия. Тези пришълци не се обърнали с проповед на Евангелието към юдеите, а направо към елините, и така християнството за пръв път си проправило път непосредствено сред езичниците. В Антиохия се оформила многобройна и въодушевена християнска общност, в която новообърнатите гърци живеели в единство с християните от юдейски произход. Апостолите и Йерусалимската църква се учудили, когато получили известие за това събитие с изключителна важност, и изпратили Варнава в Антиохия, за да разбере повече и да насочи правилно това движение. Варнава си спомнил за Павел, когото сам по-рано представил на апостолите в Йерусалим, повикал го от Тарс и го повел със себе си към дело, достойно за него. От този момент между Антиохийската община и Павел се утвърдило вътрешно общение, чиито плодове станали разпространението на Евангелието по целия езически свят.
След много дни на съвместна работа в Антиохия, Варнава и Павел били изпратени в Йерусалим, за да занесат милостиня на бедните християни в града. Това пътуване, случило се в годината на смъртта на Ирод Агрипа (Деян. 12), следва да се отнесе към 44 г. сл. Хр., тъй като според Йосиф Флавий именно тогава Ирод Агрипа починал.
Апостолска дейност:
Втората част от историята на апостолската дейност на Павел, като проповедник на Евангелието, обхваща разказа за трите големи апостолски пътешествия, заедно с посещенията му в Йерусалим, които се случват през същия период. С тези пътувания е свързана и появата на най-важните Павлови послания. Забележително е, че първото му пътешествие съвпада с годината на смъртта на последния юдейски цар – със залеза на националната юдейска царска власт започва разпространението на Евангелието сред езичниците. Юдейският партикуларизъм вече изживява времето си, а на негово място се издига християнският универсализъм.
Трите мисионерски пътешествия на Павел започват от Антиохия, която се превръща в люлка на мисията сред езичниците – така, както Йерусалим е люлка на мисията сред Израил. След всяко от тези пътешествия Павел посещава Йерусалим, за да затвърди връзката, която съществува и трябва да съществува между двете мисии (Гал. 2:2).
Първото пътешествие Павел извършва заедно с Варнава. То не е далечно: апостолът посещава само остров Кипър и провинциите на Мала Азия, разположени на север от него. Именно от този момент апостолът започва да използва името Павел (Деян. 13:9), което по звучене напомня предишното му име Савел. Вероятно той го заменя по обичая на юдеите, които, отправяйки се на пътешествие в езически земи, обикновено заменят еврейските си имена с гръцки или римски (например от Иисус – Йоан, от Епиаким – Апким). Обръщайки се към езичниците по време на това пътешествие, апостолът несъмнено им проповядва единствения път към оправдание – вярата в Христа, без да ги обвързва с изпълнението на делата по Мойсеевия закон. Това ясно личи както от самия факт, че Христос призовава нов апостол освен Дванадесетте, така и от думите на самия Павел (Гал. 1:16). Освен това, щом апостол Петър намира за възможно да освобождава езичниците, приели християнството, от задължението да спазват Мойсеевия закон (и най-вече обрязването – Деян. 11:1–2), то още по-уверено можем да приемем, че Павел, апостолът на езичниците, по време на първото си пътешествие също освобождава новоповярвалите езичници от изпълняването на закона. Следователно, мнението на Гаусрат, Сабо, Геус и други, че по време на първото си пътешествие Павел все още не е изградил ясна позиция относно значението на закона за езичниците, трябва да бъде признато за неоснователно.
Що се отнася до това как апостол Павел в началото на своята мисионерска дейност гледал на значението на Мойсеевия закон за християните с юдейски произход, това е по-сложен въпрос. Виждаме, че на Йерусалимския събор, състоял се в присъствието на апостол Павел след първото му пътешествие, въпросът за задължителността на Мойсеевия закон за християните от тези среди дори не е бил повдигнат: всички членове на събора очевидно признавали, че тази задължителност е извън съмнение.
Но възгледът на самия Павел по този въпрос бил различен. От Посланието до Галатяните виждаме, че той възлагал цялата сила, оправдаваща човека, само на кръста на Господа Иисуса Христа, че той вече е умрял за закона от момента, в който се обърнал към Христос (Гал. 2:18–20). Дванадесетте апостоли, изглежда, очаквали някакво външно събитие, което да бъде сигнал за отмяна на Мойсеевия закон – например явяването на Христос в Неговата слава, докато за апостол Павел необходимостта от тази отмяна станала ясна още от самия момент на неговото призвание. Но апостол Павел не искал да принуждава другите апостоли да заемат неговата гледна точка, а напротив – сам им правел отстъпки там, където те били глави на юдео-християнски общини. И впоследствие той снисхождал към утвърдените сред юдео-християните възгледи относно Мойсеевия закон, ръководен от същото чувство на братска любов (1 Кор. 9:19–22). Например, за да бъде неговият ученик Тимотей по-добре приет от юдеите, той извършил над него обрязване – при все че това станало значително време след обръщането на Тимотей в християнството (Деян. 16:1). От друга страна, когато въпросът засягал самия принцип на оправданието, Павел не правел никакви отстъпки: той не позволил Тит, елин, да бъде подложен на обрязване по време на Йерусалимския събор, понеже враговете на Павел, които настоявали за това обрязване, биха изтълкували съгласието на апостола като предателство към собствените му убеждения относно незадължителността на Мойсеевия закон за християните от средите на езичниците (Гал. 2:3–5).
Апостолският събор завършил като цяло много благоприятно за апостол Павел. Йерусалимската църква и водещите ѝ дейци признали, че онези пришълци от Йерусалим – християни от юдеите, които смущавали антиохийските вярващи, са постъпвали неправилно, като изисквали от антиохийците освен приемането на Евангелието и да се обрежат, сякаш това ги прави пълноправни наследници на обещанията за спасение. Йерусалимските апостоли ясно показали, че не смятат за необходимо езичниците, обръщащи се към Христос, да приемат и обрязването заедно с всички обреди от Мойсеевия закон. Проповедта на апостол Павел била призната за напълно правилна и достатъчна (Гал. 2:2–3), а както е известно, апостол Павел проповядвал на езичниците, че ако те приемат обрязването при обръщането си към Христос, то Христос няма да им донесе никаква полза (Гал. 5:2–4). Съборът изискал от християните измежду езичниците да спазват само най-основните изисквания за чистота, известни под името „заповеди на Ной“. Левитските обреди, съответно, били сведени до равнището на обикновени национални обичаи, нищо повече (Деян. 15:28–29).
При завръщането си в Антиохия апостол Павел и Варнава взели със себе си Сила – един от вярващите мъже от Йерусалимската църква, който имал поръчение да запознае сирийските и киликийските общини с решението на апостолския събор. Скоро след това Павел потеглил със Сила на второто си мисионерско пътешествие. Този път Павел посетил църквите в Мала Азия, основани от него при първото му пътуване. Вероятно е имал намерение да отиде в Ефес – център на религиозния и интелектуален живот в Мала Азия, но Божият промисъл бил друг. Не Мала Азия, а Гърция имала нужда от апостола. Задържан поради болестта си в Галатия за доста дълго време, Павел основал там църкви (Гал. 4:14) сред потомците на келтите, които се били заселили там три века преди Рождество Христово. Когато Павел и Сила продължили нататък да проповядват Евангелието, почти никъде не постигнали успех и скоро се озовали на брега на Егейско море, в Троада. Там, в едно видение, било открито на Павел, че Европа, и най-напред Македония, го очаква. Павел потеглил към Европа, придружаван от Сила, Тимотей, който се присъединил към него в Ликаония, и лекаря Лука (Деян. 16:10; срв. Деян. 20:5, 21:1, 28:1).
За много кратко време в Македония били основани църквите във Филипи, Анфипол, Солун и Верия. На всички тези места апостол Павел бил подложен на гонения от римската власт, тъй като местните юдеи представяли Христос като съперник на кесаря. За да се спаси от преследванията, Павел се отправил по на юг и стигнал до Атина, където изложил своето учение пред Ареопага, а след това се установи в Коринт. Там прекарал около две години, през които основал немалко църкви в цяла Ахайя (1 Кор.). След края на тази дейност той се отправил в Йерусалим, а оттам – в Антиохия.
По това време апостол Петър започнал своите мисионерски пътувания извън Палестина. След като посетил остров Кипър заедно с Марк, той пристигнал в Антиохия, където се намирал тогава и Варнава. Там и Петър, и Варнава свободно посещавали домовете на християни от средите на езичниците и споделяли трапезите им, макар това да не било напълно в съгласие с решението на апостолския събор, според което повярвалите юдеи трябвало да се ръководят от обредните предписания на Мойсеевия закон по отношение на храната. Петър си спомнял откровението, което му бе дадено по повод обръщането на Корнилий (Деян. 10:10 и сл.), и смятал, че нравствените задължения (общението с братята) стоят по-високо от послушанието към обредния закон. Варнава, от своя страна, вече бил свикнал да поставя духа на християнската любов над обредите още от времето на своята дейност сред езичниците. Но неочаквано в Антиохия пристигнали християни от Йерусалим, изпратени от Яков. Вероятно тяхната задача била да проверят как се спазва решението на събора от християните с юдейски произход в Антиохия. Те със сигурност дали да се разбере на Петър и Варнава, че постъпват неправилно, като общуват на трапезите с християни с езически произход. Това силно повлияло на двамата, и за да не съблазнят своите единоплеменници, те престанали да приемат поканите на християните от езически произход.
Постъпката на Петър имала сериозни последици. Антиохийските християни от езичниците, които в началото с радост приемали прочутия апостол, сега с огорчение виждали, че той ги отбягва и сякаш ги счита за нечисти. Това неизбежно предизвикало у едни недоволство към Петър, а у други – желание на всяка цена да запазят общение с него, дори с цената на отстъпка от свободата си от закона. Павел не можел да не се застъпи за своите духовни чеда и, убеден, че законът вече не е необходим за християните (Гал. 2:19–20), публично посочил на Петър неправилността на действията му и неговата непоследователност. Петър, разбира се, добре съзнавал, че законът вече не е задължителен за християните, и затова не възразил срещу изобличението на ап. Павел, показвайки с мълчанието си, че е напълно съгласен с него.
След това Павел предприел третото си мисионерско пътуване. Той преминал през Галатия, където утвърдил във вярата галатите, които по онова време били смущавани от християни с юдейски възгледи. Те настоявали, че и езичниците, приели Христос, трябва да се обрязват и да спазват обредовия Мойсеев закон (Деян. 18:23). След това Павел пристигнал в Ефес, където вече го очаквали верните му приятели Акила и съпругата му Прискила, които вероятно подготвяли почвата за неговата дейност. Двете или три години, които апостолът прекарал в Ефес, представляват най-плодоносния период от неговото апостолско служение. Именно тогава възникнали редица църкви, които по-късно в Откровението са представени със символа на седемте златни светилника, сред които стоял Господ. Това са църквите в Ефес, Милет, Смирна, Лаодикия, Йерапол, Колоси, Тиатир, Филаделфия, Сарди, Пергам и др. Апостол Павел действал с такъв успех, че езичеството започнало да се страхува за своето съществуване. Това се потвърждава и от бунта срещу него, предизвикан от майстора на идолски изображения Димитрий.
Но радостта на великия апостол на езичниците била помрачена от противодействието на враговете му – християни с юдейски убеждения. Те нямали нищо против неговата проповед за кръста; дори се радвали, че Павел привежда езическия свят към християнството, тъй като виждали в това полза за мозаизма (мойсеевето законодателство в Петокнижието). Истинската им цел била да издигнат значимостта на закона, а на Евангелието гледали само като на средство за това. Понеже Павел имал съвсем противоположно разбиране, те започнали по всякакъв начин да подкопават авторитета му сред езичниците, които той бил обърнал, и особено в Галатия. Те твърдели пред галатяни, че Павел не е истински апостол, че Мойсеевият закон има вечно значение и че без него християните не са защитени от опасността да изпаднат в робството на греха и порока. В отговор на това апостолът бил принуден да изпрати от Ефес Послание до галатяни, в което опровергава всички тези заблуждения. Изглежда, това послание постигнало желания успех и авторитетът на Павел и неговото учение бил отново утвърден в Галатия (1 Кор. 16:1).
Тогава юдействащите насочили усилията си в друго направление. Те се появили в църквите, основани от Павел в Македония и Ахайя. Там отново се опитали да разколебаят авторитета на Павел и да хвърлят съмнение върху нравствената чистота на характера му. Най-голям успех с тези нападки постигнали в Коринт, затова апостолът във Второто си послание до коринтяните енергично се противопоставя на тези свои врагове, като иронично ги нарича „свръхапостоли“ (ὑπὲρ λίαν οἱ ἀπόστολοι). Вероятно това са били онези обърнали се към християнството свещеници (Деян. 6:7) и фарисеи (Деян. 15:5), които, гордеейки се със своето образование, не искали да се подчиняват на апостолите изобщо и смятали, че трябва да заемат мястото им в църквите. Може би именно тях има предвид Павел, когато споменава за „Христовите“ (1Кор. 1:12) – тоест онези, които признавали само авторитета на самия Христос и не искали да се подчиняват на когото и да било от апостолите. Все пак Апостолът още с Първото си послание до коринтяните успял да възвърне поколебания си авторитет в Коринтската църква, а Второто му послание свидетелства вече, че враговете му там са признали поражението си (виж гл. 7). Именно поради това Павел в края на 57 г. отново посетил Коринт и останал там около три месеца[1].
От Коринт, през Македония, Павел се отправил за Йерусалим с дарения за бедните християни от Йерусалимската църква, събрани в Гърция. Там Яков и презвитерите му съобщили, че сред християните от юдейски произход се разпространяват слухове, че Павел е враг на Мойсеевия закон. За да покаже неоснователността на тези слухове, Павел по съвета на презвитерите извършил над себе си обреда на посвещение като назарей. С това Павел не извършил нищо против убежденията си. Главното за него било да ходи в любов; и, ръководен от любовта си към сънародниците си, като оставя на времето окончателното освобождение от Мойсеевия закон, той приел този обет като нещо външно, което не засягало и не променяло същинските му убеждения. Това събитие обаче станало повод за ареста му, и оттук започнал нов период в живота му.
Затворничество
След ареста си в Йерусалим Павел бил изпратен в Кесария на съд при римския прокуратор Феликс. Той останал там две години – до отзоваването на Феликс (през 60 г.). През 61 г. се явил пред новия прокуратор Фест, и понеже делото му се проточило, той като римски гражданин поискал да бъде съден в Рим. Пътуването си до Рим извършил с големи забавяния и пристигнал там едва напролет на следващата година. От последните два стиха на Деянията научаваме, че той прекарал в Рим две години като затворник, но с относителна свобода на общуване с вярващите сътрудници, които го посещавали, носели му вести от далечни църкви и разнасяли от негово име послания (до колосяните, ефесяните, Филимон, филипяни).
Тук завършва книгата „Деяния на светите апостоли“. По-нататъшният живот на апостол Павел може да бъде описан или въз основа на преданието, или с насока от някои места в неговите послания. Най-вероятно, както потвърждават отците на Църквата, след двегодишния си престой в Рим Павел е бил освободен, отново е посетил църквите на Изток и след това е проповядвал на Запад – чак до Испания. Паметник на това последно апостолско дело са т. нар. пастирски послания, които не могат да бъдат отнесени към никой от по-ранните периоди на служението му.
Тъй като нито една от испанските църкви не приписва своето начало на апостол Павел, изглежда вероятно предположението, че апостолът е бил заловен веднага след като стъпил на испанска земя и незабавно изпратен обратно в Рим. Мъченическата смърт на апостола, която той е претърпял на пътя към Остия[2], според свидетелството на римския презвитер Гай (от II в.), е настъпила през 66-а или 67-а година, според съобщението на историка Евсевий[3].
Хронология на живота на апостол Павел
За да се установи хронологията на живота на апостол Павел, следва да се използват две сигурни дати: датата на пътуването му до Йерусалим с Варнава – през 44 г. (Деян. гл. XII) и датата на явяването му пред съдията Фест – през 61 г. (Деян. гл. XXV)
Фест е починал още същата година, в която пристигнал в Палестина, така че Павел е могъл да бъде изпратен в Рим най-късно есента на 61 г. Арестуването на апостола в Йерусалим, което се е случило две години по-рано, може да се датира съответно през 59 г.
Третото мисионерско пътуване на апостол Павел, което предшествало неговия арест, включвало почти тригодишен престой в Ефес (Деян. 19:8, 10; 20:31), пътуване през Гърция, със сравнително дълго пребиваване в Ахайя (Деян. 20:3), и пътуване до Йерусалим. Следователно, началото на това трето пътуване може да се отнесе към есента на 54 г.
Второто мисионерско пътуване, през Гърция, не е могло да продължи по-малко от две години (Деян. 18:11–18), и следователно е започнало през есента на 52 г.
Апостолският събор в Йерусалим, който се е състоял малко преди това пътуване, вероятно се е провел в началото на 52 г. или в края на 51 г.
Първото мисионерско пътуване на Павел с Варнава в Мала Азия, включващо и двукратен престой в Антиохия, обхваща приблизително предходните две години и е започнало през 49 г.
Ако се върнем още по-назад, стигаме до момента, когато Варнава взема Павел със себе си в Антиохия. Това е станало около 44 г. Колко време Павел е прекарал преди това в Тарс, където е била неговото семейство, не може да се определи с точност – възможно е около четири години, така че първото посещение на Павел в Йерусалим след обръщението му може да се отнесе към 40 г.
Това посещение е било предшествано от пътуване на Павел в Арабия (Гал. 1:18) и двукратен престой в Дамаск. За всичко това той сам отделя три години (Гал. 1:18). Така че обръщението на Павел вероятно се е случило през 37 г.
В годината на обръщението му Павел е бил около 30-годишен, следователно рождението му може да се отнесе към 7 г. сл. Хр. Ако е починал през 67 г., то целият му живот е продължил около 60 години.
В подкрепа на тази хронология можем да приведем и следните съображения:
1) Известно е, че Пилат Понтийски е бил отстранен от длъжност през 36 г. Преди да пристигне новият прокуратор, евреите са могли да си позволят самоволно да извършат екзекуцията на Стефан, нещо, което не биха посмели при римски управител, тъй като римляните им отнели правото на смъртни присъди. Така че убийството на Стефан вероятно е станало в края на 36 г. или началото на 37 г., а след него – обръщението на Павел.
2) Пътуването на Павел и Варнава в Йерусалим по повод глада от 44 г. намира потвърждение у светски историци, които съобщават, че при император Клавдий през 45 или 46 г. глад е обхванал Палестина.
3) В Послание до Галатяните Павел казва, че е отишъл в Йерусалим на апостолския събор четиринадесет години след обръщението си. Ако този събор се е състоял през 51 г., то обръщението на Павел е било през 37 г.
Така хронологията на живота на апостол Павел може да се представи по следния начин:
I. Животът на Павел като юдеин и фарисей
Раждане: около 7 г. сл. Хр.
Обръщение: около 37 г.
II. Години на подготовка и първи опити в апостолската дейност
37–44 г.: Престой в Дамаск, Арабия, Тарс и Антиохия
44 г.: Пътуване с Варнава до Йерусалим заради глада
III. Първо мисионерско пътуване
49–51 г.: Пътуване в Мала Азия, основаване на църкви
51 г.: Апостолски събор в Йерусалим
IV. Второ мисионерско пътуване
52–54 г.: Проповед в Гърция
Послания: Първо и Второ към Солуняни
V. Трето мисионерско пътуване
54–57 г.: Пребиваване в Ефес, посещение на Гърция и Йерусалим
Послания: към Галатяни, Първо и Второ към Коринтяни, към Римляни
VI. Затворничество
59 (лято) – 61 (есен): Арест в Йерусалим, затвор в Кесария
VII. Пътуване до Рим
61 (есен) – 62 (пролет): Пътуване с кораб, корабокрушение, пристигане в Рим
VIII. Първо затваряне в Рим
62–64 г.: Под домашен арест в Рим
Послания: към Колосяни, Ефесяни, Филимон, Филипяни
IX. Освобождаване и последни години
64–67 г.: Освобождаване, нови пътувания, второ залавяне в Рим
Послания: Пастирски послания (Тимотей, Тит), към Евреи
X. Мъченическа смърт
66 или 67 г.: Обезглавен в Рим, по пътя за Остия
Тази хронология, основана на Деянията на Апостолите, Посланията и ранноцърковните предания, е приета от мнозина изследователи като най-вероятна.
Приложение
Личността на апостол Павел
От обстоятелствата в живота на апостол Павел може да се изведе представа за това, каква личност е бил този апостол. Преди всичко трябва да се каже, че на Павел е бил чужд духът на какъвто и да било педантизъм. Често се случва големите обществени дейци да бъдат крайно педантични в прилагането на своите убеждения: те не желаят въобще да се съобразяват с разумните изисквания на живота. Но апостол Павел, въпреки пълната си увереност в истинността на своите убеждения относно значението на Мойсеевия закон и Христовата благодат в делото на оправданието на човека, все пак, когато било необходимо, ту обрязвал свои ученици, ту пък се противопоставял на това (историята с Тит и Тимотей – срв. Гал. 2:3 и Деян. 16:3). Без да се счита задължен да спазва Мойсеевия закон, той въпреки това, за да не съблазни йерусалимските християни, приел обет на назорейство (Деян. 21:20 и сл.). По същия начин апостолът разсъждава по различен начин по въпроса за храната в Посланието до римляните в сравнение с това до колосяните (срв. Рим. 14 и Кол. 2).
Апостолът намирал сила за тази снизходителност в християнската любов, която изцяло владеела сърцето му. Там, където все още имало възможност за спасение на хората, дори и в най-малка степен, той полагал всички усилия като любещ баща или дори като майка, за да спаси своите духовни чеда от гибел. Така той вложил много труд в обръщането на галатяните и коринтяните към послушание на Христос. Но същевременно той не се страхувал да произнесе окончателно осъждане над онези, у които не се виждали никакви признаци на покаяние (2 Тим. 4:14; 1 Кор. 5:5), които вървели против самите основи на християнската вяра (Гал. 5:12). И отново, когато ставало въпрос само за лични огорчения, нанесени на него самия, той винаги умеел да забрави и да прости на обиждащите го (Гал. 4:19), дори се молел за тях на Бога (2 Кор. 13:7).
Апостол Павел се е чувствал истински Божи служител и е гледал на църквите, които е основал, като на свой принос пред Христовия съд (1 Сол. 2:19 и сл., 2 Кор. 6:4; Фил. 2:16, 4:1). Въпреки това той никога не е желаел да оказва натиск върху тях чрез своя апостолски авторитет. Оставял е всяка църква сама да подрежда вътрешния си живот, като вярвал, че любовта към Христос ще я запази в рамките на благочестието и че Светият Дух ще ѝ помага в нейните немощи (2 Кор. 5:14; Рим. 8:26). Но Павел не е стоял встрани от важните събития в живота на църквите и духом присъствал на разискването на най-сериозните въпроси и е изпращал указания от разстояние, когато е било нужно (1 Кор. 5:4). В същото време е проявявал трезва преценка и способност за практично мислене. Умеел е да укротява поривите на онези, които били силно въодушевени от дара на езиците. Знаел е какво да каже на християните, които в очакване на близкото Второ пришествие били напуснали своите занимания и престанали да работят. Искал е от своите духовни чеда само онова, което те били в състояние да изпълнят. Така, например, по отношение на брачния живот е поставял по-малко строги изисквания към коринтяните, отколкото към солуняните. Особено ясно личи неговата мъдрост в начина, по който е подхождал към апостолското си дело. Когато тръгнал да просвещава Европа, използвал пътищата, изградени или подновени от римляните, и се спирал в градове, които били важни търговски центрове или римски колонии, поддържащи връзки с много други места. Това било гаранция, че Евангелието, веднъж прието, ще се разпространи бързо и по-широко. Същата прозорливост показал и в решението си да изпрати своето най-съдържателно послание – до римляните, именно в столицата на Римската империя, и то малко преди сам да я посети.
Резултати от мисионерската дейност на апостол Павел
Когато апостол Павел вече отивал към смъртта, можел с утеха да си каже, че Евангелието се е разпространило из целия тогавашен свят. В Палестина, Финикия, Кипър, Антиохия, Александрия и Рим то било утвърдено още преди него, но в почти цяла Мала Азия и Гърция именно Павел и неговите спътници за пръв път възвестили словото за Христос. Те основали църкви в Перга, Антиохия Писидийска, Икония, Листра, Дервия, Троада, Филипи, Солун, Берия, Коринт, Кенхрея и в други места в Ахайя. Учениците на Павел основали също църкви в Колоси, Лаодикия, Иерапол и на други места в Мала Азия.
Що се отнася до състава на църквите, основани от Павел и неговите спътници и ученици, той се състоял предимно от хора от по-ниските обществени слоеве – роби, освободени и занаятчии (1 Сол. 4:11; 1 Кор. 1:26). За това свидетелстват дори противници на християнството от II век (Целз и Гай Цецилий). Дори клирици и епископи понякога били от робски произход. Все пак има случаи, когато към християнството се обръщали знатни и богати жени (Еводия, Синтихия, Хлоя и др.). Сред християните имало и видни мъже – например, проконсулът на Кипър Сергий Павел (Деян. 13:12), Дионисий от Ареопага (Деян. 17:34) и други.
Ренан в своя „Живот на апостол Павел“ изказва мнение, че броят на християните по времето на Павел бил твърде малък – според него, в Мала Азия и Гърция Павел е обърнал към вярата „не повече от хиляда души…“ Това мнение обаче не може да се приеме, тъй като християнството по онова време е предизвиквало сериозни опасения както сред езичниците, така и сред юдеите елинисти – нещо, което не би било възможно, ако християнските църкви по градовете се състояли от по 10–20 души, както предполага Ренан. Освен това в посланията на Павел се съдържат намеци за сравнително голям брой вярващи (Гал. 6 и др.). Сред светските писатели, които споменават за „множество“ християни, са Плиний Млади и Лукиан.
От посочените църкви в Мала Азия, Гърция и други места, където Павел се е трудил, Евангелието постепенно се е разпространило по целия свят. Моно (Monod) в книгата си за апостол Павел (1893 г.) справедливо казва: „Ако ме попитат: кой от всички хора ми се струва най-великият благодетел на човешкия род, без колебание бих отговорил – Павел. Не знам друго име в историята, заради своята най-широка и най-плодотворна дейност.“
Резултатите от мисионерската дейност на апостол Павел са още по-забележителни, като се има предвид колко сериозни пречки е трябвало да преодолява. Срещу него постоянно действали юдеи-християни, които следвали стъпките му и настройвали обърнатите от него християни против него. Невярващи юдеи също се стремели с всички средства да прекратят неговата мисия. Езичниците от време на време въставали срещу него. Освен това, поради болестта си, Павел с големи трудности пътувал – и почти винаги пеша… Но „силата Господня се прояви в немощта на Павел“ (2 Кор. 12:9), и той преодолял всичко, което се изпречвало на пътя му.
За посланията на апостол Павел
Православната Църква приема в своя канон 14 послания на апостол Павел. Някои учени смятат, че апостол Павел е написал повече послания и се опитват да открият намеци за съществуването на вече изгубени негови писма в самите послания на апостола. Но всички тези предположения са крайно произволни и лишени от основание. Ако апостол Павел споменава уж някакво послание до коринтяните в пета глава (ст. 9), то това споменаване може да се отнася до първите глави на Първото послание. А онези откъси от предполагаемо послание на Павел до коринтяните, които станали известни на учените в началото на XVII в. в арменски превод, представляват явна фалшификация (вж. по въпроса статията на проф. Муретов: „Об апокрифической переписке Ап. Павла с коринфянами “, Богословский вестник, 1896, т. III). Под споменатото в Кол. 4:16 „послание до лаодикийци“ може лесно да се разбира посланието до ефесяните, което, като окръжно, било изпратено и в Лаодикия, откъдето колосяните трябвало да го получат под названието „послание от Лаодикия“. Ако Поликарп Смирненски споменава уж за „послания“ на Павел до филипяните, то и тук гръцката дума ἐπιστολάς има общо значение „послание“, както латинското litterae. Що се отнася до апокрифната кореспонденция на апостол Павел с философа Сенека, състояща се от шест писма на Павел и осем на Сенека, то нейната неавтентичност е напълно доказана от науката (вж. статията на проф. А. Лебедев: „Переписка Ап. Павла с Сенекой“ в събрани съчинения на А. Лебедев).
Всички послания на апостол Павел са написани на гръцки език. Но това не е класическият гръцки, а живият разговорен език на онова време – доста груб. Върху речта му силно е повлияло възпитанието му в равинската школа. Например, често се срещат еврейски или халдейски изрази (αββα, αμήν, μάρανα и др.), еврейски речеви конструкции, паралелизъм на изказа, типичен за еврейския стил. Налице е и влияние от юдейската диалектика, когато той въвежда резки антитези, кратки въпроси и отговори. Въпреки това апостолът добре е владеел разговорния гръцки и свободно е използвал богатството на гръцкия речник, като често е заменял едни изрази със синоними. Макар да нарича себе си „невежа в словото“ (2Кор. 11:6), това вероятно се отнася само до непознаването на литературния гръцки език, което обаче не му е попречило да напише прекрасния химн на християнската любов (1Кор. 13), заради който известният оратор Лонгин причислява апостола към най-великите оратори. Към недостатъците на стила на апостол Павел може да се отнесе честата поява на анаколути (т.е. липса на съответстващо главно изречение на въведено подчинено), вметнати изрази и др. Това обаче се обяснява с въодушевлението, с което той пишел своите послания, както и с обстоятелството, че повечето от тях той не е писал собственоръчно, а ги е диктувал на писар (вероятно поради слабо зрение).
Посланията на апостол Павел обикновено започват с поздрав към дадена църква и завършват с различни сведения за самия него и поздрави, отправени до отделни лица. Някои от тези послания имат предимно догматично съдържание (напр. Посланието до римляните), други засягат главно устройството на църковния живот (Първо послание до коринтяните и пастирските послания), трети имат полемичен характер (до галатяните, Второ до коринтяните, до колосяните, до филипяните, до евреите). Останалите могат да се определят като послания с общо съдържание, включващи различни от гореспоменатите елементи. В Библията те са подредени според относителната важност на съдържанието им и според значимостта на църквите, до които са били адресирани. Затова на първо място е поставено Посланието до римляните, а на последно – Посланието до Филимон. Посланието до евреите е поставено след всички останали, понеже е получило всеобщо признание по отношение на автентичността си сравнително късно.
В своите послания апостолът се разкрива като верен и грижовен ръководител на основаните от него църкви или на тези, които са били в общение с него. Нерядко говори с гняв, но също така умее да говори кротко и с нежност. С една дума, неговите послания са образец на това изкуство. При това тонът и самата реч в отделните послания придобиват различни нюанси. Все пак, според Йоханес Вайс, цялото магическо въздействие на речта му се усеща само от този, който чете посланията на глас – защото апостол Павел е диктувал посланията си на писар и ги е предназначавал за четене на глас в църквите, до които са били изпратени (Die Schriften des Neuen Testaments, т. 2, стр. 3). Към това следва да се добави, че посланията на Павел са образцови и по отношение на подредбата на съдържащите се в тях мисли – а подобна подредба изисква цели дни, дори седмици за съставяне на всяко по-обемно послание.
Апостол Павел като богослов
Апостол Павел излага своето учение не само в посланията си, но и в речите, записани в книгата Деяния на апостолите (Деян. 13:16–41; 14:15–17; 17:22–31; 20:18–36; 22:1–21; 23:1–6; 24:10–26; 26:1–23; 28:11–20). В разглеждането на неговото богословие обикновено се различават два периода – първият обхваща речите и посланията, създадени до неговото залавяне, а вторият – времето от арестуването му до самата му смърт. Макар в първия период апостолът да е ангажиран главно с конфликта с юдействащите, а в по-късния мислите му да са привлечени от други обстоятелства от живота на вярващите, все пак може ясно да се установи, че в двата периода основният тип на учението му остава един и същ.
Още в първия етап апостол Павел поставя в центъра на своето благовестие въпроса за правилното отношение на човека към Бога – или, с други думи, въпроса за оправданието. Той учи, че човек не може да се оправдае пред Бога със свои собствени сили и че затова Сам Бог посочва на човечеството нов път към оправдание – чрез вярата в Христос, по Чиито заслуги на всички се дарява оправдание. За да докаже неспособността на човека да се оправдае сам, апостолът – и в речите си, и в посланията, описва състоянието на човека както в езичеството, така и в юдаизма. Юдаизмът, макар и да не е потънал в такава тъмнина като езичеството, все пак не намира в себе си сили да върви по пътя на добродетелта, който Мойсеевият закон му посочва. За да обясни тази немощ, Павел говори за силата на първородния грях, който тегне над всички хора. Адам първи е съгрешил – и от него заразата на греха се е предала на цялото човечество, изразявайки се в множество отделни престъпления. Човекът, според Павел, става склонен към грях дори там, където разумът му подсказва правилния начин на действие – той се оказва подвластен на плътта, както се изразява апостолът.
Но Бог е оставил езичниците на техните страсти, а юдеите е поставил под водителството на закона, за да осъзнаят необходимостта от божествена помощ. И ето, когато тази възпитателна цел е била постигната, Господ е изпратил на хората Спасител в лицето на Своя Единороден Син, приел човешка плът. Христос е умрял за човечеството и ги е примирил с Бога, и именно това изкупление от греха и смъртта и възраждането за нов живот апостол Павел счита за свой дълг да възвестява. Човек трябва само да повярва в това — и той започва нов живот в Христа, под водителството на Божия Дух. А вярата не е само знание, а възприемане на Христос с цялото вътрешно същество на човека. Тя не е негово дело, не е негова заслуга, а преди всичко дължи своето начало на тайнствената Божия благодат, която привлича сърцата на хората към Христос. Тази вяра дава на човека оправдание, действително оправдание, а не просто вменяване на Христовата праведност. Човекът, повярвал в Христос, действително става новороден, ново създание, и върху него вече не тегне никакво осъждане.
Обществото на оправданите вярващи образува Христовата Църква, или Божията Църква, която апостолът сравнява ту с храм, ту с тяло. Фактически обаче, Църквата още не представлява осъществен идеал. Тя ще достигне своя идеал или прославление едва след второто пришествие на Христос, което обаче няма да настъпи преди да дойде антихрист и да се извърши окончателната победа над злото.
През втория (и последен) период учението на апостол Павел добива предимно христологичен характер, макар че апостолът често излага и мисли, вече изказани в по-ранните му послания и речи. Личността на Господ Иисус Христос тук се характеризира не само като Изкупител, но и като Творец и Промислител на вселената. И след въплъщението Си Той не е изгубил Своето Богосиновство, но е приел и човешка природа, която обаче след Възкресението се е изменила в нова – вече прославена. Заедно с прославянето на Богочовека се възражда и човечеството като цяло. Истинското отечество на човека вече не е земята, а небето, където Христос сега седи. За да докаже особено величието на християнството пред своите сънародници, християни от юдейски произход, Павел изобразява (в посланието до евреите) Христос като превъзхождащ със силата Си ангелите, които са участвали в даването на Синайския закон, както и Моисей, законодателя.
Що се отнася до нравствените предписания и постановленията относно църковния ред, те са почти равномерно разпределени във всички послания. Най-често нравствено-назидателните мисли се излагат след догматичната или полемична част, като своеобразен извод от догматическото учение.
Апостол Павел като богослов оказва изключително голямо влияние върху развитието на християнското богословие. У него за първи път се формулират онези христологични идеи, които по-късно ще бъдат развити в посланията на други апостоли, в Евангелията и в първите произведения на християнската книжнина от II век. Под влиянието на Павел в учението за изкуплението са Ириней Лионски, Тертулиан, Иполит, Климент Александрийски, апологетите, Августин и други по-късни богослови. Но тук възниква въпросът: доколко самото учение на Павел е оригинално, самостоятелно? Не е ли бил самият той под влияние на елинистическата философия или поне на равинистичното богословие? Много изследователи твърдят, че ако първата хипотеза не е особено вероятна, то втората изглежда доста правдоподобна… Но така ли е всъщност?
Преди всичко, зависимостта на Павел от равинистичното богословие би трябвало да проличи в екзегетическия му метод. Но при внимателно сравнение между равинските тълкувания и тълкуванията на Павел се открива съществено различие. Най-напред, равините, тълкувайки Свещеното Писание, търсят в него задължително обосновка на религиозно-обрядовите възгледи на юдаизма. Съдържанието на Библията, следователно, е предварително зададено. Затова над текста се извършват недопустими операции, като той бива тълкуван най-вече типологично-алегорично. Апостолът, макар и да приема преданията на юдейската църква, не го прави по модела на равините, а ги възприема като достояние на целия юдейски народ, съхранено в неговата памет. Той ги използва само за илюстрация на своите положения, без да им придава самостоятелно богословско значение. Ако понякога допуска алегорично тълкуване, то неговите алегории по-скоро носят характера на предобрази: той гледа на цялата история на Божия народ като на предобраз на историята на Новия Завет и я тълкува в месиански смисъл.
В учението за Христос апостол Павел също е напълно независим от юдейско-равинските възгледи. За юдеите Месията не е бил не само вечно същество, но дори не е бил и първото проявление на Божията воля за спасението на хората. В Талмуда се казва, че преди сътворението на света са съществували седем неща и първото от тях е била Тората. Месията-Избавител се възприемал само като най-висше въплъщение на идеята за законността и като най-добрия изпълнител на закона. Ако хората изпълнявали закона достатъчно добре, дори не се е налагало появата на Месия… За апостол Павел обаче Христос, съществуващ от вечност като Божествена личност, е крайъгълният камък на цялото здание на изкуплението.
Само това вече показва, че учението на Павел за Христос и учението на равините за Месията са диаметрално противоположни. В разбирането на изкуплението Павел също се разграничава от тях. Според равините човек сам може да постигне истинска праведност – необходимо е само точно да изпълнява закона на Мойсей. Апостол Павел учи тъкмо обратното: със собствени усилия никой не може да се спаси. Месията, според равинския възглед, идва при вече оправданите пред Бога юдеи, за да увенчае тяхната праведност и да им даде свобода и власт над целия свят. За Павел Христос идва, за да дари оправдание на човечеството и да установи на земята духовно царство.
Учението на Павел се различава от равинското и по други въпроси: произхода на греха и смъртта, бъдещия живот, второто пришествие на Христос, възкресението на мъртвите и пр. От това може да се направи обоснован извод, че апостолът е изградил своето учение самостоятелно, въз основа на откровенията, които е получил, и в съгласие с онова, което е научил от благовестието за Христос, предадено му от други апостоли и проповедници – свидетели на земния живот на Спасителя.
Литература за живота на апостол Павел (към времето на автора проф. А. Лопухин):
а) светоотечески: Йоан Златоуст «Седем слова за апостол Павел».
б) на руски език: Иннокентия, архиеп. Херсонского. Жизнь Апостола Павла; Прот. Михайловский. Об Апостоле Павле; Прот. А. В. Горский. История Апостольской церкви; Артаболевский. О первом миссионерском путешествии Апостола Павла; Св. Глаголев, 2-е великое путешествие Ап. Павла с проповедью Евангелия; Иером. Григорий. 3-е великое путешествие Апостола Павла.
в) на други езици: Weinel. Paulus, der Mensch und sein Werk (1904 г.) и Α Deissmann. Panlus. Eine kultur und religionsgeschichtliche Skizze, с карта „Светът на апостол Павел“ (1911 г.). Много увлекателна е книгата на проф. Knopf Paulus (1909 г.).
На богословието на апостол Павел е посветена дисертацията на проф. И.Н. Глубоковский Благовестие Апостола Павла по его происхождению и существу, кн. 1-я. Пет. 1905 г. и кн. 2-я. Петербург 1910 г., която съдържа и библиографията на чужди езици до 1905 г.
Интересна и важна в апологетично отношение е статията: Nosgen A. Der angebliche orientalische Einschlag der Theologie des Apostels Paulus (Neue Kirchliche Zeitschrift, 1909 г., Heft 3 и 4).
[1] Предполага се, че до този момент апостолът е бил вече два пъти в Коринт, срв. 2 Кор. 13:2.
[2] Сега там се намира базиликата S. Paolo fuori le mura.
[3] I. Frey. Die letzten Lebensjahre des Paulus. 1910.