Авторът на посланието, познато в канона като Второ послание на свети апостол Петър, още в самото начало се нарича Симон Петър, раб и апостол на Иисус Христос – същите названия, които използва и в Първото си послание, с добавката „Симон“ и „раб“ (1Петр. 1:1). В самото съдържание на посланието има немалко общи черти с Първото послание, както и редица препратки към личността на първовърховния апостол Петър.
В началото (2Петр. 1:2–4) апостолът говори за величието на благата, дадени чрез християнската вяра, и за възвишеното състояние на християнина, облагодатен чрез Божиите обещания – сякаш продължава заключителните мисли от 1Петр. 5:12. След това говори за себе си като за очевидец на величието на Господ Иисус Христос и славата на Неговото Преображение (2Петр. 1:16–17). А в 2Петр. 3:1 подчертава, че това е вече второто послание, което пише до същите читатели. Духът на посланието и пламенността на речта, отразяващи ревността на апостол Петър, също потвърждават неговото авторство.
Накрая, отношението на писателя към св. апостол Павел, когото той нарича „възлюбен наш брат“ (2Петр. 3:15), и скръбта му заради изопачаването на Павловото учение от невежи (2Петр. 3:16), също свидетелстват за апостолския дух на Петър. Като цяло, по съвкупността от всички вътрешни свидетелства, съдържанието на Второто послание на ап. Петър представлява „напомняне за това, което вече е писано“ (бл. Теофилакт), и е напълно достойно да се приеме като дело на самия апостол Петър.
Спорът за авторството в древната Църква
Въпреки вътрешните свидетелства за принадлежността на Второто послание на апостол Петър именно на първовърховния апостол, мнозина изследователи от Новото време — още от Еразъм, Калвин и Х. Гроций — оспорват неговата автентичност и го приписват на неизвестен ученик от апостолския кръг. Като основен аргумент за това се изтъква липсата на преки свидетелства за Второто послание на Петър до началото на III век, като самата му апостолска принадлежност неведнъж е била поставяна под съмнение. Посланието не е включено в сирийския превод Пешито (II в.), нито се споменава в т.нар. Мураториев фрагмент.
Но ако действително цялата Църква го е признала за канонично едва към края на IV век, а през предходните столетия в някои църкви то е било неизвестно, то това говори не толкова против неговата автентичност, колкото в полза на изключителната предпазливост и строгост, с която Църквата е подхождала към въпроса за установяване на новозаветния канон. Освен това съществуват и косвени свидетелства за това, че древните църковни писатели са познавали Второто послание – това се вижда от отделни изрази и мисли, които много напомнят съответни места в 2 Петрово послание. Това важи за Първото послание на св. Климент Римски до коринтяни (гл. IX – срв. с 2 Петр. 1:17 и 2:5; гл. XXXV – срв. с 2 Петр. 2:2), за „Пастир“ на Ерм (Видения III, 7 – срв. с 2 Петр. 2:15, 21, 22), за съчинението на св. Юстин Мъченик „Разговор с Трифон Юдеина“ (гл. LXXXI – срв. с 2 Петр. 3:8), както и за съчинението на Теофил Антиохийски „Послание към Автолик“ II, 9 – срв. с 2 Петр. 1:21. По свидетелството на Евсевий Кесарийски, Климент Александрийски дори написал тълкуване на 2 Петрово послание (Църковна история VI, 14, 1), което без съмнение говори за дълбокото уважение към него в древната Църква. А Ориген, макар и да отбелязва, че някои оспорват неговата автентичност, сам го признава за автентично, казвайки например: „Петър говори чрез двата труда на своите послания“ (Migne, Patrologia Graeca, т. XII, с. 857). Категорично са признавали автентичността на 2 Петрово послание и св. Дидим и св. Атанасий Александрийски.
Спорове за авторството в Ново време
В ново време са правени опити автентичността на Второто послание на апостол Петър да бъде оспорена и на вътрешно основание – чрез посочване на разлики в съдържанието спрямо Първото послание. Така например се твърди, че в богословието на Първото послание водещо е понятието за надежда (ἐλπίς), а във Второто – понятието за познание (ἐπίγνωσις). В Първото послание често се говори за близостта на Парусията (второто пришествие), докато във Второто послание се споменава единствено нейната внезапност, но не и нейната близост. В Първото послание многократно се говори за гонения срещу християните, а във Второто – за евентуална или действителна поява на лъжеучители, срещу които апостолът предупреждава читателите. В Първото послание апостол Петър често използва текстове от Стария Завет, докато във Второто почти липсват буквални цитати; езикът на Първото е наситен с еврейски изрази, а този на Второто се доближава до елинистичния гръцки диалект.
Но всички тези разлики между двете послания често са силно преувеличени. Например, понятието за християнска надежда несъмнено присъства и във Второто послание (2Петр. 1:4, 11; 2Петр. 3:12), също както и идеята за християнското познание не е чужда на автора на Първото послание (1Петр. 1:12, 25–26; 2:2). Част от различията са напълно субективни или дори въображаеми – като стилистичните или езикови разлики, а други са напълно обясними в творчеството на един и същи автор, който пише при различни обстоятелства. При съставянето на Първото послание християните са били застрашени от външни гонения, докато по времето на Второто вече са се оформяли първите прояви на лъжеучения вътре в християнското общество. И двете ситуации намират своя съответен отзвук в писмата на великия апостол.
Следователно нито външните свидетелства за посланието, нито вътрешните му съдържателни особености съдържат нещо, което да налага отказ от църковната традиция, според която Второто послание е автентично и принадлежи действително на първовърховния апостол Петър.
Време и причина за написването
Най-близкият повод за написването на това послание е било желанието на старшия апостол, който вече е бил близо до смъртта си (2 Петр. 1:14–15), да остави на християните предупреждение и духовно оръжие срещу зараждащите се лъжеучения. Със своите описания на последните времена, Второто послание на ап. Петър има много общо с Второто послание на ап. Павел до Тимотей (2 Тим. 3), и най-вероятно е написано по същото време. Както Второто до Тимотей е последното послание на апостола на езичниците и представлява неговото предсмъртно завещание към Църквата, така и Второто Петрово е писано от апостола малко преди неговата смърт и също представлява пророческо завещание. И двете послания са написани в Рим, около 66–67 г. след Рождество Христово.
Източник: Толковая Библия