Всичко, което предписваше старият закон (Мойсеевият закон), беше символично, обредно и сянковидно. Затова Мойсеевият закон смяташе и проказата за греховна, нечиста и отвратителна, и наричаше нечисти прокажените, тези, които страдаха от гонорея, и изобщо всички, които ги докосваха. „И свещеникът ще види здравата кожа и ще го обяви за нечист, защото това е проказа.“(Лев. 13:15) Също така и онези, които докосваха всяко мъртво тяло „Който докосне мъртвец, ще бъде нечист седем дни.“ (Числа 19:11). Това подсказваше по загадъчен и неясен начин нечистотата на онези, които съгрешават пред Бога, както и на онези, които общуват с тях или се сдружават с тях.
Чрез отвращението към прокажените Мойсеевият закон загатваше за отвръщането от лукавите и коварни хора, от гневливите и злопаметните. Защото, както проказата прави кожата на тялото груба и на петна, така и лукавството, хитростта, гневът и яростта правят нестабилна и груба разумната част на душата. Чрез „прокажените“ законът указваше за съответните страсти на душата, които са много по-тежки от проказата. Страдащият от гонорея изобразява похотливия, а тези, които докосват мъртво тяло и затова са нечисти, изобразяват онези, които общуват или се сближават с грешници.
Така че, когато Господ се яви на земята като човек, воден от неизмеримата дълбина на Своята милост, за да изцели болестите на душите ни и да заличи греха на света, Той изцели и тези болести, които законът наричаше „нечисти“. Това направи, за да може, ако някой счита тези болести за истинска нечистота и грях, да изповяда Бога като Такъв, Който освобождава хората от тях. А ако пък разбере правилно, че тези неща са символи на истинската нечистота и грях, да осъзнае от действията на Христос към тези символи, че Той е Същият, Който прости греха на света и притежава силата да го очисти.
Може обаче да се каже и нещо друго, истинно и правилно, както аз вярвам. Както Господ ни заповядва да търсим духовното – защото казва: „Търсете първо Божието царство и Неговата правда“ (Мат. 6:33), тоест, търсете преди всичко и над всичко духовните блага на Божието царство и придобиването на добродетелите, които Бог изисква от нас като условие да ни дари тези блага – то ако ние търсим тези полезни и спасителни за душата ни неща, Той обещава да ни дари и телесните и земни неща, казвайки: „И всичко това ще ви се прибави“ (Мат. 6:33).
По същия начин, като наведе небесата и слезе, благоволейки към нашата незначителност, за да очисти греховете ни, Той прибави към това и излекуването на парализираните, проглеждането на слепите, очистването на прокажените – и изобщо, изцелявал всяка телесна болест и слабост, защото е богат на милосърдие.
Както евангелист Лука разказва днес: „И когато влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч. И с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни!“ (Лука 17:12-13). Евангелистът правилно отбелязва, че прокажените Го срещнали не когато влязъл, а когато влизал в града, защото прокажените трябвало да се държат далеч от градовете и селата като нечисти, и живеели извън тях. Това, че „застанаха отдалеч“, свидетелства за същото: не им било позволено да се смесват със здравите дори извън градовете или селата.
Те обаче издигнали гласовете си към Иисус, тоест извикали силно заради голямото разстояние между тях и Господа: „Иисусе, Наставниче, помилуй ни!“. Тоест, „обърни внимание, молим Те, на нашето страдание, виж нашия срам, виж нашата грозота, отвратителност и неестественото състояние (на нашата кожа); защото такава е проказата. Погледни на извращението на природата в нас, как сме отблъснати от хората, как непреодолимо сме отделени от останалите наши ближни. И като проявиш милост, дари ни изцеление.“
„Иисусе наставниче, помилуй ни“. Наистина, гласът на прокажените е достоен за състрадание, но си личи, че той не е присъщ на истински вярващи и осъзнати хора. Защото Го наричат „наставниче“, което не е обичайно название за хора, които имат пълна и господстваща власт. То е обаче моление на хора, които се надяват, че ще получат изцеление, а това би било неуместно, ако Можещият да изпълни тяхната молитва, и то от разстояние, не беше Бог.
Понеже според закона не беше позволено на прокажените да общуват с тълпите, които се събираха около Него, за да слушат Неговото учение и да виждат чудесата, които вършеше, Господ им дава милостта даром. Той ги очиства от проказата, за да могат, след като се освободят от законовата пречка за общуване, да бъдат заедно с Него и с другите здрави хора и така да се усъвършенстват, приемайки Неговото учение.
А как ги очиства? Като им казва: „Идете, покажете се на свещениците!“ (Лука 17:14). Това означава: „Идете и покажете телата си на свещениците, за да удостоверят, според предписанията на закона, че сте изцелени.“ И докато те отиваха, за да бъдат прегледани от свещениците, се очистиха от проказата. Защото Този, който управлява всичко със словото на Своята сила, им заповяда да отидат при свещениците, още преди да бъдат очистени, и понеже Му се покориха, Той им даде очистването. …
Господарят на закона спази заради нас закона и не извика прокажените при Себе Си, нито ги остави да Го докоснат, а и след като се склони от техните вопли и им дари изцеление, Той ги изпрати при свещениците, отново както изискваше Законът. Защото този закон изискваше прокаженият, който е изцелен, да не дава сам свидетелство за себе си, а да отиде при свещениците и пред тях да покаже всяка вече здрава част от тялото си. И чак след като свещениците удостоверят това, той да бъде считан за чист и здрав. (Вж. Лев. 13:6).
Тъй като под проказа се подразбира и грехът, то това, че очистването от нея трябвало да се покаже на свещениците, означава, че никой от съгрешаващите срещу Бога, макар и да се отдалечил от греха, макар и да е възмездил извършеното с дела на покаяние, не може да получи прошка от Него и да бъде причислен към невинните, освен ако не отиде при онзи, който има власт от Бога да опрощава грехове, не му разкрие чрез изповед болната си от проказа душа и не получи от него потвърждение за прошка.
Този, Който заради нас изпълнява и символичните разпоредби на Закон, изпрати прокажените при свещениците за изследване. Нещо повече: това чудо е извършено, за да се освободят и самите свещеници от неверието. Така, някога сестрата на Мойсей Мариам била болна от проказа по причина, за която сега не е време да говорим (Числ. 12:5). Мойсей, измъчван от скръб, помолил Бога в молитва за изцелението на сестра си и получил исканото, но след седем дни.
Обърнете внимание: това чудо показва несравнимото превъзходство на Христос над Мойсей. В отговор на думите на прокажения към него: „Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш“ (Мат. 8:2-3) Той веднага го освободи от проказата. Тук пък дава изцеление на десетима прокажени, които отдалеч Го молят за очистване – без да каже нищо, но само съгласявайки се. Не е ли ясно за всички, които имат разум, че Той е Този, на Когото се молил Мойсей и Когото умолявал като Бог да се съгласи да очисти сестра му Мариам?
Затова тези прокажени, очистени по този начин от болестта, бяха изпратени при свещениците, за да могат и те да познаят силата на Христос. След като узнаят от прокажените, че по Неговата воля, която има такава сила, те са дошли да изпълнят Закона, да разберат, че по Неговата воля са получили и Закона, даден чрез Мойсей. И така да повярват в Единия Бог, Който е самият Той – Бог и на Закона, и на благодатта, и виждайки прокажените очистени, сами да стигнат по по-съвършен начин до вяра в Него.
Така трябвало да постъпи Той, даже ако те несмислено извършили обратното. Въпреки че извършили обратното, Христос обаче не изоставил нищо от онова, което ги привличало към спасението: защото имал неизтощимо и непобедимо беззлобие и човеколюбие. Тяхната злоба не можела да победи Неговото дълготърпение.
И така, докато прокажените отивали при свещениците и по пътя се излекували, „един от тях, като видя, че е изцелен, върна се и със силен глас славеше Бога. И падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин.“ (Лука 17:15-16).
Правилно казал псалмопевецът за поколението юдеи, които живеели по негово време, че „Господ от небесата с внимание погледна към синовете човешки, за да види, има ли кой да разбира, да търси Бога. Всички се отклониха, станаха еднакво покварени; няма кой да прави добро, няма нито един.“ (Пс. 13:2-3). И действително, ако тези деветима, въпреки че получили толкова голямо благодеяние от Христос и такова чудо се извършило с тях, не разбрали, че Иисус е Бог, не се върнали да Го потърсят, не Го възхвалили, нито Му благодарили, то какво е естествено да помислим за другите? Но самарянинът, асириец по род (4 Цар. 17:24), защото такъв бил техният произход, бидейки един от онези десет, като видял чудото и получил желаното благо, познал в Иисус – Христос, Бога, и узрял за вярата. Върнал се и изразил своята признателност и вяра, като придружил това и със съответните действия: паднал пред всички в нозете на своя Благодетел и Го прославил като истински Бог, Който му дарил очистване. На присъстващите Господ казал: „Нали десетимата се очистиха? А къде са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец?“ (Лука 17:17-18), макар че Той ги излекувал именно с тази цел: за да получат свобода и възможността вече нормално да живеят с останалите свои сънародници и с онези, които следвали учението на Иисус, та по този начин да спечелят изцелението на душите си и да прославят Лекаря и на душите, и на телата. Те обаче не помислили да въздадат слава на Бога.
Но каква беда! Защото виждаме, че и ние днес страдаме от същото. Защото, очистени от Христос от онова първо проклятие, което беше върху нас като проказа, и то по-пагубна и гнусна от всяка проказа, защото болестта заедно с тялото, порази и самата душа. След като се изчистихме от нея чрез Христос и получихме пак от Него чистата своя природа, сякаш от началото, не се прилепихме до Него с благочестив живот, въздавайки Му слава, но се отдалечихме отново от Него с проклети и беззаконни дела, както Му казва Давид: „Нечестивите няма да пребъдват пред Твоите очи“ (Пс. 5:6).
Затова отново Господ, съжалявайки, че са такива и сякаш оплаквайки ги, а след тях и нас, подобните на тях – им каза: „А къде са деветте?“, както някога попита Адам, когато той се лиши от божествената слава: „Адаме, къде си?“ (Бит. 3:9). Нима не се намериха такива, които да прославят Бога, но само този другородец?
С думите „само този другородец“ Той посочи неблагодарността и жестокосърдечието на юдейския род, показа, че езичниците били готови да се обърнат, докато юдеите били напълно непреклонни за покаяние. Затова справедливо дари спасение на душата на онзи, който се върна с благодарност, и който предизобразява спасението на езичниците чрез вяра, казвайки му: „И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси. Иди си с мир“ (Лука 17:19, Марк 5:34). А тези, които не се върнаха, той обвини само заради мълчението им, показвайки, че не са успели да придобият спасение на душите си.
Тези десет прокажени приличат на целия човешки род: защото всички ние имаме духовна проказа, тъй като всички се подчинихме на греха, както казва божественият Павел: „Всички съгрешиха и са лишени от славата Божия, оправдавайки се даром, с Божията благодат, чрез изкуплението в Христа Иисуса“ (Римл. 3:23-24).
Но Господ, като слезе от небето и прие нашето естество, го освободи от присъдата за греха. Юдеите обаче се показаха неблагодарни за такова голямо благодеяние, но езичниците се отвърнаха от суетните си пътища и от предишните си нечестиви постъпки и отдадоха слава на Бога, не просто изповядвайки спасението и провъзгласявайки великата милост на Този, Който от безбрежното море на милосърдието изпразни Себе Си (κένωσε τον εαυτό Του), снизхождайки до нас, но и се убедиха в Неговите заповеди и живееха според тях. И така те ходеха в мир, т.е. постигнаха мир със самите себе си, един с друг и с Бога.
Имаме мир с Бога – като вършим това, което Му е угодно, в целомъдрие, вършейки правда, като „постоянстваха в молитвата и моленията“ (Деян. 1:14), „пеейки и възпявайки в сърцата си Господа“ (Ефес. 5:19), а не само с уста.
Имаме мир със себе си – като подчиняваме плътта на духа и избираме начин на живот по съвест, а вътрешният свят на мислите ни е благоустроен и благороден. „Като се търпите един други и си прощавате взаимно, ако някой има против някого оплакване: както Христос ви прости, така и вие.“ (Кол. 3:13). И като проявяваме милосърдие един към друг, което произтича от взаимната любов, както и Христос само поради любовта си към нас, се смили над нас и слезе при нас.
Нека и ние, братя, моля ви, да имаме този мир и да го проявяваме чрез делата си и с добродетелен и богоугоден начин на живот. Защото заради този мир дойдохме при вас, Христовата църква, като поставени от Него служители на наследството и благодатта Му. Преди всичко друго ви благовестим мира, според заповедта на Самия наш Спасител, дадена чрез апостолите (Йоан 14:27 и Марк 9:50). С този мир събираме един към друг разпръснатите членове и премахваме от душите си болестта и слабостта, причинени от омразата.
И така, ние с вас сме едно цяло в Христос и заради Христос ви молим така, сякаш Той ви моли чрез нас: помирете се с Бога! (2 Кор. 5:2), познайте родството , което съществува между вас не само по душа, но и по тяло, защото така ще станете синове и наследници на мира, сиреч на Бога. Защото Той е нашият мир, който направи двете едно и разруши преградата, с кръста си унищожи враждата и посади мира в душите ни. Понеже цялото дело на Неговото идване е мирът и заради него наклони небесата и слезе на земята.
Затова Давид предрече за Него: „в негови дни ще процъфти правдата и ще има изобилен мир“ (Пс. 71:7) И в друг псалм говори за Него по този начин: „Той ще изрече мир на Своя народ и на обръщащите сърцето си към Него“ (Пс. 84:9)
И ангелската песен по време на Неговото Рождество показа, че Той слезе от небесата, за да ни донесе мир: „Слава във висините Богу и на земята мир, между хората – добра воля“ (Лука 2:14).
Като извърши спасителното домостроителство, той остави мира вместо наследство на Своите ученици, казвайки им: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Йоан 14:27). И също: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.“ (Йоан 13:35).
И последната молитва, която Той отправи за нас, възлизайки към Своя Отец, утвърждава любовта помежду ни: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно.“ (Йоан 17:21).
Нека не отпадаме от Отеческата молитва и не се лишаваме от наследството на Небесния отец, да не захвърляме печата и знака на близостта с Него, за да не изгубим и осиновяването и благословението, ученичеството при Него, да не отпаднем от обещания живот и да не бъдем отхвърлени от духовния брачен чертог на отеца и началник на мира, който чрез Своите ученици и апостоли изпрати мира в целия свят, за да не ни сполети всичко това.
Затова в своите бесени и писания те поставят мира като въведение преди всичко друго: „Благодат вам и мир от Бога“ (Гал. 1:3). Това благовестим и ние сега, като служители на тяхното служение, и заедно с Павел ви казваме: „да имате мир с всички и святост, без която никой няма да види Господа“ (Евр. 12:14).
Но нека никой от нас да не се лишава от това да види лицето на Господа, нито да отпада от божествената слава, която се излъчва оттам, но всички да се помирим и да се съберем в едно чрез взаимен мир в Бога, любов и единодушие, за да имаме сред нас, според Неговото сладко обещание. Нашия Господ Иисус Христос, Който облекчава трудностите на настоящия живот и в определеното време дава вечен живот, слава и царство.
Това да постигнем всички чрез благодатта и милосърдието на нашия миротворен и миролюбив Бог и Отец и Господ Иисус Христос, на Когото да бъде слава, сила, чест и поклонение, заедно с Неговия безначален Отец и животворящ Дух, сега и винаги, и во веки веков. Амин.
Превод от новогръцки З. Каравълчева по изданието:
Αγίου Γρηγορίου Παλαμά Άπαντα τα έργα, τόμος 11, ομιλία ΞΑ΄, σελ. 538-558,
Πατερικαί εκδόσεις «Γρηγόριος ο Παλαμάς», Θεσσαλονίκη 1986