Притчата за митаря и фарисея (Лука 11:10-14) е нещо като упражнение и подготовка за онези, които искат да се доближат до свещеното смирение, съдържащо се във всички добродетели, на които наистина се основава Царството Небесно, и да се въздържат от богопротивното високомерие, което отклонява човека от всяка добродетел. Кой тогава не би пожелал да подражава на митаря в неговото завръщане и покаяние и не би се отвърнал от гордостта на фарисея, след като смирението е свързано с Христос, а надменността – с горделивия демон?
Без съмнение гордостта е тази, която е направила първия от ангелите, наречен още Луцифер, дявол.
Именно тя изгонва от рая родоначалника Адам. „Свали силните от престолите им и въздигна смирените“ (Лука 1:52). „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (Яков 4:6). Тя осъди фараона: „Рече безумец в сърцето си: няма Бог“ (Пс. 14:1). Тя победи Навуходоносор, понеже е казано: „Само на Господа ще се покланяш и Нему едничкия ще служиш“ (Мат. 4:10) и също: „Не си прави никакво подобие“ (Втор. 5:8).
Макар че болестта на единия беше изцелена, страстта на другия се превърна в навик. Наистина, гордостта е като треска, която притъпява чувствителността на болния, страшна духовна болест, която тласка човека към падение; тя е като воднянка, пълна с влага и въздух. „Кой ще възлезе на Господнята планина? Онзи, който има невинни ръце и чисто сърце, който не е обръщал душата си към суета“ (Пс. 23:3-4).
Такава беше суетата и надменността на Тир, която, отнемайки му и последната капка благодат, го остави като изсъхнала земя. Без съмнение, вие знаете това както от словото, така и от опита: надменният не усеща нуждата от усъвършенстващата Божия благодат и затова е безводен и сух, тъй като му липсват жизнената топлина и животворната влага. В него, както в оголено дърво, намира убежище нощният гарван – дяволът.
С една дума, смирението е хранителката на добродетелите, начало, край и венец на красотата на християнското благочестие. То е унищожение на страстите и запазване на влагата в корена на вярата. Смирението съжителства със страха Божий, който прогонва беззаконието, както казаха Йеремия и Соломон. Наистина, „началото на мъдростта е страхът Господен“ (Прит. Сол. 9:10).
Смирението прави митаря проповедник на Духа, а надменността превръща фарисея в празен тъпан, който напразно кънти. Наистина, лицемерът е като наровете на Содом – отвън красив като зрял пъпеш, но вътрешно изгнил и безполезен.
Митарят се изкачи в храма – и телесно, и духовно. Фарисеят също се изкачи в храма, но само телесно, а не и духовно. Защото единият се издигна, като смири душата си, докато другият падна, възгордявайки се.
Единият се възнесе с „възхождания в сърцето си“, както казва Давид, и пое по пътя, който води към Рая, докато другият слезе надолу, приближавайки се до Луцифер – вожда на гордостта. Единият се възнесе чрез стремежа и напредъка в добродетелите, а другият се отклони от тях и потъна в пороците.
Мнозина идват в храма, но малко участват в неговата святост, защото не са достойни за Божия дом. Понеже гордият, както казва Йоан, „не остава в любовта, а който не остава в любовта, не остава и в Бога“ (1 Йоан 4:16). Докато този, който пребивава в любовта, пребивава в Бога и Бог в него, и той е храм на Бога, според Павел. Такива влизат в свещения храм на Бога и в тях Бог действа по особен начин. Бог просветлява само младенците и малките, според псалмопевеца Давид. Защото, както казва Соломон, където има смирение, там има и мъдрост; мъдрост на вярата и мъдрост на делата.
Тази мъдрост липсваше на фарисея, затова като лицемер, какъвто е, той благодареше само за външните неща на Бога, а вътрешно беше неблагодарен към Бога. Защото не спазваше заповедта „Обичай ближния си както себе си“. Думата „благодаря ти“ беше добра, защото фарисеят не отдаваше добродетелта на себе си, както направиха Навуходоносор, Шемаия и Петър; в тази гордост беше изпаднал и Луцифер, и Адам. Но той мислеше, че има нещо, което всъщност не притежаваше – и дори да го беше имал, той го беше изгубил чрез гордостта. Защото и този, който има, трябва да признае, че няма, и да каже: „Аз съм непотребен слуга“ (Лука 17:10), защото „не ще се оправдае пред Теб никой от живите“ (Гал. 2:16, Пс. 143:2).
Наистина, този, който не се смирява, губи добродетелта, а който не обича, презира. Гордостта е в действителност началото на всеки грях. След нея идва завистта, след завистта – убийството. Заради гордостта Авесалом вижда в собствения си баща враг и бърза да го убие.
Наистина, прикрито злият е по-лош от явния злодей и не се различава от дявола, който измами първосъздадения чрез змията.
Затова явният грешник се оправдава, а скритият – се осъжда. Защото първият притежава само лоши постъпки, докато вторият носи в себе си и лъжа, и измама, затова самата истина го отхвърля. Понеже любовта е отличава избраните, според Второто послание на Петър, първата глава на Посланието към ефесяните на Павел и третата на Посланието към колосяните, докато враждата отдалечава (от Бога).
Митарят призна своя грях и се оправда, като се отвърна от него. Затова и живее, според Йезекиил. Този живот намери и Давид, както му откри Натан.
Фарисеят не призна греха си и се отдалечи от живота. И забележи отново внимателно какво казва Евангелието: „Двама човека влязоха в храма да се помолят, единият фарисей, а другият митар“ – за назидание на онези, които оправдават себе си и презират грешниците.
Господ представя фарисея като пример за горделивите, а митаря – като пример за онези, които съгрешават, но се молят и се изповядват със съкрушено сърце. Така Той ни учи всички да мразим гордостта и да обичаме смирението.
Чрез тази притча Христос ясно показва, че праведността и добродетелта са велики и приближават човека до Бога, но когато се съчетаят с гордост, повалят човека в най-дълбоката бездна. Това се случи и с фарисея, който поради тази причина беше осъден и стигна до погибел.
Защото неправдата и грехът са мерзост, ненавистни и по-тежки от всяко зло, отдалечавайки човека от Бога. Докато смирението, покаянието и изповедта го оправдават, удостояват го със спасение и го приближават до Бога.
Това именно намери митарят и затова беше оправдан и удостоен със спасение.
Фарисеят, като застана (само за малко), каза в себе си: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите хора – грабители, неправедни“.
Горко на тази безсрамна уста! Той казва: „Не съм като другите хора – грабители, неправедни, прелюбодейци, или дори като този митар тук“.
Началото на гордостта е надменността. Защото този, който презира другите и ги смята за нищо, отблъсквайки ги – било заради бедност, било заради нисък произход, било заради невежество и простота, било защото са неправедни и грешни – той се увлича от тази надменност и смята само себе си за мъдър, разумен, благороден, богат, силен, справедлив и по-висш от всички хора.
Наистина, надменността е началото на гордостта, а гордостта – зло, родено от нея. Затова и прословутият Ден на Господа ще въздаде възмездие на всеки надменен и горделив, защото тези грехове, като сродни, се наказват по един и същ начин.
Фарисеят разкри своята гордост и надменност не само с думите си, но и с поведението си. В началото думите му изглеждаха като думи на благодарност, тъй като казваше: „Боже, благодаря Ти“. Но веднага след това всичко останало, което изрече, беше изпълнено с високомерие и надменност.
Той не каза: „Господи, Ти ме създаде и с Твоята помощ ме избавяш от несправедливостта, алчността и всяко друго зло“. Защото, както казва Писанието: „Какво имаш, което не си получил?“ Вместо да признае Божията благодат, той отдаде всичките си постижения на собствената си сила.
Всеки човек трябва да знае със сигурност, че без Божията помощ не може и няма силата да постигне нищо добро. Христос казва: „Без Мене не можете да направите нищо“ (Йоан 15:5). Апостолът добавя: „Не зависи нито от желаещия, нито от тичащия, а от Бога, Който показва милост“ (Рим. 9:16) и „Не аз, а Божията благодат, която е с мене“ (1 Кор. 15:10). А пророкът заявява: „Ако Господ не съгради дома, напразно се трудят строителите й“ (Пс. 126:1).
Затова митарят беше като градина, плаваща в духовните води, а фарисеят – като дъб без листа, според думите на Исайя и Соломон.
Защото, макар и да сме удостоени със свободната воля на избора, без подкрепата от висините няма да успеем да извършим нито един доблестен подвиг. „Зная – казва – че не е в човека пътят му, нито човекът може да направи своя път успешен.“
Затова нека не приписваме победите в нашите духовни борби на самите себе си. Единствено наш е стремежът към доброто и усилието, но осъществяването на тази добра воля принадлежи на Бога. Човекът по природа няма силата да каже „мога“, но получава тази способност чрез Божията благодат.
Обратното твърдение е самохвалство и горделива похвала. „Защото какво имаш, което не си получил? А щом си го получил, защо се хвалиш, сякаш не си го получил?“
„Постя два пъти в седмицата, давам десятък от всичко, което придобивам (не от това, което вече имам).“
Тъй като фарисеят осъди другите хора и митаря, наричайки ги прелюбодейци и грабители, той горделиво противопостави на прелюбодейството поста си – защото сладострастието произлиза от насладата. Пресищането ражда надменност, а прелюбодейството се ражда от препълнения стомах.
Фарисеят, като изтощаваше тялото си чрез пост, се хвалеше, че е далеч от тези страсти. Фарисеите постеха два дни в седмицата – в понеделник и четвъртък. А на обвинението за грабителство и несправедливост, фарисеят противопостави думите си: „Давам десятък от всичко, което придобивам.“
Той се хвалеше, че е толкова далеч от несправедливостта и грабителството, че дори раздава своето имущество на другите. Евреите даваха една десета от своите притежания, а по-късно дори три десети – тоест една трета от имуществото си. Освен това те даваха първите плодове, първородните животни и много други неща за очистване на греховете, за празници, за опрощаване на дългове, за освобождаване на роби, а също и когато заемаха пари без лихва.
Ако всичко това се пресметне, става ясно, че те даваха половината от имуществото си на другите хора, без да се гордеят и да се възгордяват, че вършат нещо велико.
И нека си припомним какво казва Евангелието: „Ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, няма да влезете в Царството небесно.“ (Мат. 5:20)
„А митарят, стоейки надалеч (стоял дълго време), не смееше дори очите си към небето да повдигне, но удряше гърдите си, казвайки: „Боже, бъди милостив към мене, грешния.“ Казвам ви, че този се върна у дома си оправдан, защото всеки, който възвисява себе си, ще бъде смирен, а който смирява себе си, ще бъде възвисен.“
Тъй като митарят нямаше добри дела, не можеше да ги изреди в молитвата си, както фарисеят. Вместо това удряше гърдите си, бичуваше сърцето си и с дълбоко разкаяние и съкрушение казваше: „Боже, бъди милостив към мене, грешния.“
Затова и намира милост от Бога, който е милосърден и снизходителен. Защото смирението заличава всички грехове, а гордостта унищожава всички добродетели – понеже е по-голям и по-тежък грях от всяко друго зло.
По-добре е, когато съгрешаваме, да се обръщаме и да се смиряваме, отколкото да постигаме нещо и после да се възгордяваме.
Митарят бе освободен от греховете си, защото прие обвинението на фарисея с кротост и търпение, докато фарисеят падна от висотата на славата си в бездната на позора, понеже оправда себе си и осъди митаря и останалите хора.
Митарят се обърна от осъдителния живот и греха към блажен живот и състояние, докато фарисеят бе унизен заради огромната си гордост.
Две неща се изискват от всички хора: да осъждаме собствените си грехове и да прощаваме греховете на другите. Защото онзи, който вижда своите собствени грехове, по-лесно прощава на другите. А онзи, който осъжда другите, всъщност изобличава и осъжда себе си, дори и да притежава много добродетели.
Наистина, голямо дело е да не осъждаме другите, а да осъждаме себе си, братя. Ние обаче, пренебрегвайки собствените си грехове, се занимаваме с чуждите, изследваме другите, без да осъзнаваме, че дори да сме по-праведни от всички, ако осъждаме другите, ставаме виновни и заслужаваме същото наказание и същите страдания, каквито заслужава и този, когото осъждаме.
Защото е казано: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.“ (Мат. 7:2)
Защото този, който блудства, нарушава заповед, също както и онзи, който го съди. Следователно и двамата нарушават Божията заповед – и този, който блудства, и онзи, който го осъжда.
Но нека по-скоро насочим изследването на другите и детайлното занимание към самите себе си, възлюбени. И ако видим някого да съгрешава, нека имаме пред очите си собствените си грехове и да ги смятаме за по-лоши от тези на другите. Защото онзи, който е съгрешил, може би още в момента на греха си се е покаял, докато ние оставаме винаги непоправими, осъждайки и изследвайки другите. Лот, макар и да живееше в Содом, никого не осъди, никого не укори. Затова той бе оправдан и спасен от огъня и гибелта, на които бяха осъдени содомяните. Нека и ние се смирим, осъждайки самите себе си, нека упрекваме себе си, за да бъдем възвисени и да станем неосъдени.
Нека възлюбим смирението. С него митарят бе оправдан и отхвърли бремето на греховете си. Нека намразим високоумието, защото фарисеят заради него бе осъден и изгуби добродетелите, които имаше. Фарисеят, понеже вършеше добри дела по неправилен начин, бе осъден. Митарят, отхвърляйки лошите си дела по правилен начин, бе оправдан. Защото Бог с милост погледна въздишката на митаря, неговото съкрушение и ударите по гърдите му, и като прие молбата му „Бъди милостив!“, го оправда заедно с Авел. А жертвите, добродетелите и подвизите на самохвалния и надменен фарисей възненавидя и отхвърли и го осъди, както братоубиеца Каин – по същата причина.
Да се научим, братя, и да възпитаме в себе си стремеж към велики достижения. Но нека не се възгордяваме заради тях, и дори ако станем добри, справедливи, кротки, милосърдни и състрадателни – и така да бъде – ние трябва пак да се смиряваме и да не изпадаме в надменност и високомерие, за да не изгубим трудовете и усилията си. Защото Господ казва: „Когато извършите всичко това, казвайте: „Ние сме ненужни слуги, защото направихме само това, което бяхме длъжни да направим.“
Необходимо и задължително е да принасяме на Бога на всички неща съвършено смирение, търпение, покорство, послушание, признателност и благодарност, да възвеличаваме и да се покланяме на пресвятата Му воля, и да не усещаме като ухапвания упреците и обидите на другите, нито да се поддаваме на изкушенията, нито да негодуваме, когато ни обвиняват, защото и от това получаваме голяма полза.
Нека познаем, братя мои, силата, подкрепата и помощта на смирението. Нека познаем осъждането, вредата и загубата, които причинява високоумието – сянката на Веемот, според Йов, която се разпростира над блатистите места и тръстиките, както и отклонението от пътя на истината и светлината на правдата.
И понеже покаянието, изповедта, съкрушението, сълзите, въздишките от дълбините на сърцето и умилението са велико благо, затова ви моля да се изповядвате пред Бога непрестанно и да Му разкривате греховете си. Защото ако Му представим гола съвестта си, покажем раните на душите си, не съдим другите, не се ожесточаваме от обидите на ближните си и не се огорчаваме от обвиненията и неправдите им, тогава човеколюбивият Господ ще ни помилва и ще ни поднесе лекарствата на Своето състрадание и милосърдие; ще ги положи върху раните ни и ще ни изцели. Нека покажем греховете си на Господа, Който не посрамва, а изцелява, защото дори и да мълчим, Той знае всичко.
Нека изповядаме греховете си, братя, и да се очистим искрено пред Господа, за да придобием Неговото състрадание. Нека оставим греховете си тук, за да отидем там чисти и подготвени, и да бъдем приети от праведния Съдия в Неговото вечно и безкрайно Царство, за да наследим онези бъдещи, нетленни обители и безкрайната радост и блаженство.
Дано ги постигнем чрез Него, Христа, нашия Бог, Комуто принадлежат славата и властта во веки веков. Амин.
Източник: Πατερικόν Κυριακοδρόμιον