Въпрос 23. Какво означават думите: „Ето, Адам стана като един от Нас, да познава доброто и злото“ (Бит. 3:22)?
Зная, че някои твърдят, че тези думи изразяват ирония, и че в тях Адам бива упрекнат за преувеличените си мечтания и това, което е загубил поради безволието си – неща, които преди това е държал в ръцете си, дарени му от човеколюбието на неговия Творец.
Други пък, макар да изказват сходно мнение, искат да кажат нещо различно: според тях, с тези думи се осмива злощастната участ на Адам.
Съществуват и такива, които мислят, че самото деяние бива осмяно, тъй като заради него човекът бива повален, бидейки подтикнат от помисли, които надминават природните му сили и мярата, за която е бил счетен достоен от своя Създател.
Тези мнения са сходни и произлизат от една и съща представа, макар да се разклоняват в различни посоки. Аз обаче не намирам за благоразумно да ги отхвърлям с лекота, но бих казал, че е по-уместно да се потърси друго значение в това свещено изказване. И кое е то?
Адам, вместо да се подчинява на законите, присвои за себе си достойнството на законодателя; и вместо да се ползва от небесната грижа и възпитание, повери делата на живота си на собственото си мнение и провидение, и си въобрази, че ще има способността без божествена помощ и без висше одобрение, сам да различава доброто от по-лошото.
Защото, ако не беше приел в себе си такова разположение на ума, и ако не го беше утвърдил в себе си, не би се осмелил да възвиси себе си до висотата на Първоначалото – на Този, Който единствен има властта да съди и разграничава доброто от злото, Който е вечна Премъдрост, вродена и непостижима за ума. Нито пък би дръзнал да постави собствената си воля над волята, която владее всичко и от която изтича всяка благодат на разпознаване и разсъдителност; нито, като сметне Божията заповед за нищо, би възложил на собственото си мнение управлението на всичко, що трябва да се върши.
И тъй, казва Бог, след като взе в ръцете си отговорността за делата си, и повери на самия себе си грижата за своя живот, и не пожела да се подчинява на Моите заповеди, а употреби свободната воля, която му бе дадена, за да оскърби Този, Който му я дари, и си въобрази, че е един от Нас, и установява закон, без сам да се подчинява на закон, и върши промисъл, без да приема Промисъл, и се мисли за владетел, който не е подчинен на владичество – по-добре е да бъде изведен от рая поради две главни причини:
Първо, за да не се случи така, че, намирайки се в преждевременно и лишено от ръководство наслаждение на разкоша, да се подхлъзне в още по-големи прегрешения; и второ, чрез страданието в лоното на изгнанието да осъзнае от самите си дела и преживявания границите на собствената си сила, и да разбере, че много по-полезно би било за него да подчинява мислите и живота си на Нашия Промисъл, и колко немощен е станал, опитвайки се самоволно да достигне познанието за доброто и злото.
Такъв смисъл, мисля, е изразил и [преводачът], когато е предал същността на този израз така: „Ето, Адам стана като един от Нас, след като сам е способен да познава доброто и злото“ (Бит. 3:22).
И още не съм казал онова, което важи по силата на закона: защото по принцип нищо не пречи да възникне заблуда, когато се работи с редки и необичайни думи. Но как ще бъде отстранено напрежението, което носят в себе си опозоряването, иронията и подигравката, когато даден израз е формулиран чрез притча или сравнение?
Напротив, ако онова, което е казано, притежава логическа последователност, би трябвало да се внимава при всяка формулировка, която би могла да смекчи строгостта и остротата на обвинението.
Фразата „като един от Нас“ смекчава остротата на иронията и омекотява грубостта на унижението. Защото не е едно и също да се каже: „ето, Адам стана един от Нас“, и: „ето, Адам стана като един от Нас“.
Първото представлява чиста, остра и насочена подигравка, докато второто – чрез сравнението и уподобяването – прави укора донякъде смекчен и кротък, и може да се приеме, че едновременно изобличава, но и отхвърля подигравката, докато би било по-добре от самото начало да не се изразява нищо иронично.
Освен това, разсъди и следното: Ако думите „ето, Адам стана като един от Нас“ са подигравка, ирония или насмешка, тогава не би било ясно какво общо или каква последователна връзка имат с тях онези, които следват по-нататък. Тоест, би било същото, сякаш се казва: Понеже Адам падна от надеждите, които бе възприел, с които, летейки високо, дързостно повдигаше вежди, сега със сила бе свален от неразумното си влечение, и независимо от волята му, гордостта му бе заменена с униние, и го обгърна срамът на неговата голота.
А след това следва и добавеното: Затова той трябваше да бъде изгонен от рая, за да не би, понеже дързостта му стана прекомерна, и високомерието му се разрасна извън мярка, ръката му, станала по-дръзка, да бъде подтикната към грабване на онова, до което по-рано дори не би се осмелил да се доближи.
И така, има ли всичко това вътрешна логическа последователност? Или съхраняват ли тези думи един смисъл, свободен от противоречие?
Но това, което е добавено, не казва нищо друго, освен онова, което изложихме. Защото казва: „И сега да не би да простре ръката си, да вземе и от дървото на живота, и да яде, и да живее вовеки“ (Бит. 3:22).
Как тогава да не е съвсем очевидно, че ако Адам бе подложен на подигравка заради това, че очакванията му се опровергаха – както се доказва от онова, което следва, и че цялата му сила се бе обърнала в немощ, и той бе изгубил увереността си в онова, с което по-рано се гордееше, и ако, макар че би трябвало, вече не продължаваше да бъде пазен от силите, които преди това го закриляха, именно защото това провинение на волята му и рухването на дързостта на духа му бяха достатъчни, за да го възпрат от втора дързост — тогава би било неясно самото значение на случилото се.
Още по-ясно става, че подигравката открито осъжда отпадането му от доблестните му помисли и разкрива слабостта му, докато самият факт, че Бог го възпира да вземе нещо от дървото на живота, свидетелства за това, че след престъплението той се е намирал в разцвет и притежавал способност да извърши онова, което преди това не би могъл; защото никой не възпира онзи, който е възпрян сам по себе си. Но онова, което изложих, са само малка част от многото.
Някои от по-образованите са поддържали също така мнението, че думите „Ето, Адам стана като един от нас“ не се отнасят до превъзходството на Троицата, а визират множеството на безплътните и служебни сили. Но аз лично, освен че включвам тази тълкувателна линия в предходните категории, изобщо не виждам как тя намира място в настоящия контекст. Защото нито се осмива някакъв принос на змията, нито пък отнякъде се вижда, че Адам е пожелал да придобие природата на ангелите, нито е бил отдалечен от ангелската слава – тъй като животът му протичаше в рая и с грижата на неговия Създател се радваше на безсмъртие. Затова ми е трудно да се съглася с такава интерпретация на стиха, още повече, понеже формулировката, която е използвана вместо лично име, е в точно този граматичен вид.
Възможно е, разбира се, и други да са изказали по-възвишени и по-съвършени мнения по въпросите, които разгледахме, но аз – бидейки възпрепятстван дори да ги помня, поради нападението на многобройни и неотстъпващи изкушения и поради човешката завист, която не ми позволява никаква свобода за проучване – не намерих причина да не кажа онова, което схванах, в отговор на твоето усърдно запитване, макар че имам много основания да пазя мълчание. Но за едно общо и кратко приближаване до темата, дори при тези обстоятелства, казаното би трябвало да е достатъчно. Ако обаче и ти прибавиш нещо към това, ще възвърнеш благодатта не по-малко на себе си, отколкото на мен, твоя наставник. И може би, ако моята готовност намери някакъв тласък, тя ще успее да се приближи до нещо, не далечно от Моисеевото боговидение — особено ако с помощта на любовта на Всесилния се облекчат страстите, които ме държат, и ми се даде възможност да разсъдя по-мъдро за всички тези неща.
Амфилохия