Когато говорим за Евангелието, можем дълго да разсъждаваме за това, че то е особена книга, която в продължение на последните две хилядолетия е възпитавала човечеството; че Новият Завет е основа не само на европейската, но и на цялата световна култура. Евангелието е необходимо да се познава дори само за да можем правилно да се ориентираме в културното пространство, което ни заобикаля – в литературата, живописта, архитектурата и музиката.
Можем да определим Евангелието като велика книга, в която са изложени основните положения на християнството, но струва ми се, че най-добре е да го възприемаме като оставен ни портрет на Христос, защото най-главното в Новия Завет, най-важното, което имат християните, е Самият Христос, както веднъж се изразил великият религиозен мислител Владимир Соловьов.
Разбира се, Евангелието съдържа множество наставления за това как трябва да постъпваме и как трябва да живеем, за да наследим Царството Небесно, но дори всичко това остава на втори план. По думите на апостол Йоан Богослов:
„Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам), което сме видели и чули, ви възвестяваме, за да имате и вие общение с нас; а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа. И това ви пишем, за да бъде радостта ви пълна“ (1 Йоан 1:1–4).
Евангелистите си поставили изключително важна задача, като се стремели не само да ни предадат учението на Господа, но и да запечатат образа на Иисус, защото Той и Неговото учение са неразделни. И те постигнали своята цел: преди всичко ние възприемаме Евангелието не като учебник по житейско поведение, не като кодекс от правила и не като нравствено-философски трактат. Тази книга ни дарява скъпоценната възможност да се срещнем със Самия Христос.
Без съмнение всеки от нас трябва да разбира в какво се състои Божията воля. Но може би дори това не е най-главното. Когато човек започне да се моли, сърцето му се устремява към Бога. Възнасящите се молитви произлизат не от ума, а именно от сърцето. Молещият се често проси нещо невъзможно от житейска гледна точка, но същевременно най-важно за самия него, и силно се надява да бъде чут. Тази надежда няма да бъде посрамена, защото човек винаги е чут от Господа, макар самият той далеч невинаги да чува Бога.
Евангелието е нещо повече от книга – то е призив, отправен към човека, да чуе Бога. Ние не можем да Го чуваме и виждаме физически, но имаме сътворени от Бога безсмъртни души, за които това става възможно чрез Евангелието. И тогава с човека се случва истинско чудо: той среща Бога. Може да не Го разбира, може дори да се противи на Господнята воля, но ако веднъж е срещнал Бога чрез Евангелието, вече не може просто да се отдалечи от Христос.
Господ казва: „Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха; а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света“ (Йоан 6:48–51).
Хората не са готови да чуят тези думи, защото просто не разбират за какво става дума. Мнозина от онези, които преди това на тълпи се стичали към Христос като към Месията, за Чието предстоящо идване възвестявали пророците, се отдръпнали от Него. Когато с Него останали само дванадесетте най-близки ученици, Спасителят се обърнал към тях: „Да не искате и вие да си отидете? Симон Петър Му отговори: Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий“ (Йоан 6:67–69).
Човек открива за себе си Евангелието, стремейки се преди всичко да познае Божествената същност, която не сме способни да проумеем докрай, но която можем да приемем, до която можем да се докоснем и с която дори можем да се съединим. Апостол Петър призовава всички ни: „Понеже божествената Негова сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие, чрез познаване Оногова, Който ни е призвал със Своята слава и съвършенство, чрез които ни са дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество“ (2 Петр. 1:3–4).
Макар да знаем, че Бог е невидим и непостижим, макар да съществува апофатическото богословие, тоест богословието за Божията непостижимост, Бог внезапно ни се разкрива чрез близостта на Христос, чрез Неговата безкрайна и всеобхватна любов.
На апостол Павел не му било съдено през земния Му живот да види Иисус, но той се срещнал с Неговите ученици и техните думи за Бога, тяхното Евангелие, тяхната блага вест така дълбоко го поразили, че той казва: „Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни. И няма твар, скрита за Бога; а всичко е голо и открито за очите на Оногова, пред Когото ние ще отговаряме“ (Евр. 4:12–13).
Евангелието ни дава възможност, ако не докрай да разберем, то поне да почувстваме Истината и заедно с това да открием смисъла на живота, да осъзнаем истинското предназначение на своите страдания, да изпитаме силата на собственото си желание да следваме Христос, където и да отиде Той.
Евангелието е Самият Христос, Който говори непосредствено с нас; Самият Христос, Който се докосва до нас; Самият Христос, Който ни призовава и прониква в дълбините на сърцата ни. Всичко това е Евангелието: не просто книга, съдържаща проповеди и притчи и дарила на човечеството безсмъртни образи, въплътени впоследствие във велики произведения на изкуството, а преди всичко – Самият Христос. Който търси Христос, който иска да Го познае, нека вземе в ръце Евангелието. Но трябва да направи това истински – със сърце, готово да търси Господа, с душа, отворена за срещата с Него. И тогава Евангелието ще се разкрие пред човека и той ще започне да разбира Божието слово.
Много хора са чели Новия Завет, но въпреки това той е останал непрочетен за тях. Те са искали по някакъв начин да преиначат Евангелията, да ги опростят и „подобрят“, като ги направят по-разбираеми и по-близки до човешките нужди. Мнозина са се опитвали да пишат свои собствени „евангелия“, да търсят своя Христос, особено през последните няколко столетия. Това означава, че за съжаление те са търсили не Христос, а самите себе си в Евангелието.
Впрочем, в Евангелието човек може да открие и самия себе си, но едва след като е открил Христос. Защото Евангелието не е книга, която трябва да се цитира, за да блеснем с начетеността си; не е и книга, в която трябва да търсим противоречия и върху подобни изследвания да градим научна кариера.
В Евангелието няма тайни от онзи вид, към които човек обикновено е толкова склонен, когато си представя религиозния живот като безкрайна поредица от някакви секрети, тайнства и чудеса. Евангелието е откровена книга, книга, отворена за всички. В него няма нищо скрито, нищо двусмислено, нищо, което трябва да бъде разшифровано или предавано на посветени като тайно знание.
Хората, които се отнасят по този начин към Новия Завет, остават без Христос, макар да могат да знаят тази книга наизуст и да я цитират по всякакъв повод. Ако човек иска да се самоутвърждава чрез Евангелието, нищо няма да постигне.
Всеки от нас в определен момент може да открие своето Евангелие и всеки път, когато се потапяме в това пространство, откриваме истинските себе си. Новият Завет може внезапно така да освети всеки човек, че да видим кои сме и на какво действително сме способни, да чуем Христовия зов и да разберем накъде ни призовава Той. Можем да открием истинския Иисус – живия и близък до нас, Който пребъдва редом с нас.
Човек отново и отново препрочита Евангелието, защото Евангелието е живот. Всеки изживян ден е или ден на живот с Христос, или ден на живот без Христос. Всеки ден човек решава една и съща задача, прави един и същ избор и си задава едни и същи въпроси: кой съм аз? защо живея? накъде вървя? чува ли ме Бог? чувам ли аз Него?
През последните години четенето на Новия Завет за мнозина се превърна в част от молитвеното правило. Разбира се, човек се нуждае от известна самодисциплина, от определено принуждаване към молитва и от духовно обучение. Но ако той чете правилото, без да се моли; изучава Евангелието, без да чува Христос; пости, без при това да жертва себе си – всичките му усилия губят своя смисъл.
Човек трябва да обича Новия Завет. В един момент с горчивина осъзнах, че чета Евангелието, а всъщност изобщо не го чета. И не мисля, че такова ежедневно четене е непременно наше задължение. Разбира се, като свещеник аз така или иначе чета един или друг откъс по време на богослужението. Но за мен в Евангелието стана важно нещо друго. Преживяването на Евангелието вече не върви успоредно със самото му прочитане, макар че на определен етап внимателното и многократно обръщане към текстовете беше необходимо поне за да мога добре да се ориентирам в тях.
Колко често трябва да се чете Новият Завет? Не зная. Не мисля, че този въпрос изобщо трябва да стои пред човека. Добре е Евангелието да се чете винаги, но за това трябва да има същата вътрешна потребност, каквато например има потребността от причастяване със светите Христови Тайни.
Ако човек го прави просто защото „така трябва“, като своеобразна „духовна гимнастика“, тогава той просто не разбира защо ходи в Църква и защо чете Божието слово. Не разбира, че Евангелието е написано и за него, и именно към него е отправено.
Ето, четем в Евангелие от Марк: „Сутринта, минавайки, видяха, че смоковницата бе изсъхнала от корен. И като си спомни, Петър Му казва: Рави, виж, смоковницата, която Ти прокле, изсъхнала. Иисус им отговори и рече: имайте вяра в Бога. Защото, истина ви казвам: ако някой каже на тая планина: дигни се и се хвърли в морето, и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че ще стане по думите му, – ще му се сбъдне, каквото и да каже. Затова казвам ви: всичко, каквото бихте поискали в молитва, вярвайте, че ще получите; и ще ви бъде дадено“ (Марк 11:20–24).
Човек чете този откъс и среща и такива думи: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден. А повярвалите ще ги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави“ (Марк 16:16–18).
На нас ни се струва, че всичко това е написано не за нас, а за някой друг. Но всъщност Господните думи са отправени не към някакъв неизвестен „някой“, живял някога в далечното минало, а именно към нас – и то сега…
Веднъж, когато изнасях лекция пред православни християни, ги попитах: „Кажете, моля ви, как възприемате молбата на Петър: „Господи, ако си Ти, позволи ми да дойда при Тебе по водата“ (Мат. 14:28)? Отнасят ли се тези думи и до нас?“ Слушателите решиха, че те изобщо не се отнасят до нас, защото става дума за Петър и за никого другиго.
Но ако наистина е така и Евангелието не е написано за нас и не е предназначено за нас, тогава става съвсем неразбираемо защо изобщо го четем! Просто като свещен текст? Но Евангелието не ни е дадено за това.
Евангелието ни е дадено, за да разберем ние, християните: именно ние трябва да ходим по водата, ние да преместваме планини, ние да възкресяваме мъртви, ние да пием нещо смъртоносно, без да се повредим, ние да бъдем разпъвани на кръста, ние да слизаме в ада заедно с Христос и заедно с Него да възкръсваме.
Разбира се, за човека е трудно да осъзнае, че не може да вмести и да осъществи онова, което му е казано, както благочестивият младеж не намерил в себе си сили да откликне на призива на Иисус да Го последва и не тръгнал с Господа. Дори апостолите недоумявали: „А кой може да се спаси?“ И Христос им отговаря, че „за човеците това е невъзможно, ала не и за Бога“, защото Той предлага нещо, което никой обикновен, „нормален“ човек не би могъл нито да разбере, нито да приеме. Затова Евангелието е книга за хора, способни да се освободят от своята „нормалност“ и да се издигнат над нея.
Но невъзможното за хората е възможно за Бога. Целият Нов Завет свидетелства именно за това: че на всеки човек е дарена възможността да се уподоби на Господа. Това разбиране ни дава Евангелието, дава ни го нашата света Църква – двете са неразривно свързани помежду си, защото Евангелието и Църквата, Евангелието и причастяването със светите Христови Тайни не съществуват едно без друго.
(Следва)
Източник: Евангелие от Марка с беседами протоиерея Алексея Уминского. – Москва: Никея, 2014.