Въпрос 8. Как да разбираме думите, че децата на Бога не вършат грях (1 Йоан. 3:9), а Писанието казва, че това са онези, които са се родили отново чрез кръщението и Духа. И въпреки това виждаме мнозина, които стават Божии чада чрез кръщението, а при все това вършат грях?
Ако стават Божии деца онези, които са се родили чрез кръщението и Духа, и ако, както възкликва божественият Йоан, Божиите чеда не съгрешават, тогава ти питаш и се чудиш: как така, след толкова велик дар на банята на възраждането, с който сме се удостоили, отново прибягваме към греха? Но преди да изгладим тези на пръв поглед противоречиви думи, трябва да разгледаме самото апостолско изказване: как човекът, който е станал съвършено Божие дете, не може да върши грях.
Някои твърдят, че самият апостол разяснява това недоумение, като добавя, че в него пребъдва „Божието семе“, тоест Божественото семе, сиреч поучителното слово. Защото казва: „Излезе сеячът да сее семето си“ (Лука 8:5; Мат. 13:4; Марк 4:3). Когато това семе пусне корен в душата и остане в нея, тогава не може да съгреши този, който е придобил способността да уподоби себе си на своя Родител, Бога.
Но когато това семе бъде отхвърлено от нашия разум, тогава веднага на негово място идва семето на врага, и започват да никнат плевелите (Матей 13:25).
Така, според мен, някои, и не бяха далеч от истината, правилно разбраха апостолското изказване.
Но има и по-простодушни, които казват, че нито праведният, когато действа според правдата, нито разумният, който действа според разума си, нито който и да е друг, наречен по добродетелта, която упражнява и прилага, никога, абсолютно никога не би могъл да стане причинител на грях. Това обаче, макар и да е казано от някои, мисля, че не достига до висотата на апостолската мисъл. Защото не е особена мъдрост да знаеш, но и да поучаваш, че праведният не върши неправда, когато извършва праведни дела, нито че разумният не изпада в разпуснатост, когато е целомъдрен.
Но по-добре е да разберем, че който е роден от Бога и е заченал в себе си Божието семе, тоест добродетелта (защото „всеки съвършен дар идва отгоре, от Отца на светлините“ Яков 1:17), и който е станал съвършен в нея дотолкова, че ясно я е направил своя навик, без да е примесил в себе си семето на злото, такъв човек не може да извърши грях. Тоест: нито волята му клони към страстите, нито умът му се обръща към тях.
Както природата, дори и необучавана, има силата да се отвращава от онова, което ѝ е противоестествено, така и навикът, който се изгражда чрез обучение и чрез упражняване в добри дела, придобива голяма сила – до такава степен, че вече не клони към никакво зло и не намира удоволствие в него.
Такова може да бъде тълкуването на апостолското изречение и така може да се разреши и това недоумение, което възниква от съпоставянето на отделни библейски места. Защото не е за учудване, ако онзи, който носи в себе си зародишите на словата (λόγοι σπερματικοί, семенните логоси, същностни принципи, бел. пр.), било като заложби на добродетелта, било на благочестието, не допуска в себе си никакво допълнително семе от Лукавия. Но щом се освободим от това добро семе, тогава се оказваме готови да приемем плевелите.
Също така, не е вярно, че човекът, който върши добродетел, дори да я върши с искреност, остава завинаги неподатлив на злото; напротив – ако се откаже от добрите дела, никой не би оспорил, че той ще падне в по-лошото.
С това, което казахме дотук, се изглажда и на пръв поглед явното противоречие между различните изказвания. По-дълбоко разрешение на този въпрос обаче би било следното: начинът, по който ние ставаме Божии чеда, е двоен. Единият произтича единствено от щедростта на Този, Който осиновява, а другият става с нашето собствено усърдие, изразено в практикуването на добродетелите.
И тогава благодатта на осиновлението, която ни е дадена от небето, съгласувайки се със свободното упражнение на добродетелите, преобразява напълно осиновения, оформяйки го по образа и печата (на Бога), дотолкова, доколкото е възможно за човека да уподоби себе си на своя Родител, Бога.
И тъй, онзи, който по този начин е станал Божие дете и е придобил осиновлението като трайно и непоклатимо състояние, придобива също така и устойчива и неизменна склонност към доброто, мрази греха, отвръща се от него и не желае по никакъв начин да го извършва.
А този, който е вкусил от щедростта на Господа, но не е принесъл нищо значимо от своя страна, за да удостовери осиновлението си и да покаже с делата си, че е достоен за него – такъв човек, дори и да е получил осиновлението като дар от щедростта на Господа, ако не го утвърди чрез собствената си воля и усърдие, лесно преминава към дела на греха. Защото тогава той оставя безплодно семето, дадено му от благодатта, а вместо това семето на лукавия, посеяно върху него, се възползва от неговата леност и бива отглеждано и подхранвано от нея. И носейки това в себе си, той, напълно логично, вместо дете на Бога, става дете на дявола.
Източник: Φωτίου Πατριάρχου Κωνσταντινουπόλεως. Άπαντα τα έργα. Τα Αμφιλόχια Α΄. Ερωταποκρίσεις Α΄ – ΞΓ΄. εκδ. Το Βυζάντιον. Θεσσαλονίκη, 1997
(Амфилохии, Въпроси и отговори)