Страхът и наказанието нямат място във вярата на християните
Вината се свързва тясно с първородния грях и с всеки друг грях след него. Въпреки това, основната отправна точка е т. нар. падение на прародителите.
Независимо от общото становище на западното богословие – започвайки от Августин, което утвърждава наследствената вина за първородния грях (позиция, която, както вече видяхме, Православната църква не споделя, тъй като разбира последствията от първородния грях като болест на човешката природа), за съжаление в „християнски“ и дори богословски среди както на Запад, така и на Изток, съществува научно неправилното мнение (тъй като изобщо не отговаря на реалното описание и тълкуване според действащото учение), че богословието обяснява греха, за който става дума в книга Битие, като „сексуален акт“.
Това мнение е разпространено не само сред обикновените и непознаващи добре богословието хора, а дори и сред интелектуалци, които се предполага, че когато дават мнение, правят проучвания и се позовават на източници, така както юристите се позовават на закони. (Разбира се, не може да се очаква от богослови и интелектуалци да знаят или да си представят какво точно се е случило в рая! Такова нещо не е наука.) И все пак, колкото и парадоксално да изглежда, и днес човек може да прочете това мнение в научни списания[1].
Длъжен съм да направя това уточнение, за да подчертая от самото начало, че този възглед тук няма да ме занимава, тъй като настоящото есе се основава на научно изследване, а не на събрани произволни възгледи. Друг е въпросът, че тези възгледи представляват интерес и затова трябва да бъдат изследвани от психологическа и социологическа гледна точка.
Първородният грях, според библейските текстове и православното богословие в общи и основни линии, трябва да се тълкува в рамките на една трагедия. Същото важи напълно и за всеки друг грях след това. Вярно е, че не само обикновеният народ, но и богословски кръгове периодично възприемат възгледи и начини на живот, чужди на живота на Църквата и на богословието. Така и по отношение на чувството за вина е налице определена сложност в религиозния живот на християнството. И това е естествено, защото са необходими борба, усилие, страдание и победи, за да достигне народът до познание за Бога.
На първо място, съществуват много психологически и социални нюанси на вината. Въпреки това има един основен източник, който поражда чувството за вина. И този източник се намира в мрежа от естествени, психологически и социални отношения. (Няма такова нещо като абстрактен човек, нито съществува природна и социална среда без човек.) Става дума за страха. Може да се каже, че страхът и вината се смесват, отъждествяват или понякога представляват едно и също нещо. Защото вината не е нищо друго освен страхът пред някаква предстояща заплаха, която е готова да унизи или да смаже човешкото съществуване. В този страх съществото изпитва разкаяние, защото по някакъв начин е пропуснало да извърши едно правилно действие. Но причината, която поражда страха, произтича или от усещането за една негостоприемна и враждебна среда, или от нарушаването на някоя заповед или закон (създадени от една върховна и могъща воля), така че и в този случай средата става негостоприемна и враждебна.
На този етап можем да си припомним боговдъхновеното и разтърсващо описание в трета глава на Битие. Първите хора веднага изпитват страх — чуват стъпките на Бога и се скриват, усещайки приближаването на гибелна опасност. Вината, разбрана като страх пред неясна заплаха, се преживява като бреме — тя се отблъсква и прехвърля върху друг. Адам и Ева, според краткия, но изключително дълбок психологически разказ, се опитват да се защитят от заплахата, прехвърляйки вината. Но тяхната голота и бездомност разкриват ужасяващото им състояние. Страхът остава, защото човек е излязъл от сигурността на живота и е навлязъл в несигурността на смъртта.
Това, което се разказва в Битие, се среща във всяко общество. Човек или развива форма на самоотбрана с антисоциален характер със страх и плахост, или се приспособява към социалната среда, като развива доминираща власт и жестокост. Затова именно вината и присъщият ѝ страх са силно изразени в цивилизованите общества. Мнозина твърдят, че чувството за вина е въпрос на темперамент: хората, които са слаби, било по природа, било в социален смисъл, се страхуват и изпитват вина, усещайки се осъдени; докато силните не чувстват вина и не се страхуват от нищо. И двете наблюдения са верни, поне в много случаи.
Но всъщност силата и жизнеността са начин, по който природата и възпитанието създават защита срещу страха и чувството за вина. Именно това е в основата на стремежа на съвременния човек — особено на потребителския човек: да постигне неограничена власт и надмощие.
Човешката природа обаче се разкрива в състояние на „голота“, тоест на пълна уязвимост, когато липсва защита отвън или самозащита отвътре. Не е ли същото и с психическото и физическо здраве? Кога човек е уязвим и раним? Когато има средства да отблъсне опасностите, или когато е незащитен? Защо човек търси без насита безкрайни социални опори?
След като страхът поражда чувството за вина, съществуват два основни модела, които го оформят: 1) магическият и идолопоклонническият начин на мислене и 2) юридическият дух, който акцентира върху санкциите при нарушаване на заповеди.
В първия случай определени места, природни обекти, животни, механични процеси и ритуални действия се обвиват в мистична и божествена атмосфера — било унищожителна, било благосклонна. Наред с тези възгледи се оформят „чисти“ и „нечисти“ пространства, свети и скверни елементи. Всяко несъответствие — реално или най-често въображаемо, между човека и тези зони поражда страх, отчаяние и следователно чувство за вина. Това е магическият характер на това чувство.
От друга страна, юридическият дух[2] формира уплашеното поведение на човека спрямо нечия върховна воля, която издава заповеди и очаква подчинение. Всяко престъпване на заповед поражда страх от предстоящо наказание. В такова съзнание, осъзнато или неосъзнато, винаги присъства страхът от закона. Този страх може да бъде просто усещане за опасността, която грози човека при евентуално нарушение. Именно върху това усещане се изгражда възпиращата функция на закона: да внуши страх и да възпита. В съответствие с тази роля на закона и на последствията от неговото нарушаване се оформя и нравствената съвест, която страда от страха от последиците на моралната неустойчивост.
Така много често угризенията на съвестта, особено при хората в слаба позиция, не са нищо друго освен страх, породен от закона и наказанието, било то човешко или божествено. Онези, които страдат от угризения, се боят от последиците на своите постъпки. С други думи: законът, моралът, угризенията и наказанието, когато са в тази рамка на страх и боязън, със сигурност могат да изградят и поддържат формални и конвенционални общества, но никога истински междуличностни и творчески отношения.
Обратно, когато човек осъзнае трагичността на своето собствено разпадащо се съществуване и преодолее творчески страховете и пречките, тогава той поема по пътя на истинската духовна зрелост. Например: когато угризенията произлизат от дълбоко — осъзнато или неосъзнато — усещане за разлом в самата основа на битието, и когато този разлом бъде надмогнат, тогава човекът навлиза в процес на вътрешно съзидание. В такъв случай угризенията придобиват трагично измерение и могат да се превърнат в път към освобождение и обновление[3].
Следователно, чувството за вина, както в религиозен, така и в по-широк социален контекст, се превръща в разяждаща сила, когато се подхранва от страх и ужас, без да води към трагичното разбиране на живота и творческото му преодоляване. Именно трагичното преживяване е единственият път към спасение. Става дума за осъзнаване на трагичността, съсредоточена в пукнатината на самото съществуване[4]. Това преживяване поставя остро и необходимостта от надмогване. Съществото усеща, че се намира в неустойчиво и самоунищожаващо се състояние. В такъв случай трагичното чувство за вина не е толкова свързано със страха от наказание, колкото с болезненото осъзнаване на пропуснати творчески възможности.
И обратно, юридическият начин на мислене може да създаде илюзията, че духовният проблем се решава чрез външно и формално възстановяване на законността. Така се изграждат и поддържат формални, конвенционални обществени отношения, но не се ражда истинска връзка между личности. В религиозната област това води до самооправдание от фарисейски тип.
Лицемерният човек, зад маската на собствената си „праведност“, прикрива раната и разлома в своето битие, заглушава жилото на вината и се представя като властник и съдник на всичко и всички. Такъв човек е жесток и безпощаден към другите, понякога дори проявява садистични наклонности. Желанието му да наранява ближния е очевидно, макар често да се прикрива и украсява с идеологически лозунги и фалшиви прояви на любов и снизхождение.
Различен е онзи, който страда от угризения, породени от страх пред бъдещо наказание. И при двамата липсват любов и творческа отвореност, но между тях има съществена разлика: Лицемерът е вкаменен и почти не подлежи на промяна. Илюзията за собствена праведност му е достатъчна — тя го успокоява и го прави неприкосновен за покаяние.
Докато онзи, който страда от угризения, може да надмогне юридическия модел на страх и наказание и да се отвори за творческия пламък на любовта.
Една от най-уродливите подмени на християнския дух е вярата в наследствената вина за първородния грях[5]. Мнозина инославни, но също и немалко православни – поради погрешно и нездраво духовно възпитание, живеят в страх и тревожност, мислейки, че са наследили вина от Адам. Това ги кара да се чувстват отхвърлени и осъдени от Бога.
Това без съмнение е дяволски капан. Такъв човек живее в страх, а душата му остава плътно затворена за изцеляващата божествена любов[6]. Вместо да се отвори навън, както е призвано човешкото същество, създадено по Божий образ, в него се задейства отбранителен механизъм на егоцентрично затваряне. Обаче последствията от първородния грях, както вече видяхме, не предават никаква вина, а болест, която може да бъде изцелена чрез Божията любов.
Мнозина се подвеждат от сълзите и скръбта на подвижниците. Но това тъжно и със сълзи покаяние на монасите, прочутата „радостотворна тъга“ (χαρμολύπη), не е преживяване на юридическа вина, нито пък, разбира се, чувство за вина заради първородния грях. Това е скръб и сълзи поради загубата на Божието присъствие и трагично преживяна вина за всяка лична небрежност в стремежа към Божията любов.
Чувството за вина у един аскет или у един духовно пробуден християнин не е нищо друго освен болезнено осъзнаване, че прави (или е направил) твърде малко, за да приеме Божията благодат и да стане сътворец и Божие художествено творение. Християнинът може да премине през угризения и състояния на духовно робство, но в крайна сметка е призван да бъде пленен от божествената любов и от радостта на творчеството. Да влезе във съюз с Бога, вървейки по пътя на покаянието[7].
Покаянието има Бог в центъра си, както ясно се вижда в проповедта на Йоан Кръстител и на самия Христос, които го свързват с идването на Царството Божие. Понеже идва Царството Божие, хората могат да го потърсят и да се покаят, а не обратното.
Любовта и правдата на Бога не налагат никакво наказание, поне не в смисъла, в който го разбира човекът, измъчван от вина. Началото на 13-та глава от Евангелието от Лука е дълбоко разтърсващо. Христос е попитан дали галилеяните, избити от Пилат, са били грешници, които са си заслужили съдбата. Отговорът на Христос е разобличаващ и разтърсващ: нито те са били по-грешни от останалите, нито онези, върху които е паднала кулата в Силоам. Всички, ако не се покаят, ще загинат[8]. Затова всички хора трябва да осъзнаят собствената си трагичност и да потърсят спасение, което е възможно, без оглед на каквато и да било юридическа отговорност.
Човекът има нужда от изцеление. И по удивителен начин свети Максим Изповедник казва, че болестта се опрощава, а не се наказва[9]. Всички страдания, които човечеството преживява, са напълно обясними: те произтичат от сътвореността и смъртността на съществата, както и от драматичното и окончателно движение на битието в стремеж да надмогне небитието. Друг път няма.
Затова, според категоричното и общо мнение на отците, Бог допуска злото. Но ако човек не ожесточи сърцето си, Бог може да му помогне да се утвърди в доброто и в духовния напредък. Както много хора са казвали: от страданията и трудностите се раждат великите постижения. Всички тези страдания само уплашеният и робски мислещ човек възприема като наказание. И макар че Свещеното Писание и други църковни текстове често описват страданието като Божие наказание, това трябва да се разбира в определен контекст.
Библията дори представя Бога като ревнив, отмъстителен и такъв, който налага смъртни присъди[10]. Но това е погледът на човека, който все още се намира в стадия на религиозния роб или наемник и трябва да го надмине, за да влезе в общението на приятелство и любов с Бога.
Тогава и езикът на Свещеното Писание се променя – става език на любовта. Ето защо няма разлика между Стария и Новия Завет, между евангелист Йоан и останалите свещени автори: всички казват едно и също. Разликата е в способността на човека да възприема — в неговата вътрешна зрялост.
Наказанието е човешко изобретение. В божествената любов то не съществува. Какво е „гневът Божи“? Свети Максим Изповедник го обяснява изключително точно: това е, когато Бог престане да изпраща Своите дарове[11].
А понеже самият човек се гневи, му се струва, че и Бог прави същото. Но колкото по-силно човек възприема Бога като наказващ, толкова повече се отдалечава от Неговата любов.
Само изплашената и виновна съвест е изобретила като средство за самозащита безчовечните наказания и смъртното наказание. Те произхождат от сферата на личното отмъщение, но с времето са били прехвърлени в правната система. Наказания като мъчения и екзекуции са връхната точка на една саморазрушаваща се човешка цивилизация. В тях се разкрива пълната власт на сатанизма, който цели да унищожи Божия образ в човека. При това мъченията и смъртните присъди почти никога не водят до нравствено изправление. А ако изобщо има някакъв ефект, той е толкова външен и изкуствен, че на практика няма значение[12].
Често пъти, дори в религиозни среди, виновната съвест изразява, по изтънчен начин, омраза към „грешниците“. Създаден е изразът, че „мразим греха, но не и грешника“. Но това е самозаблуда – не съществува грях, отделен от човека.
Грехът означава провал, слабост, отчуждение и болест. А болестта не може да се излекува сама, нито пък съществува такава болест сама по себе си – лекува се само болният човек. Ако виновната съвест не бъде изцелена чрез Божията любов, тогава грехът продължава да властва като тиранин, носейки лицето на страхлива и лицемерна благочестивост.
Източник: Ενοχή και Τιμωρία. Ο φόβος και η τιμωρία δεν έχουν θέση στη Χριστιανική πίστηΦιλοσοφική και Θεολογική Βιβλιοθήκη αριθμ. 5. Δοκίμιο πατερικής θεολογίας. Έκδοση 3η. Θεσσαλονίκη.
[1] В брой 10 (1984) на списание „Археология“, в рамките на едно изследване със заглавие „Любовта в Античността. Разкази за любовта във Византия“, естествено се засяга и темата за първородния грях.
На стр. 49 са поместени следните, меко казано, научно недопустими твърдения: „Първият богослов, който тълкува първородния грях като „сексуален акт“, е юдеинът Филон Александрийски, живял в началото на християнската епоха (13 пр.Хр. – 54 сл.Хр.). Неговата теория била възприета от Климент Александрийски, както и от всички по-късни теоретици. Така и днес това мнение е общоприето. Но в една своя скорошна статия професор Боперо твърди, че е абсурдно да се разбира първородният грях като „сексуален акт“, защото, наред с други аргументи, Старият Завет съдържа текстове, в които любовта и еротиката не се разглеждат като грях по времето, когато са били съставени тези текстове.“ Най-напред, няма нужда тук да се занимавам подробно с възгледите на юдеина Филон и Климент Александрийски, които наистина казват нещо подобно на това, което твърди авторът на въпросния текст (впрочем да отбележа, че списанието се редактира и ръководи от университетски преподаватели и академици), но го правят неясно и в контекста на философски възгледи, които самият автор, очевидно, изцяло не познава. Но какво обяснение можем да дадем за толкова прибързаното и безотговорно обобщение: „както и всички по-късни теоретици“? Кои са тези „всички“ византийски теоретици? Лично аз не съм срещал в нито един текст такава позиция. А понеже по-рано вече споменах някои източници, както и богослова на Православната църква свети Йоан Дамаскин, ще припомня само едно. Св. Йоан Златоуст (очевидно и той според „научното изследване“ на списанието е сред „всички теоретици“) казва: „След нарушаването на заповедта настъпи и съвокуплението…“ Не само че грехът не е сексуалният акт, но според Златоуст самият акт се появява едва след нарушението. Православното богословие, както и текстът на Стария Завет, приемат, че първородният грях е прометеев бунт на човека срещу Бога, форма на хюбрис, стремеж към обожествяване. Това действие означава скъсване на хвалебната и литургична връзка между човека и Бога. Последствията са падането на човека в естествения и исторически път на тлението. Православните отци, включително и богословът Йоан Дамаскин, учат, че бракът е дар от Бога и благословение, дадено като противоотрова срещу смъртта, за да не бъде унищожен човешкият род от тлението. Затова, като антиманихеи, отците разглеждат брака като съюзник на Бога в борбата с тлението, тъй като смъртта е последица от дявола.
[2] Тук не разглеждам съвременните теории за правото, които го тълкуват като носещ превантивна или поправителна функция. Винаги говоря за психологическите и социални нагласи и предразсъдъци, които в значителна степен оформят съзнанието за вина. Все пак, дори и в утопичната „Държава“ на Платон (кн. III, 450abc), се среща идеята за превантивна роля на правото и на медицината.
[3] В романа на Достоевски „Престъпление и наказание“ е представено трагичното съдържание на угризенията на съвестта. Виж: Н. Бердяев, Светогледът на Достоевски.
[4] „Процесът“ на Франц Кафка показва трагичното преживяване на вината, която се поражда от отчаяна реакция срещу един мрачен, объркан като лабиринт свят от принуда и капани. Понякога се появяват светли проходи, които обаче в безизходицата изглеждат като миражи и фантазии. Тук е необходимо да добавя и следното: всички литургични, библейски и други богословски текстове, които говорят за това, че човек се ражда „в беззаконие“ и носи телесната и душевната сквернота на греха, в никакъв случай не посочват лична вина. Става дума просто за естествената повреда и падналост на човешкото състояние.
[5] Виж: Тома Аквински, Summa Theologiae, част II–I, въпрос 82, член 3.
[6] H. Häfner, Tiefenpsychologische Aspekte zur Wirklichkeit des Bösen, в Studien und Berichte der katholischen Akademie in Bayern, т. 34, Вюрцбург 1965, стр. 29.
[7] Виж показателно у св. Макарий Египетски, Беседа 5,6: „С божествена красота бяха наранени и в душите им се вливаше животът на небесното безсмъртие.“ У Дионисий Ареопагит, За божествените имена, IV, 12 (PG 709bc): „Бог, обединявайки напълно сетивата, наставлява мистично чрез самите слова; защото без това е трудно да се говори за Бога.“ У св. Йоан Лествичник (PG 88, 1156C и 1157C): „Бог сам наставлява в тайната онези, които е съединил с разума чрез чувствата.“ У Симеон Нови Богослов, Практически и богословски глави (PG 120, 645B): „Благодатта на Пресветия Дух се дава като залог на душите, които се съединяват с Христос като с Жених.“
[8] Лука 13:1–5 — това е откъсът, в който Христос отговаря, че нито галилеяните, избити от Пилат, нито загиналите при рухването на кулата в Силоам са били по-грешни от другите, но че всички ще загинат, ако не се покаят.
[9] Св. Максим Изповедник, Мистагогия (PG 91, 716C): „Болестта се опрощава, а не се наказва.“
[10] Деяния на апостолите 5:1–6 — това е разказът за Анания и Сапфира, които умират след като излъгват апостолите.
[11] Св. Максим Изповедник, Различни богословски и икономически глави (PG 90, 1264A): „Гневът Господен е прекратяване на раздаването на божествените дарове.“
[12] Опитът ясно ни е показал, че дори най-строгите наказания не предотвратяват престъпността и не водят до нравствено изправление на хората, които, по една или друга причина, я извършват. Това кара още Тукидид (III, 45, 3–6) да отбележи: „Всички хора по природа грешат – както в частния, така и в обществения живот – и няма закон, който да ги възпре, понеже вече са преминали през всякакви наказания, надявайки се, че ще бъдат по-малко измъчвани от престъпниците. Вероятно в миналото наказанията за най-тежките престъпления са били по-леки, но с времето, тъй като се нарушавали, започнали да включват и смъртни присъди – и въпреки това, пак биват нарушавани. Значи или трябва да се измисли нещо по-ужасяващо от смъртта – или да се приеме, че нищо не може да възпре престъплението.“