Двете послания на св. апостол Павел до Тимотей и Посланието до Тит се наричат пастирски послания, защото съдържат наставленията на апостол Павел към тези двама негови ученици относно това какви трябва да бъдат църковните пастири и в какво трябва да се състои тяхната дейност в Църквата.
Тези наставления са били предназначени от апостол Павел не само за Тимотей и Тит, но и за пастирите от всички следващи времена. Христовата Църква винаги е черпила от тези послания правила и указания за правилното устройство на пастирската дейност на своите служители и ги е разглеждала като настолно ръководство за пастирите.
Тези послания са особено важни и с това, че в тях се дава съвсем определена представа за устройството на Христовата Църква, която се състои от два елемента – пастири, които ръководят църковния живот, и паство, което следва своите пастири.
Оттук имаме пълно основание да заключим, че йерархичното устройство на Църквата не е нещо привнесено, появило се в нея през II век или дори по-късно, както смятат някои сектанти, а е съществувало още от самото начало на нейния живот.
Автентичност на Пастирските послания
Протестантските богослови отдавна са започнали да изразяват съмнения относно автентичността на Пастирските послания, които със своето съдържание, разбира се, опровергават утвърдилата се в протестантството представа за по-късния произход на църковната йерархия.
Особено категорично съмнението в автентичността на тези послания е изразено от известния Баур в неговото съчинение „Така наречените пастирски послания на апостол Павел“ (1835 г.).
Според Баур ереста, която се опровергава в Пастирските послания, е гностицизмът от II век, а църковното устройство, представено в тях, също принадлежи на II век. Възгледите на Баур са обосновани и развити от Холцман в съчинението му „Пастирските послания“ (1880 г.). Според Холцман Пастирските послания са възникнали около средата на II век, когато Църквата, от една страна, била раздирана от борбите между различни лъжеучения, а от друга – подложена на преследвания от езическата римска власт.
Сред християните от онова време се почувствала силна потребност от неоспорим църковен авторитет и от силна, обединяваща църковна власт. Именно в отговор на тази потребност се появили послания, написани от името на Павел, които утвърждавали авторитета на пастирите като ръководители на църковната общност.
Следователно, според Холцман, Тимотей и Тит са измислени личности, а Павел не би могъл да бъде автор на Пастирските послания, защото той нито се е борил с онова лъжливо наречено знание, което се опровергава в тях, нито е прилагал в църковния живот принципите, установени в тези послания.
Подобно предположение за по-късния произход на Пастирските послания, подкрепено със същите доводи, се изказва и през настъпилия XX век (вж. например тълкуванието на Пастирските послания от Франц Кьолер в изданието „Писанията на Новия Завет“, под редакцията на Й. Вайс, 1908 г.).
Но всички възражения срещу автентичността на Пастирските послания не издържат критика.
На първо място, критиците, и особено Юлихер, неправилно твърдят, че в Пастирските послания обстоятелствата на църковния живот и самото устройство на Църквата са представени по съвсем различен начин в сравнение с безспорно автентичните послания на апостол Павел, за каквито критиката приема посланията до римляни, коринтяни и галатяни, както и с книга Деяния на светите апостоли.
Ако според 1 Кор. 12–14 религиозните потребности на Църквата се удовлетворяват от харизматични учители, докато в Пастирските послания – от определени лица, поставени от апостола, това не може да служи като основание Пастирските послания да бъдат обявени за неавтентични. Защото такива лица, поставени от апостолите, се споменават и в книга Деяния (Деян. 14:23).
Освен това в Пастирските послания на някои места названията епископ и презвитер все още се употребяват като равнозначни, както се използват в същия смисъл и в книга Деяния (Деян. 14:23; 20:17, срв. 20:28), а също и в Посланието до филипяни (Фил. 1:1).
Не е никак учудващо и това, че в Пастирските послания институцията на вдовиците и дяконисите изглежда вече напълно оформена, което според някои критици не би могло да се случи по времето на Павел.
Както може да се заключи от посланията до Тимотей, християнството се е утвърдило в Ефес още в ранно време. Преди написването на тези послания то вече е съществувало в Ефеската община повече от десет години.
Нима за такъв период в Ефеската църква не биха могли да възникнат различни въпроси, свързани с дяконисите, които апостолът разрешава в Първото си послание до Тимотей? По същия начин апостол Павел е могъл да използва в Ефес някои особени обреди за посвещаване в свещени служения, което според представителите на отрицателната критика уж било възможно едва през II век.
Не по-малко лекомислено постъпва отрицателната критика и когато обявява, че лъжеученията, опровергавани в Пастирските послания, имат по-късен произход и представляват именно добре познатия гносис от II век. Работата е там, че в Пастирските послания терминът „гносис“ никъде не се използва като специално понятие за обозначаване на известната ерес на гностицизма. Ако Павел опровергава тук определено „знание“, то под него разбира същото онова човешко познание, което излиза извън собствените си граници и което има предвид и в другите си послания, например в посланията до коринтяни и колосяни. В Пастирските послания на „гносиса“ не се приписва най-характерният му белег –противопоставянето между Бога на Стария Завет и Бога на Новия Завет. Важно е също да се отбележи, че „басните“ и „родословията“, които апостолът има предвид в Пастирските послания, са наречени „юдейски“ (Тит 1:14). Това свидетелства, че гносисът, който апостол Павел изобличава, не прилича на езическия гносис от II век.
Накрая, лъжеучителите, споменавани в Пастирските послания, все още принадлежат към Църквата, с изключение на Именей и Александър, докато гностическите секти от II век вече са се отделили от Църквата и са били възприемани като нейни врагове.
Може категорично да се каже, че лъжеучителите, изобличавани в Пастирските послания, съчетавали юдейското законничество и спазването на преданията, тълкували Моисеевия закон по равински образец и се опитвали да извлекат от Тората особени тайни, като същевременно принизявали учението за Христовата благодат, която спасява всички хора. Те обръщали особено внимание и на разграничението между чисти и нечисти храни и се стремели да засилят значението на аскетизма. Но в същото време користолюбието също не им било чуждо.
Посочва се още, че езикът на Пастирските послания се различава твърде много от езика на останалите Павлови послания.
Но, първо, езиковите различия между тях съвсем не са толкова многобройни, че да се набиват на очи. И второ, защо апостол Павел да не е могъл донякъде да промени начина, по който изразява мислите си в своите по-късни послания? Подобна промяна на езика се наблюдава и при някои велики писатели, например Лутер, Клопщок, Шилер и Гьоте.
Апостол Павел също е трябвало към края на живота си да се запознае по-отблизо с латинския език по време на заточението си в Кесария и Рим. Това несъмнено е оказало влияние върху гръцката му реч, тъй като неговият майчин, роден и незабравим език бил еврейският, а не гръцкият. Последният, който той усвоил още в младежките си години, лесно би могъл да претърпи изменения под въздействието на новия език — латинския.
Изобщо всички възражения на отрицателната критика срещу автентичността на Пастирските послания са в най-висока степен неоснователни.
Що се отнася до историческите свидетелства за произхода на тези послания от апостол Павел, те са напълно достатъчни.
Още св. Поликарп в своето Послание до филипяни показва, че познава Първото послание до Тимотей (1 Тим. 4:1; 6:10; 6:7 и други места). Повторения на изрази от Пастирските послания се срещат у Варнава, Климент, Егезип, Ириней и други древни отци и учители на Църквата. Единствено странно изглежда обстоятелството, че известният еретик Маркион (II век) не е включил тези послания в своя канон на новозаветните книги. Но и това обстоятелство не бива особено да ни смущава. Маркион може би се е ръководел от съображението, че Пастирските послания са написани до отделни лица, а не до цели църковни общини.
Посланието до Филимон той все пак е споменал, може би защото то е било присъединявано към някое друго послание, например към Посланието до колосяни.
Лицата, до които са написани Пастирските послания
Тимотей
От книга Деяния на светите апостоли е известно, че по време на второто си мисионерско пътешествие, около 52 г., Павел, придружаван от Сила, взел за свой ученик младия Тимотей, жител на град Листра, който вероятно приел християнството още при първото идване на Павел в този град.
Павел го нарича „възлюбено и вярно в Господа чедо“ (1 Кор. 4:17) и свое „истинско чедо във вярата“ (1 Тим. 1:2). Очевидно тогава, когато се присъединил към спътниците на Павел, Тимотей приел кръщение и дал пред свидетели „добрата изповед“ на своята вяра (1 Тим. 6:12).
От Второто послание до Тимотей (2 Тим. 1:5) научаваме имената на майка му Евникия и баба му Лоида, които и двете били добри християнки от израилски произход. Евникия, а може би и Лоида, приели християнството по време на първото мисионерско пътешествие на апостол Павел из Галатия. Тимотей, който се намирал под силното влияние на майка си, тъй като баща му бил грък, очевидно също приел истинската вяра по това време, вероятно под въздействието на проповедта и чудесата на апостола.
Като човек с гръцки произход, за него не било трудно да се освободи от привързаността към Моисеевия закон, в който бил възпитан от майка си и баба си. Павел открил в него подходящ помощник за всички свои дела.
Въпреки това, за да не съблазни юдеите, които живеели в онази област, той извършил над Тимотей обрязание. След това, още в Листра, на Тимотей било възложено проповедническо служение чрез молитви и ръковъзлагане от църковните старейшини и преди всичко, разбира се, от самия апостол Павел. А местните християнски пророци предсказали успеха на Тимотей в неговото служение.
След това Тимотей, заедно с Павел и Сила, се отправил към Европа. В Троада към тази група проповедници се присъединил Лука. В Гърция Тимотей оказал немалко услуги на апостол Павел в отношенията му със Солунската и Коринтската църква, при които апостолът го изпращал като човек, ползващ се с особено доверие сред тях. Колкото и трудно да било да се успокоят разтревожените коринтяни, Тимотей успял да постигне това и получил одобрението на Павел (1 Кор. 16:10 и сл.).
По този начин Тимотей останал заедно с Павел до 58 г., както личи от сведенията в апостолските послания, написани преди тази година, след което за дълги години изчезва от полезрението ни.
Следващите споменавания на Тимотей откриваме в посланията до колосяни и филипяни, написани от Павел в Рим по време на първото му затворничество.
Павел възнамерявал да изпрати намиращия се при него Тимотей във Филипи, за да може верният му ученик да му донесе най-точни сведения за състоянието на толкова скъпата за него Филипийска църква (Фил. 2:19 и сл.).
От Посланието до евреите (Евр. 13:23) става ясно, че Тимотей също е бил в затвора, но впоследствие е освободен. Към кой период се отнася това затворничество, не е известно.
От Първото послание до Тимотей се вижда, че по време на написването му той се е намирал в Ефес.
Църковното предание разказва, че Тимотей бил епископ на Ефес (Евсевий, „Църковна история“, III, 4, 5), че дълго време общувал с апостол Йоан и че при император Нерва, по време на проконсулството на Перегрин, на 22 януари 97 г. претърпял мъченическа смърт.
През 356 г. неговите свети останки били пренесени в Константинопол.
Тит
За този сътрудник на апостол Павел книга Деяния на светите апостоли не съобщава нищо. Първото споменаване на Тит откриваме в Посланието до галатяни (Гал. 2:1, 3), а следващите – във Второто послание до коринтяни (2 Кор. 2:13; 7:6, 13 и сл.; 8:6, 23; 12:18).
Както става ясно от Посланието до галатяни, Павел взел Тит със себе си от Антиохия на Апостолския събор в Йерусалим. Следователно Тит още преди това бил призован от апостола за негов сътрудник.
Той бил грък и на събора привържениците на Моисеевия закон настоявали да бъде обрязан. Но апостол Павел не отстъпил пред тези искания, защото не желаел да даде на християните от езически произход повод да мислят, че приемането на Моисеевия закон е задължително за тях. В продължение на няколко години след събора Тит постоянно се намирал при Павел като негов помощник в проповедническото дело.
Павел го изпращал в Коринт, за да се запознае с настроенията сред коринтските християни (2 Кор. 12:17–18), и Тит несъмнено допринесъл много със своите слова за тяхното успокояване. Именно на Тит било поверено да отнесе в Коринт и Второто послание до коринтяни. След това откриваме споменаване на Тит единствено в посланието, написано до самия него.
Църковното предание съобщава, че Тит бил епископ на остров Крит и починал в град Гортина, след като преди това пострадал за изповядването на Христос. Паметта му се чества на 25 август.
Главата му се намира във Венеция, в катедралния храм „Св. Марк“.
Съдържание на Пастирските послания
Не във всички Пастирски послания се спазва строго логическа последователност на изложението, но Първото послание до Тимотей несъмнено притежава такава структура.
След краткото въведение (1 Тим. 1:1–2) в първата част на посланието апостолът представя Тимотей като човек, на когото е поверена грижата за Ефеската църква в нейната цялост (1 Тим. 1:3–4:5). Най-напред той го представя:
- Като проповедник и защитник на спасителната истина в борбата срещу лъжеучителите, които отклоняват мнозина членове на Църквата от единството на вярата (1 Тим. 1:3–20).
- Като пазител на реда в църковния живот (1 Тим. 2:1–3:13), и по-конкретно:
а) в богослужението (1 Тим. 2:1–15);
б) в църковното устройство — Тимотей трябва да избира за епископи, дякони и дякониси само напълно достойни хора (1 Тим. 3:1–13).
- Като пазител на спасителната истина срещу лъжеучителите, които предстои да се появят (1 Тим. 3:14–4:5). Тук Църквата е представена като стълб и крепило на истината.
Втората основна част съдържа наставления към Тимотей относно неговото лично поведение, което трябва да бъде такова, че Църквата да вижда в него добър служител на Христос (1 Тим. 4:6–16).
Третата основна част представя Тимотей като наставник и пастир на Ефеската църковна община (1 Тим. 5:1–6:10), а именно:
а) по отношение на възрастните мъже и жени (1 Тим. 5:1–2);
б) по отношение на вдовиците (1 Тим. 5:3–16);
в) по отношение на църковните служители (1 Тим. 5:17–20).
Във всички тези случаи Тимотей е длъжен да проявява необходимата грижа и да не се страхува, когато е нужно, да прибягва и до строги мерки.
По-нататък, след:
г) заключението на направените увещания, което се отнася в по-голяма степен до самия Тимотей (1 Тим. 5:21–23),
следват, предшествани от указание за различието между греховете и добрите дела:
д) наставление Тимотей да учи робите как трябва да се държат към своите господари (1 Тим. 5:24–6:2);
е) увещание да не се стреми към забогатяване, което се отнася и до самия Тимотей (1 Тим. 6:3–16);
ж) указание как трябва да бъдат наставлявани богатите (1 Тим. 6:17–19).
Заключението на посланието съдържа наставление към Тимотей да съхранява в чистота повереното му съкровище на истинното учение, както и пожелание за мир към цялата Ефеска църква.
Послание до Тит
В Посланието до Тит подредбата на мислите е значително по-проста, отколкото в Първото послание до Тимотей.
Посланието се разделя на две части, с въведение (Тит 1:1–4) и заключение (Тит 3:12–15).
В първата част апостолът наставлява Тит да поставя за презвитери и епископи такива хора, които биха били способни да защитават благополучието на Църквата в борбата срещу юдействащите лъжеучители (Тит 1:5–15).
След това, във втората част, апостолът най-напред посочва на Тит как трябва да прилага изискванията на „здравото учение“ към хората от различни възрасти, полове и обществени положения (Тит 2:1–10), както и към всички хора изобщо (Тит 2:11–14).
По-нататък, във втория раздел на втората част (Тит 3:1–11), апостолът чрез Тит наставлява цялата Критска църковна община как трябва да се държи спрямо нехристияните, сред които живее, и по-специално спрямо езическите власти (Тит 3:1–2).
При това се посочва основополагащото основание именно за такова, а не за друго поведение на вярващите спрямо нехристияните (Тит 3:3–7).
От друга страна, на самия Тит се препоръчва да се въздържа от участие в празни словопрения с лъжеучителите и да посвещава повече време на поучаването на паството (Тит 3:8–11).
Заключението (Тит 3:12–15) съдържа лични съобщения и поздрави от апостола.
Така в първата част Тит се явява пред нас като йерарх, който посвещава в църковно служение напълно достойни предстоятели на Църквата, а във втората — като учител на практически здравото християнство, тоест на правилния християнски живот.
Второ послание до Тимотей
Второто послание до Тимотей е особено богато на бележки от личен характер, които общо съставляват около една пета от съдържанието му (2 Тим. 1:15–18; 4:9–21; 3:10–11). Може да се каже, че то представлява лебедовата песен на апостола, който върви към смъртта и към свързаното с нея небесно прославление.
Главната тема на първата част на посланието е мисълта за необходимостта Тимотей да понесе страдания заедно с Христос, Павел и верните свидетели (2 Тим. 1:3–2:14а). Втората част очертава пред нас образа на Тимотей като учител на християните.
По-конкретно в първата част Тимотей е призован:
- да запази доверието си към апостола и увереността в собствените си сили, когато пристъпва към повереното му служение (2 Тим. 1:3–7);
- да не се срамува от свидетелството за Христос и да взема пример от своя учител Павел (2 Тим. 1:8–12);
- да съхранява прекрасното съкровище, което му е поверено (2 Тим. 1:13–14);
- да се пази от лошия пример на Фигел и Ермоген (2 Тим. 1:15);
- да подражава на мъжествения страдалец Онисифор (2 Тим. 1:16–18);
- и накрая, да предава спасителната истина на верни ученици, които от своя страна да бъдат способни да поучават и други, без да се грижи прекомерно за земните неща, като страда заедно с Христос, за да се прослави и заедно с Него, подобно на останалите вярващи християни (2 Тим. 2:2–14).
След това, във втората част, апостолът учи Тимотей как трябва да се отнася към съвременните му лъжеучители.
Той не бива да влиза в дребнави препирни с тях, а трябва да говори по съществото на въпроса, при това тихо и спокойно (2 Тим. 2:14–26).
По-нататък апостолът говори за лъжеучителите, които предстои да се появят. В споровете с тях Тимотей трябва да се ръководи преди всичко от Свещеното Писание, което е изучавал още от детството си (2 Тим. 3:1–17).
Накрая апостолът призовава Тимотей да помни Второто пришествие на Господа, Който ще дойде като Съдия на света, както и предстоящото отшествие от този живот на самия апостол (2 Тим. 4:1–8).
Посланието завършва с покана към Тимотей да дойде колкото е възможно по-скоро при Павел, преди настъпването на зимата, както и с различни съобщения и поръчения (2 Тим. 4:9–22).
Кога са написани Пастирските послания
Като вземем предвид обстоятелството, че събитията, споменати в Пастирските послания, по никакъв начин не могат да бъдат отнесени към периода, обхванат от книга Деяния на светите апостоли, която завършва с описанието на пребиваването на апостол Павел в затвора в Рим (първото му затворничество), а също така като обърнем внимание на сведенията за живота на апостол Павел, Тимотей и Тит, съдържащи се в посланията до филипяни и до Филимон, както и на свидетелствата на църковното предание, трябва да приемем, че Пастирските послания са написани след освобождаването на апостол Павел от първото му затворничество.
Второто послание до Тимотей несъмнено е написано малко преди мъченическата кончина на апостол Павел, а останалите две Пастирски послания – преди него.
Обстоятелствата около възникването на тези послания могат да бъдат представени по следния начин.
Двугодишният период на първото римско затворничество на апостол Павел наближавал своя край. След освобождаването си той възнамерявал преди всичко да посети основаните от него църкви на Изток (пролетта на 63 г.). По всяка вероятност апостолът осъществил намерението си и по време на пожара в Рим (18–24 юли 64 г.) и започналото след него гонение срещу римските християни Павел вече не се намирал в града. Той бързал да посети източните църкви и при преминаването си през остров Крит оставил там Тит като епископ.
По това време написал Първото послание до Тимотей в Ефес, а малко след това и Посланието до Тит на остров Крит.
Второто послание до Тимотей, както личи от обстоятелството, че положението на апостола се било променило значително — той отново се намирал в затвора в Рим и очаквал смъртта си, — било написано малко преди неговата кончина в Рим, в края на 67 г.
Не е възможно времето на написването на Пастирските послания да бъде определено по-точно.
Литература върху Пастирските послания
Сред известните светоотечески тълкувания на Пастирските послания са:
- Тълкуванието на св. Ефрем Сирин (преведено от арменски на латински през 1893 г.).
- Осемнадесетте беседи на св. Йоан Златоуст.
- Тълкуванието на Теодор Мопсуестийски.
- Тълкуванието на блажени Теодорит Кирски.
- Тълкуванието на Амвросиаст.
- Тълкуванието на блажени Йероним върху Посланието до Тит.