Езиците, на които са написани книгите на Стария Завет, са еврейският, арамейският и гръцкият. Еврейският език е този, на който е написана по-голямата част от книгите на Стария Завет. Става дума за древния или библейски еврейски (иврит), който се различава както от по-късния арамейски език, наложил се в Палестина от VI в. пр.Хр. насетне (наричан постбиблейски), така и от съвременния говорим език в държавата Израел, познат като ново-еврейски. Този древен език принадлежи към северозападния дял, по-точно към ханаанитската група на семитските езици. Поради това той е родствен с арабския и вавилонския език и значително се различава от европейските езици. Семитските езици[1] в древността са били разпространени от Месопотамия до източното Средиземноморие и от Армения до южните части на Арабския полуостров, както и на множество острови в Средиземно море и в северна Африка, където съществували семитски колонии. Народите, говорещи тези езици, произхождат от Сим, сина на Ной (вж. Бит. 10), и поради това езиците се наричат „семитски“. Следователно древният иврит е в известен смисъл наследник на ханаанитския. За всеки изследовател на Стария Завет познаването на еврейския език е необходимо, тъй като по-голямата част от книгите му са написани именно на него[2].
Арамейският език
Арамейският език е родствен на еврейския (иврит). Той също принадлежи към семитската езикова група и от VI век пр. Хр. насетне замества еврейския като говорим език в целия Близък изток. Това е езикът на търговията, на съдилищата и на междуличностната комуникация. Считал се е за по-лесен за усвояване в сравнение с еврейския. Нашият Господ Иисус Христос е проповядвал на арамейски език. Арамейският е използван като разговорен и културен език до VIII век сл. Хр. Днес той продължава да съществува като литургичен език в някои източни християнски традиции. На арамейски език са написани: книгите Товит и Юдит, отделни откъси от книгата на Даниил (2:4б–7:28) и от 2 Ездра (4:8–6:18; 7:12–20), както и два стиха от Стария Завет: Йеремия 10:11 и Битие 31:47. Възможно е и някои от евангелските текстове първоначално са били написани на арамейски език.
Гръцкият език на Библията
Гръцкият език, използван в Библията, не е езикът на великите класически автори, а т.нар. елинистически койне — общият говорим гръцки, който се е разпространил в Източното Средиземноморие от епохата на Александър Велики насетне. Формата на този език е по-проста от класическия гръцки, но притежава по-богат лексикален фонд, отразяващ мултикултурната реалност на епохата. В библейските текстове гръцкият койне носи отчетливи семитизми – езикови структури и изрази, повлияни от иврит и арамейския език. Именно този вариант на гръцкия е езикът на Новия Завет, на 2 Макавеи, както и на книгата Премъдрост Соломонова. Именно на този език, през III–II в. пр. Хр., са преведени всички книги на Стария Завет – това е най-ранният превод на еврейските писания, известен като Септуагинта (LXX) или „Преводът на седемдесетте“.
Характеристики на еврейския език
Тъй като по-голямата част от книгите на Стария Завет са написани на еврейски език, смятаме за необходимо да изложим някои характерни черти на този език. Според по-стари хипотези, древноеврейската писменост не произхожда от вавилонско, кипърско или критско влияние, а по-скоро от египетските йероглифи, за което свидетелстват надписи, открити в Библос (Палестина, II хил. пр. Хр.) и на Синайския полуостров[3]. Според други изследователи обаче, еврейската писменост произлиза от финикийската, а дори и от гръцката азбука[4]. Древната еврейска азбука се състои от двадесет и две знака, които представляват съгласни звуци. Тъй като някои от тези съгласни са графично сходни, при преписването на текстовете от Стария Завет често са възниквали грешки поради графична близост.
Тази древна азбука била използвана от евреите дълго време, но след Вавилонския плен (586 пр. Хр.), заедно с разпространението на арамейския език, сред юдеите се въвежда и арамейската писменост, от която произлиза т.нар. „асирийско“ (כתב אשורי, ketav ashurí) или „квадратно“ писмо, наречено така поради характерната квадратна форма на буквите. Тази писменост, която има сиро-арамейски произход, първоначално е използвана за по-късните библейски текстове, написани след пленничеството, а впоследствие, с цел уеднаквяване, в нея били транскрибирани и по-старите текстове. Така или иначе, по времето на нашия Господ, арамейският език и писменост били повсеместно разпространени сред юдеите в Палестина – заключение, което можем да направим и въз основа на споменаването на „йота“ в думите на Иисус (вж. Матей 5:18).
И тази писменост, квадратната арамейска, се е състояла само от съгласни звуци. Била е трудна за четене и създавала предпоставки за грешки, тъй като, наред с всичко останало, при това писмо не се правело разделяне между думите (става дума за писане scriptio continua), т.е. всички думи били слети в един непрекъснат низ от букви. Оттук възниква въпросът: Дали разделянето на думите, с оглед смисловото тълкуване на текста, е било винаги правилно?[5]
Забележителна особеност на еврейския език, която споделя с почти всички семитски езици, е трисъгласната структура на корена при глаголите. В най-ранните стадии е възможно да са съществували и двусъгласни корени, които обаче впоследствие са се развили в трисъгласни. Важно е също да се отбележи, че древният еврейски език от библейската епоха записва само съгласни, докато гласните се подразбират. В известен смисъл това не е напълно чуждо и на нашия език (гръцкия), тъй като смисловата основа на една дума често се съдържа именно в съгласните. Да вземем например думата „КΗΡΥΞ“ („вестител“). Ако в тази съгласна рамка (Κ-Ρ-Ξ) вмъкнем други гласни — например о, α, получаваме нова дума: „ΚΟΡΑΞ“ („гарван“), която формално е различна, но по същност споделя близък смислов заряд, тъй като и „вестителят“, и „гарванът“ са гласно активни същества – издават вик, „кряскат“. Тъй като древният иврит е записвал единствено съгласни, четенето на текстовете изисквало задълбочено познаване на езика и читателят трябвало сам да добави гласните при прочит. Но дали винаги е поставял правилно гласните в думата?
Различните промени във формите на глагола в иврит обикновено се осъществяват чрез смяна на гласните в корена на глагола. Като пример ще разгледаме глагола „пиша“ — כתב (kātav), който в иврит съдържа трисъгласния корен כ־ת־ב (k-t-v). Тези съгласни остават непроменени във всички спрежения на глагола, но гласните се променят, за да се образуват различните глаголни форми. Така имаме:
כתב (kātav) – „написа“
כתוב (ketōv) – „пиши“ (императив)
כותב (kōtēv) – „пишещ“ (деятелно причастие, сегашно време)
כתוב (kātūv) – „написан съм“ (страдателен залог, причастие)
לכתוב (lichtōv) – „да пиша“ (инфинитив)
Личните местоимения в еврейския език в повечето случаи се прибавят към глагола под формата на наставки. Така в рамките на една глаголна форма е включена и личната местоименна форма. Именно тази сбитост на граматичната структура е причината еврейските изречения да бъдат кратки и плътни.
Тази синтетичност на изказа се наблюдава особено ясно в поетичните пасажи на Стария Завет. В много случаи еврейският текст съдържа почти наполовина по-малко думи от преводите му на чужди езици. Например, прочутият Псалм 21 (според масоретската номерация Пс. 22) съдържа 57 думи в еврейския оригинал, докато в Септуагинта те са 99. Поетичният стих Йов 30:22 съдържа 6 думи на иврит, но 10 в латинския превод, 18 в английския превод на King James Version (1611 г.) и 24 в Revised Standard Version (1952 г.).
Синтаксисът на еврейското изречение е изключително прост. Изреченията обикновено са кратки и свързани помежду си чрез съюза „и“ — ו (ве), който, според контекста, може да бъде преведен не само с „и“, но и с „но“, „тогава“, „следователно“, „така“ и др. Като илюстрация може да се посочи Битие, гл. 12, където откриваме множество кратки изречения, свързани чрез постоянна употреба на съюза „и“ (ו). Друга характерна черта на еврейския език е бедността му на прилагателни и наречия, което представлява значителна трудност за древните автори, когато се налага да изразят абстрактни понятия. Наречията, използвани в иврит, често са образувани от глаголни или именни корени. Освен това, съществителни имена в иврит често се използват с функция на наречие.
Както и другите семитски езици, иврит също притежава някои звуци и букви, които нямат еквивалент в индоевропейските езици. Така например, езикът има три различни „h“-звука и три различни „s“-звука, всяко с отделен графичен знак: ה (hē), ח (ḥēt), כ (kāf). Също така, буквите „алеф“ (א) и „айн“ (ע) не съществуват в нашия (гръцки) език и нямат точни фонетични еквиваленти в индоевропейските езици. В класическата граматика: א (алеф) съответства на лекото придихание (ψιλὸν πνεῦμα) – (ʼ), а ע (айн) на гъсто придихание (δασὺ πνεῦμα) – (ʽ).
Докато в нашия език (гръцкия) глаголът е пряко свързан с понятието за време, тоест показва дали действието се извършва в миналото, настоящето или бъдещето – в иврит глаголът не изразява времева категория. Той указва дали действието е завършено, със сигурност или не, независимо дали това завършено или незавършено действие се е случило в миналото или се отнася към бъдещето. Читателят на текста на иврит разбира от контекста в кое време се отнася завършеното или незавършеното действие на глагола.
В цялост еврейският език на Стария Завет показва голямо единство. Все пак в него се забелязват и някои леки езикови разлики. Съществуването на тези разлики се обяснява с факта, че Израил е бил разделен на различни племена, които са обитавали различни области. Като пример посочваме ефремците, които не можели да произнесат съгласната sh (ש). Поради това думата שִׁבֹּלֶת (шиволет, „клас“, „житен стрък“) я произнасяли сִבֹּלֶת (сиволет) — вж. Съдии 12:5–6.
Еврейската поезия се отличава от прозата по това, че много често използва паралелизъм. Също така, в поетичните книги и поетичните откъси от Стария Завет изобилстват синонимите. Класически пример за това са стиховете Йов 4:10–11, в които само в два стиха се срещат пет различни думи за „лъв“.
Това богатство на изрази в поетичните книги на Стария Завет представлява сериозна трудност за преводача на еврейския текст.
Както всеки език, така и еврейският език има някои идиоматични изрази. Например: Когато евреин иска да говори за храма на Бога, казва: „храм на светостта“; когато иска да изрази, че някой е тръгнал някъде, казва: „стана и отиде“; а за да опише заставането пред Бога, казва: „дойде пред лицето на Бога“. Гръцкият превод на Стария Завет, Септуагинта, както и други гръцки преводи, запазват такива изрази, както и други еврейски езикови особености (евраизми).По този начин се създава особен език – гръцкият език на Библията. Структурата на този език е почти същата като гръцкия, който се е говорел в цялото Средиземноморие между II век пр. Хр. и I век сл. Хр. Но много думи и изрази в този език придобиват специфично значение, характерно за еврейската и арамейската мисловност.
Проблеми на вокализацията
Докато евреите говорели стария еврейски език, вокализирали правилно думите в безгласната (невокализирана) еврейска писменост, макар че винаги съществувала опасност от различно прочитане на дадена дума. Но когато този език престанал да бъде живият говорим език на народа, тогава четенето на текста на Стария Завет без гласни вече не било никак лесно. Поради това били направени различни опити за изобретяване на система за гласни, с цел правилно прочитане на текста.
Първи опит: Есеите
През 1946 г., близо до Мъртво море, в Кумран, бяха открити ръкописи, принадлежащи на едно юдейско религиозно течение. Става дума за есеите, които се заселили в тази област през II в. пр. Хр. и я напуснали през I в. сл. Хр. Те подредили добре своите ръкописи в пещера, но не успели да се върнат отново в тази местност. Изучавайки тези ръкописи, специалистите установили, че есеите използвали някои съгласни букви — י, ו, ה, א – като „майки на четенето“ (matres lectionis, litterae quiescentes), т.е. съгласни, използвани за означаване на гласни звуци.
Втори опит: Масоретите
Вторият опит за вокализация на текста на Стария Завет е извършен след Христа от множество поколения книжовници. Както знаем от историята, през 66 г. сл. Хр. избухва юдейското въстание срещу римляните, което обаче е потушено от Веспасиан и Тит, и завършва с превземането на Йерусалим и разрушаването на храма през 70 г. сл. Хр. Юдеите са прогонени и започва тяхното разселване (диаспора). Единственото наследство, което им остава, е Свещеното Писание. Диаспората прави още по-трудно правилното четене на Свещения текст, защото юдеите вече се намират в напълно чужда езикова среда и започват да забравят езика си. Поради това става наложително въвеждането на система от гласни, които да се добавят към съгласните за вярно прочитане на текста. С тази задача се заемат масоретите, които вокализират текста въз основа на неговото традиционно произношение. Затова текстът, който те предават, се нарича „масоретски“, а самите те – „масорети“ (= носители на преданието; от арамейския глагол מסר (месар) – „предавам“). В този масоретски текст надделява т.нар. Тивериадска система, при която гласните знаци се поставят под съгласните. Цялата дейност на масоретите обхваща периода от VI до X век сл. Хр. Пак обаче ще попитаме: Вокализиран ли е текстът правилно?
Фиксиране на библейския текст
За да предотвратят всяка промяна, която би могла да възникне от по-късните преписвачи, масоретите преброили всички букви, и представили подробно целия текст с помощта на бележки в полетата, в долния край на страниците и в края на книгите. По този начин текстът бил окончателно фиксиран. Масоретите отбелязвали грешките, но не ги поправили, тъй като не съществувало никакво литературно свидетелство, което би могло да послужи като основа за такава корекция. Най-старите литературни текстове датират от X век. По-ранни текстове от тази дата са рядкост, защото юдеите са изгаряли старите ръкописи, за да се избегне всяко поругаване. Освен кумранските ръкописи, са били открити и някои ръкописи на тавана на синагогата в Кайро. Разликите между масоретските ръкописи и ръкописите от Кумран са незначителни. Еврейският текст, с който разполагаме днес, е масоретският. Единствената промяна, настъпила в текста след масоретите, е разделянето му на глави и стихове. Разделянето на текста на глави е направено за първи път през 1206 г. от архиепископа на Кентърбъри Стивън Лангтън, в латинския текст на Вулгата. Разделянето на стихове е дело на парижкия издател Робърт Естиен (Стефанус). През 1330 г. разделението на глави от текста на Вулгата е пренесено и в еврейския текст от S. Ben Ismael. А разделението на стихове в еврейския текст започва с Псалтира през 1556 г. и завършва в цялата еврейска Библия след 1571 г.
Ръкописи и печатни издания на еврейския текст
Най-старите ръкописи на еврейския текст датират от IX век сл. Хр. и са масоретски. Преди 1947 г. разполагахме с няколко листа от така наречения папирус Неш (датиран между 200 пр. Хр. и 100 сл. Хр.), който съдържа Декалога (Десетте заповеди). Но с откритията в Кумран (Мъртво море) през 1947 г. вече притежаваме и други ръкописи от предмасоретския период, сред които книгата на пророк Исая, датирана от I в. пр. Хр. Това е най-древният известен еврейски текст на Стария Завет. Сред най-известните древни ръкописни кодекси на масоретския еврейски текст ще отбележим следните:
а) Кодексът на Пророците (ранни и късни), открит в синагогата в Кайро (895 сл. Хр.) – това е най-старият запазен ръкопис на масоретския текст.
б) Алепският кодекс (от сефарадската синагога в Алепо, 929 сл. Хр.), който съдържа целия масоретски текст на Стария Завет.
в) Кодекс В 19а Ленинградски, Codex Leningradensis (1008 сл. Хр.), който се съхранява в Санкт Петербург и включва цялата еврейска Библия.
С изобретяването на книгопечатането се появяват и печатни издания на еврейската Библия. В началото били издавани отделни книги или сборници от книги, но впоследствие започнало да се издава и цялото масоретско еврейско тяло на Стария Завет. Сред по-новите критични издания на еврейската Библия отбелязваме следните:
а) Третото издание на Biblia Hebraica от Р. Киттел, публикувано в Щутгарт през 1937 г. Важното при това издание е, че се основава на масоретски текст, значително по-древен от използваните дотогава, и че представя единна текстова форма, без отклонения. Това е текстът на бен Ашер, въз основа на древния кодекс B 19a Leningradensis (1008 сл. Хр.), който вече споменахме.
б) Изданието Biblia Hebraica Stuttgartensia на К. Елигер и В. Рудолф, също публикувано в Щутгарт, през 1977 г. То също се основава на текста на бен Ашер и днес се счита за най-доброто критично издание на масоретския текст.
в) На същия текст на бен Ашер се основава и Еврейският Стар Завет, издаван от 1958 г. от Британското библейско дружество, под редакцията на Н. Х. Снейт (N. H. Snaith).
[1] За тях виж Ελένης Π. Χριστινάκη, Γραμματική της Εβραϊκής γλώσσας της Παλαιάς Διαθήκης, Αθήνα 2003.
[2] Адамантиос Кораис настоявал преподаването на еврейския език да се извършва и в гимназиите. Самият той изисквал от кандидатите за архиерейски сан прецизно владеене на старогръцки, латински и еврейски език: „Освен точното познаване на гръцкия език, архиереите са длъжни да знаят и латински, заради западните Отци на Църквата, които пишат на него, а още — щом нашите гимназии бъдат обогатени с преподаватели по азиатски езици — и еврейски, заради Стария Завет, написан на този език и **не винаги точно преведен от Седемдесетте“ (Αδ. Κοραή, Σημειώσεις εις το προσωρινόν πολίτευμα της Ελλάδος του 1822 έτους. Έκδοσις Θ. Βολίδου, Αθήναι 1933, с. 61). Малко по-късно, покойният Георгиос Ризарис, съставяйки завещанието си около 1840 г., също изисквал в основаното от него Духовно училище да се преподава и еврейски език — изискване, което се спазвало стриктно в Ризариевото училище до 1917 г. (Β. Βέλλα, Γραμματική της Εβραϊκής γλώσσης, Αθήναι 1959, 7–8).
[3] Π. Μπρατσιώτου, Εισαγωγή εις την Παλαιάν Διαθήκην· εν Αθήναις 1975, с. 529 и Σ. Καλανζάκη, Εισαγωγή στην Παλαιά Διαθήκη, Α’ Γενική Εισαγωγή, Θεσσαλονίκη 1985, с. 112.
[4] Χριστινάκη Ε., Γραμματική της Εβραϊκής γλώσσης της Παλαιάς Διαθήκης, Αθήνα 2003, 33-38.
[5] Според юдейската традиция, въвеждането на „квадратното“ писмо сред юдеите се приписва на Ездра. Най-старият запазен библейски текст, написан с „квадратно“ писмо, е папирусът Неш, който датира от II в. пр. Хр. и съдържа: Декалога (Изх. 20:2–17; Втор. 5:6 и сл.), както и началото на молитвата „Шема“ (Втор. 6:1–5). Π. Μπρατσιώτου, Εισαγωγή εις την Παλαιάν Διαθήκην, с. 530.
Източник: „Απλή Εισαγωγή στην Παλαιά Διαθήκη. Το Κείμενο της Παλαιάς Διαθήκης και η παράδοσή του σε εμάς“, откъс от 10 глава. Превод: З. Иванова