Евангелието от Марк започва с пророчеството:
„Ето, Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе. Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му“ (Марк 1:2–3).
Пред нас е пророчество за Йоан Предтеча, а думата „Ангел“ тук означава „пратеник, който носи благата вест“. Йоан Кръстител е сравнен с глас на викащия в пустинята, с Божия глас, който възвестява най-важните думи за всеки от нас.
„Божи глас“ обикновено наричаме човешката съвест, която звучи в нас особено настойчиво, когато усещаме, че сърцето и душата ни са се опразнили, когато от тях е изчезнало истинското съдържание. Това се случва, когато човек направи нещо нередно, когато съгреши, постъпи против съвестта си.
Ако човек се вслушва в гласа на съвестта, ако е чувствителен към състоянието на сърцето си, той разбира, че заедно с лъжата, злото, омразата и гордостта в живота му идва и опустошението. Това се случва, защото изчезва нещо главно, безценно. В този момент човек губи самия себе си, губи в себе си Божия образ и Божието подобие, по които е сътворен всеки от нас. Когато съзнателно постъпваме подло, макар това да не е особено забележимо за другите, Божият образ в нас внезапно, без да изчезва докрай, бива изкривен от самите нас.
Именно тогава започва да звучи съвестта, призовавайки ни да се опомним, да направим нещо, за да си върнем изгубеното съкровище, което ни е свързвало с Бога. Това се случва дори ако дотогава изобщо не сме знаели за Бога, защото съвестта у човека, дори все още невярващ, е все пак Божият призив към него да погледне към Него или, както се пее в една хубава песен, „да не крие очите си от Бога“.
И тук Йоан Кръстител вече се явява като персонифицирана, одушевена, очовечена съвест. Като човек и изпратен от Бога пророк той олицетворява съвестта на света, кара цялото човечество да се опомни. Защото човечеството и отделната личност са свързани с най-здрави нишки – каквото е човечеството, такъв е и човекът; какъвто е човекът, такова е и човечеството. Така призивът на Йоан Кръстител, отправен към човешката душа и към цялото човечество, е един и същ призив: към всеки от нас и към всички, които са способни да го чуят.
„Пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му.“ Тази фраза е пряко обръщане към старозаветните пророчества, които предвъзвестяват идването на Спасителя в света и гласят, че пред Него ще дойде Предтечата, тоест Предшестващият, призван да подготви прав път за Христос. В тези пророчества се съдържат прекрасни думи за това, че всяка долина ще се възвиси, а всяка планина, напротив, ще се сниши; кривите пътища ще станат гладки; всички блата ще пресъхнат; всички растения, които преди са раждали само бодливи тръни, изведнъж ще се украсят с дивни цветове; вместо трън ще израсне кипарис, а вместо коприва ще порасне мирта.
За какво става дума? От една страна, за земята, изкривена от греха. Всеки от нас вижда как греховното човечество превръща прекрасната земя в пустиня; как природата, която някога е била напомняне за изгубения рай, все повече и повече се превръща в подобие на ад – отровена, обезобразена и осакатена от човешката алчност, невнимание и безразсъдство. Но това е казано и за друга земя. Защото, когато Бог сътворява човека, Той взема създадената по-рано от Него земя, изпълнена с Неговата благодат, Неговото слово, Неговата мъдрост, Неговото творчество, Неговата красота, и както ни разказва книга Битие, вдъхва в нея дихание за живот – с други думи, Самия Себе Си – и човекът става жива душа.
Именно тази земя сме ние: за нас се говори в пророчествата. Ние сме така изкривените, ние сме така изопачените, ние сме онази страшна, осакатена земя, която не може да бъде прав път за Господа. За да дойде Господ в живота ни, ще трябва да направим нещо със себе си. Трябва да се изправим, трябва да смирим необузданата си гордост като планините, които трябва да се превърнат в равнини. Трябва да излезем от онази яма на грехопадението и унинието, в която сами сме се хвърлили, и да се издигнем до истинското човешко достойнство. Призвани сме да чуем гласа на съвестта си, да се обърнем към Христос, виждайки себе си изкривени, изранени, повредени от греха, за да може Господ да ни изцели.
Именно заради това Йоан Предтеча слиза при Йордан, проповядвайки покаяние и кръщение за опрощаване на греховете. „Кръщение“ е забележителна славянска дума, чийто корен е „кръст“. Между другото, италианците например наричат Йоан Кръстител Giovanni Battista, а англичаните – John the Baptist (от латинското „baptisma“ – потапяне). Но работата е там, че наистина е невъзможно коренно да промениш себе си и живота си по друг начин, освен с помощта на Господния Кръст. Няма да успеем да се променим, ако Сам Господ не ни спаси чрез Своя Кръст…
И ето, дошлите биват кръщавани в пустинята, което само по себе си символизира очистването на душите от сквернотата, отказването им от греха. Новообърнатите може би за пръв път в живота си гласно изповядват собствените си прегрешения, назовават причините за своето изкривяване, изброяват предпоставките за духовната смърт. В знак на това, че тези хора са готови истински да приемат Христос като свой Бог и да приготвят за Него прав път към сърцето си, Йоан Кръстител ги омива в река Йордан. Тази вода, от една страна, се превръща в символ на очистването, а от друга – символизира тежестта на греха. Днес в нашата Църква наричаме кръщението „баня на бъдещия живот“, „баня на пакибитието“, която, отмивайки от нас греха като нечистота, разтваря пред нас вратата към вечния живот. Така и Йордан символично поел върху себе си греховната нечистота…
Йоан Кръстител бил аскет, който живеел в пустинята. Този човек по удивителен начин успял така да възлюби Бога в този свят, така да Му се довери, така да разтвори сърцето си, ума си и всичките си помисли, че му била нужна именно пустинята, за да не го отклонява никой и никога от това удивително съзерцание на Божествената красота. Не му била нужна никаква друга храна, освен това, че Сам Господ го хранел със Своята светлина и Своята любов. Не му било необходимо никакво друго образование, освен онова просвещение със светлината на Христовата любов, което Господ извършил в него, разкривайки докрай Божия образ. Понеже той бил напълно чужд на всички страсти, навици и потребности на този свят, хората много му вярвали. Той ни най-малко не се нуждаел от лично благополучие, което толкова често ни се струва смисъл и цел на цялото ни съществуване.
Но е трудно да бъдеш благополучен редом с Бога. Когато сит, добре облечен и доволен от живота човек проповядва за Бога, любовта, смирението и търпението – едва ли някой ще му повярва. А на Йоан вярвали. Той казвал много важни думи:
„След мене иде по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му; аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светии“ (Марк 1:7–8).
Именно по това време идва и нашият Господ Иисус Христос, Когото дотогава никой не познавал. По външен вид Иисус от Назарет по нищо не се отличавал от останалите хора, дошли при Йордан. Там се била събрала огромна тълпа грешници. Сред тях имало фарисеи – високомерни, надменни хора, които се смятали за по-добри от другите. Но дори и те дошли при Йордан: все пак съвестта тревожела и тях. Там имало митари – най-презираните хора, но много богати, натрупали състоянието си по нечестен начин, събирачи на данъци за римляните, които по онова време владеели Палестина. Имало и войници, които, възползвайки се от силата и властта си, нерядко вършели чудовищни и жестоки постъпки, упражнявайки насилие над мирното население. С други думи, там се били събрали всякакви грешници: крадци, блудници, човеконенавистници – хора с нечиста съвест, хора, отвратителни в очите на почтените си сънародници.
Всичко това ни е добре известно: такива човешки типове са характерни и за нашето време. Но все пак нещо в душите им боляло. Сред тълпата по никакъв начин не можело да бъде отличен Иисус от Назарет. Външно Той изглеждал като грешник, само че без грехове.
Бог, за Когото хората от всички времена и народи, дори най-необразованите, в общи линии знаят приблизително едно и също, разбирайки, че Той е безкраен, невидим, непостижим и вездесъщ. Бог е изворът на силата и живота, именно на онова, от което човек се нуждае и за което непрестанно Го моли: „У Тебе има сила, дай ми; у Тебе има милост, дай ми; у Тебе има богатство, дай ми! Дарувай ми онова, което аз нямам, защото у Тебе всичко е в преизобилие. Та нали Бог е Този, у Когото всичко е в преизобилие!“ И изведнъж Този, Който притежава наистина всичко, идва при онези, които нямат нищо, застава на една редица с тях и, бидейки чист, се потапя в тази река, помътена от човешкия грях, също като тях, за да се кръсти. Именно тогава Йоан Кръстител разпознава Господа, защото в този момент Светият Дух слиза върху Него във вид на гълъб, а от небето се чува гласът на Бог Отец:
„Ти си Моят Син възлюблен, в Когото е Моето благоволение“ (Марк 1:11).
Това събитие наричаме Богоявление, защото за пръв път при Йордан Господ явил Себе Си на целия свят като Света Троица, единосъщна и неразделна, което всъщност е главното съдържание на нашата вяра. Ние вярваме, че Бог е един в Три Лица, че Той е непостижим, но понеже Господ ни е явил Себе Си, значи все пак можем, опознавайки Го, да Го постигаме. Винаги ще се приближаваме към Него, а Той ще ни се открива все повече и повече, ще става за нас все по-близък и по-близък.
Бог е Света Троица, един в Три Лица: Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Светий. Бог предвечно, тоест извън всяко време, ражда Своя Син. Синът винаги се ражда от Отца. Дух Светий изхожда от Отца. И именно това знание за Бога ни е явил Сам Господ. Човечеството не го е измислило. Това знание за Бога наричаме догмати, които не могат нито да бъдат поправяни, нито променяни. Те могат единствено да бъдат постигнати и опознавани. Докрай не ни е известно какво означават дори тези думи, но знаем, че зад тях стои Истината.
И ето, Единородният Син на Бог Отец изведнъж се ражда на земята от света Дева Мария и става човек, такъв като всеки от нас, приемайки върху Себе Си цялата пълнота на човешката природа, освен греха. За огромно съжаление грехопадението на Адам и Ева в рая така изкривило Божия образ в човека, че човекът неизмеримо се отдалечил от Господа, изкривявайки всичко около себе си. Но Божият образ може да бъде изкривен, ала не може да бъде изгубен докрай. Христос, Този, Чийто образ носим в себе си, приема върху Себе Си цялата пълнота на човешката природа и става истински човек, като при това изцяло остава Бог и, бидейки сред нас, неразделно пребъдва със Своя Отец. Именно затова евангелските думи: „Ти си Моят Син възлюблен“ се отнасят не само до Единородния Син Божий, Иисус Христос, Който по-късно нарича Себе Си Син Човечески, но и към всички хора, дошли да се кръстят при Йоан на Йордан, взели в ръце Евангелието, последвали Христос и станали истински християни. Днес тези думи звучат за всеки от нас, защото както Бог Отец обича Своя Единороден Син, точно така Той обича всички, защото Бог е любов. И това е най-главното от онова, което знаем за Него.
Първите думи, които Господ казал, след като излязъл от пустинята, където постил и се борил със сатаната, били:
„Времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието“ (Марк 1:15).
На пръв поглед защо Му е било, на Него, Сина Божий, да воюва със сатаната, след като е всемогъщ? Всъщност срещу сатаната се противопоставял не толкова Синът Божий, колкото Синът Човечески. На това бих искал да обърна особено внимание. Господ отива да се бори със сатаната по една причина – синът Божий Адам, Божието творение Адам, човекът Адам, когото Господ сътворил, бил победен именно от сатаната и именно като човек.
Изкусителят намерил най-простия начин да го измами: да използва човешката гордост, човешкото тщеславие, човешката самост. И ето, Адам паднал, а заедно с него цялото човечество станало чуждо на Бога и попаднало под властта на мерзкото същество, наречено сатана (от староеврейското „שטן“ – „противник“, „клеветник“) или дявол (от гръцкото „διάβολος“, което означава „лукав“). Веднъж проникнал в душата на човека, той като завоевател завладял волята му, подчинил мислите му и изпълнил със себе си вътрешното му съдържание. Човекът по същество се подчинил на сатаната, защото цялата му природа вече била изкривена, повредена от греха. В света се появили лъжата, омразата, развратът и смъртта. В света се възцарило всичко онова, което го прави отвратителен и мерзък и ни кара да крием и пазим от него децата си, като навреме изключваме телевизора, закриваме очите им пред някакви страшни неща, а самите ние се ужасяваме всеки път, когато се сблъскваме с тях.
И така, в този случай сатаната действително се оказал победител. Светът, който Господ сътворил прекрасен, хармоничен и дотогава послушен на човека, изведнъж започнал непрестанно, от поколение на поколение, да възпроизвежда злото. Всеки от нас се ражда вече подвластен на това зло. Всеки още от рождението си е несъвършен. На пръв поглед невинното новородено дете, чистото същество, според блажени Августин, е способно да хапе гърдата на собствената си майка, която го храни с мляко. То дори не осъзнава злото, вложено в душата му от сатаната чрез победата над старозаветния Адам.
И ето, чистият, неповреден от греха Христос се оттегля в пустинята, за да се бори със сатаната именно като човек. И само като човек го побеждава, показвайки на всеки от нас, че и на нас са дадени разум, сили и Божия помощ. Когато сатаната пристъпва към нас, предлагайки ни да излъжем, да предадем, да забравим съвестта си, да мислим единствено за собственото си благополучие, необходимо е да го победим, да го прогоним и да утвърдим човешкото си достойнство в Бога, както направи това за нас Христос. Защото Той като човек излязъл от пустинята победител, посрамвайки сатаната и прокарвайки пътя за всички, които впоследствие ще тръгнат след Него, които ще се удивят на духовната красота, видяна в Иисус, и ще поискат да станат подобни на Него.
И последователи веднага се намерили. Христос среща по пътя Си най-обикновени хора – рибаря Симон и брат му Андрей, когото по-късно нарекли Първозвани, тоест онзи, който пръв откликнал на Господния зов (Марк 1:16-17). Христос призовава след Себе Си тези братя, които цял живот хвърляли мрежите си в Галилейското езеро и се прехранвали с уловената риба.
Красотата и чистотата на Христос, удивителната Христова любов, с която човекът се срещал за пръв път в живота си, го кара да забрави за всичко на света. Да забрави дори за най-главното, за онова, което сякаш задържа човека на тази земя, което му дава възможност да изкарва насъщния си хляб, да изхранва семейството си или просто да изпълва своя свят с полезни и приятни неща и дори с такива високи неща като науката или културата.
И така, цялото съдържание на живота на първите Христови последователи е риболовът. Те са рибари. Това не е само тяхната професия, а по същество начинът им на мислене. Това е техният поглед към света, отношенията им с другите хора и с целия свят. Те са неразривно свързани с това море, с тази риба, с тези мрежи. В тях е съсредоточен целият им живот. И изведнъж Господ се обръща към тях:
„Вървете след Мене, и Аз ще ви направя да бъдете ловци на човеци“ (Марк 1:17).
Тези думи не им говорят абсолютно нищо. И наистина, какво означава да бъдеш „ловец на човеци“? За човек, който за пръв път чете Евангелието, и това е неразбираемо, а за онзи, който за пръв път ги е чул от Иисус Христос – двойно по-неразбираемо.
И изведнъж те, без изобщо да разбират смисъла на отправените към тях думи, чули най-главното: „Вървете след Мене“. При това те така се доверили на Човека, Когото срещнали, че оставили мрежите си, а значи се отказали и от целия си предишен живот.
Господ казва в Евангелието: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва“ (Марк 8:34).
Ето истински пример за това как човек може да се отрече от себе си, тоест да свали от себе си онова, което му се е струвало, че съставлява целия му живот, и да тръгне след Христос.
Колко удивително е това! Колко странно е всичко! Колко не прилича на нас днешните, които не сме готови да се лишим дори от малко, когато чуем призив към някакво добро дело, някаква безкористна постъпка, някаква жертва, на която всъщност всеки от нас е готов, но единствено заради своите близки… А двама обикновени рибари тръгват след Христос, оставяйки целия си живот, макар и не без страх и трепет, и стават апостолите Петър и Андрей.
По-късно по същия начин постъпват други двама братя – Иаков и Иоан. Като виждат Христос, те също оставят всичко, дори своя баща, и тръгват след Господа по непознат за тях път и, както знаем от Евангелията, не отстъпват докрай.
Христос с учениците започва да обхожда Обетованата земя – обещаната земя, в която се заселил израилският народ след египетското робство, земята, която жадувала за идването на своя Спасител. Именно към момента на идването на Иисус в света започват да се изпълняват всички старозаветни пророчества и преди всичко думите на пророк Даниил за явяването и изкупителната жертва на Господа:
„От времето, кога излезе заповед за възстановяване на Иерусалим, до Христа Владика са седем седмици и шейсет и две седмици; и ще се върне народът, и отново ще се съградят улици и стени, но в усилни времена. И подир шейсет и двете седмици Христос ще бъде предаден на смърт, и съд не ще има“ (Дан. 9:25–26).
В тази малка страна вестта, че Спасителят, Месията, Божият Помазаник най-сетне се е явил, се разпространява много бързо, въпреки липсата на познатите ни радио, телевизия и интернет, именно защото целият народ Го очаквал с нетърпение.
Хората по различен начин очакват и призовават Бога. Някои само за да дойде Господ и по най-добрия начин да уреди живота им. Всъщност именно за това най-често и се молят: „Господи, дай ми здраве! Господи, изпрати ми успех! Господи, предпази ме от нещастия! Господи, помогни ми да намеря добре платена работа!..“ В крайна сметка хората дори са приспособили смисъла на тези обръщения към празничните поздравления: „Пожелавам ти крепко здраве, успехи и щастие в личния живот!“ Като цяло хората не искат нищо друго от Бога, очаквайки от Него именно такива прости, човешки неща.
Други, напротив, смятат, че Бог трябва да влезе не в личния живот, а в обществения живот, в живота на страната. И в този случай Божиите закони трябва да станат държавни закони, а Божият Пратеник е призван да оглави управлението и действително да стане Помазаник. Той трябва да принуди всички да живеят според определени норми и всички са длъжни да му се подчиняват като на цар, като на върховен главнокомандващ, като на законодател. В това се състои смисълът на тяхната вяра: „Вярата за мен означава преди всичко идеология и затова очаквам Бог да се намеси във всички безобразия на света и с помощта на армията и полицията да принуди всички лоши хора да станат добри, а всички добри – да станат още по-добри. При това най-добрите трябва да бъдат награждавани по някакъв особен начин, а най-лошите, напротив, да бъдат мъчени в огнената геена и жигосвани с нажежено желязо“.
Трети пък очакват от Бога спасение, онова, за което човек жадува най-много – любов, милосърдие, намиране на смисъла на живота. Те молят Господа тях – изкривените, мерзките, отвратителните, греховните – изведнъж да направи подобни на Себе Си и да ги нарече Свои ближни. Човекът, опустошен от безсмисления живот, от гонитбата за късмет, пари, кариера и успех, изведнъж да се изпълни с истинско съдържание, което прави човека човек, тоест да се изпълни с Бога.
И така, хората по различен начин очакват идването на Спасителя. Това е особено характерно за положението, в което по онова време се намирала Иудея. Както е известно, тогава тя била под властта на римляните и значителна част от очакващите Месията вярвали преди всичко, че Той ще дойде и ще прогони езичниците от Обетованата земя, ще даде възможност на народа, който винаги пребъдвал с Бога и Го почитал, за разлика от мерзките езичници, покланящи се на идоли, да Му служи и да бъде Негов раб. Други се надявали скоро да се изпълнят собствените им, понякога съвсем прости желания. И само малцина молели Господа да се върне при тях и отново да стане техен Отец, защото без Него остро усещали своето сирачество.
И ето, Бог идва в този свят. Хората също се стичат към Него по различен начин, също с различни очаквания. Но Бог, Който е сътворил този свят прекрасен, удивителен и хармоничен, идва преди всичко, за да възстанови първоначалната красота, в която светът пребивавал преди грехопадението.
Когато по пътя Си среща всяко грозно изкривяване, Христос неизменно го поправя. Ето, Той вижда бесноват човек, допуснал в душата си мерзката бесовска сила и превърнал се в играчка в ръцете на тъмните сили (Марк 1:23). Защото бесовете не са само падналите безплътни същества, които ние не виждаме и които ни изкушават. Това са и страстите, които връхлитат всеки от нас.
Бесноватият е роб на своите страсти. Така например може да бъде наречен горделивецът, потънал в самолюбуване, който се стреми да си издига все нови величествени паметници върху чужди кости. Такъв е и развратникът, който живее единствено за да оскверни някого, да го използва като храна за своите нечисти наслаждения. Бесноват може да бъде наречен и сребролюбецът, способен на всякакво зло само и само да сложи ръка върху все повече и повече богатство, предавайки приятели и стъпвайки върху главите на ближните си. Бесновати са алкохолиците и наркоманите, подчинили се на собствените си страсти и превърнали ги в свои господари.
Господ се явява, за да освободи човека от тези страсти, както прави това с обладания от нечист дух. Той идва в дома на Симон и освобождава тъща му от треската, защото и болестта в крайна сметка също е последица от греха, също следствие от изкривяването. После Иисус вижда прокажения и също го изцелява (Марк 1:29-31). Там, където се явява Христос, заедно с Него идват Божествената любов, Божествената власт, Божествената хармония. И тази хармония заедно с Христос започва да възстановява света, който човекът е изкривил със своя грях.