Посланията до солуняни са адресирани до „Солунската църква“, намираща се в македонския град Солун. В епохата на класическата древност градът носел името Θέρμα или Θέρμη, произлизащо вероятно от намиращите се тук топли извори. Името Θεσσαλονίκη получил през 315 г. пр. Хр., когато Касандър, зет на Филип Македонски, възстановил града върху мястото на древна Терма и му дал името Тесалоника в чест на своята съпруга, полусестра на Александър Велики (Strabo, 330; Herodotus, VII, 121).
Географското положение на града, разположен на най-благоприятното място в Солунския залив (тогава наричан „Термейски“), му осигурявало голямо военно и търговско значение. Когато през 168 г. пр. Хр. Македония преминала в ръцете на римляните и била разделена на четири области, Солун (celeberrima urbs) станал главен град на областта Macedonia secunda. През 146 г. пр. Хр. македонските области били обединени и Солун фактически се превърнал в столица на цяла Македония.
Под римска власт градът бързо се разраснал и придобил голямо военно, стратегическо и особено търговско значение, тъй като през него преминавал прочутият римски път Via Egnatia, който от едната страна достигал до Дирахиум на Адриатическо море, а от другата до р. Хеброс в Тракия, и по този начин свързвал източните провинции на империята с нейния център Рим.
Значението на Солун е особено добре изразено от Цицерон, който сам прекарал тук част от изгнанието си през 58 г. пр. Хр. „Thessalonicenses positi in gremio imperii nostri“, така се изразява прочутият римски оратор (De prov. Consul. 2).
През 49 г. пр. Хр. Солун взел активно участие в първата гражданска война и бил център на партията на Помпей, но през втората война градът преминал на страната на Октавиан и Антоний, за което, както може да се предполага, получил статут на „свободен град“ (Plinius, N. H. IV:17: Thessalonica liberae conditionis).
Благодарение на своята ἐλευθερία Солун запазил подчертано гръцкия си характер и получил възможност да се управлява от особени длъжностни лица, които в Деян. 17:6–8 са наречени πολιτάρχαι. Това название не се среща у класическите автори, но точността на книгата Деяния в този случай е блестящо потвърдена от надпис върху римската арка в Солун при Вардарската порта (днес разрушена; надписът се пази в Британския музей в Лондон). В него, любопитно, се споменават трима политарси, Сосипатър, Секунд и Гай, носещи същите имена като трима от спътниците на ап. Павел. Градът имал право да решава делата си чрез народно събрание, което отново се потвърждава от книгата Деяния, където това събрание е наречено δῆμος (Деян. 17:5).
През 304 г. сл. Хр. тук пострадал мъченически св. Димитър Солунски, който впоследствие станал покровител на града. През 389 г. Солун станал място на страшно клане, извършено по заповед на император Теодосий, който отмъщавал на града за убийството на свой служител. Заради това кръвопролитие император Теодосий бил изобличен от св. Амвросий Медиолански и трябвало да понесе църковно наказание.
През 904 г. Солун бил превзет от сарацините, през 1185 г. попаднал под властта на норманите от Сицилия, а през 1422 г. под протектората на Венеция. През 1430 г. градът бил завладян от турците и едва през 1912 г. бил освободен с обединените усилия на балканските християни. За славяните Солун завинаги ще остане паметен като родно място на великите апостоли на славянството светите братя Кирил и Методий.
История на основаването на Солунската църква
Историята на появата на светлината на Христовото учение в Солун е разказана в XVII глава на книгата Деяния. Там четем как апостол Павел, по време на второто си мисионерско пътуване, придружаван от Сила и вероятно от Тимотей, преминал през Амфипол и Аполония и накрая стигнал до Солун, където имало синагога.
След като „пострадахме и бяхме поругани“ (1 Сол. 2:2) във Филипи, апостолът все пак дръзнал да проповядва Божието слово и в Солун. Следвайки обичая си, той започнал с проповед сред местните юдеи. В продължение на три съботи беседвал с тях върху това, че „Христос трябваше да пострада и да възкръсне от мъртвите и че Този Христос е Иисус, Когото аз ви проповядвам“ (Деян. 17:3). Резултатите от проповедта сред юдеите обаче не били особено впечатляващи; по-благоприятна почва се оказали прозелитите от езичниците: „И някои от тях повярваха и се присъединиха към Павла и Сила; също и от богобоязливите елини, голямо множество, и от знатните жени немалко“ (Деян. 17:4). Съдейки по този стих от книгата Деяния, мнозинството от обърнатите принадлежало към числото на т.нар. σεβόμενοι или „богобоязливите елини“, които били приели основните положения на юдаизма и посещавали синагогата.
Ако обаче се обърнем към Първото послание на ап. Павел до солуняни, ще видим, че Солунската църква по своя състав била преимуществено „от езичници“. Това се потвърждава от три места: 1 Сол. 1:9; 2:14 сл.; 4:1–5. В първото от тях ап. Павел напомня на солуняни как те „се обърнаха към Бога от идолите, за да служат на живия и истински Бог“. Съдейки по хода на мисълта, това обръщане било плод на дейността на ап. Павел и Сила. В такъв случай изразът едва ли може да се отнася както до σεβόμενοι, така и до самите юдеи, защото и едните, и другите вече почитали Единия Бог. Във втория текст думите на ап. Павел към солуняни относно претърпените от тях страдания от собствените им „сънародници“ ясно показват, че тук се имат предвид езичници, а не юдеи, което личи и от самото противопоставяне. В третия текст се дават нравствени предупреждения и наставления относно запазването на моралната чистота, които биха били по-разбираеми и уместни по отношение на току-що обърнати към Христос езичници, отколкото спрямо σεβόμενοι и юдеи.
Така се получава като че ли противоречие между данните на книгата Деяния и данните, извлечени от самото послание. Именно върху това обръща внимание ръководителят на Тюбингенската школа Баур в своя труд Paulus. За да примири това противоречие, английският учен W. M. Ramsay (St. Paul the Traveller and the Roman Citizen, London, 1897) предлага в Деян. 17:4 да се приеме четене, получено чрез съпоставяне на Александрийския кодекс (A) и Кодекса на Беза (D). Според него в Textus Receptus трябва да се внесе съюзът καί след думите τῶν (τε) σεβομένων (op. cit., pp. 226–227; 235–236). В такъв случай текстът би гласял: „И някои от тях повярваха; а също към Павел и Сила се присъединиха мнозина от богобоязливите прозелити, и голямо множество от елините, а също и немалко знатни жени“.
По наше мнение обаче това четене премахва само едно известно затруднение в текста, а именно донякъде неочакваното съчетание τῶν σεβομένων Ἑλλήνων, в което трудно може да не се види известна тавтология. Съдейки по хода на мисълта в книгата Деяния, авторът не е имал основание да поставя специално ударение върху националността на тези σεβόμενοι; в същата глава атинските σεβόμενοι са наречени просто σεβόμενοι (Деян. 17:17).
Но дори да признаем необичайността на съчетанието τῶν σεβομένων Ἑλλήνων, все пак смятаме, че поправката на проф. Рамзи едва ли е необходима. Склонни сме да останем при Textus Receptus и да търсим помиряване на данните по друг начин, въз основа на сведенията от самите послания на апостол Павел.
Преди всичко трябва да допуснем, че апостол Павел е останал в Солун много по-дълго от три седмици, както на пръв поглед може да се заключи от Деян. 17:2. В Посланието до филипяни той им напомня, че „и в Солун и веднъж, и дваж ми пращахте за нуждите“ (Фил. 4:16). Знаем обаче, че Филипи се намира на около сто мили от Солун и три седмици едва ли биха били достатъчни, за да бъде изпратена помощ на апостол Павел ἅπαξ καὶ δίς. Следователно трябва да предположим, че апостолът е останал в Солун повече от три седмици и след като не срещнал съчувствие сред юдеите, се обърнал с проповедта за Царството Божие непосредствено към езичниците. Сред тях неговото „Божие благовестие с голяма борба“ (1 Сол. 2:2) имало огромен успех, напълно съответстващ на думите в 1 Сол. 1:9 и 2:14.
Напълно правдоподобно е предположението, че книгата Деяния описва само онзи период от мисионерската дейност на апостола в Солун, който бил свързан със синагогата.
За това, че апостолът е останал в Солун значително повече от три седмици, свидетелства и обстоятелството, че счел за необходимо да се занимава с обичайния си занаят (σκηνοποιός τῇ τέχνῃ), за да не зависи от никого и да не бъде никому в тежест, както и за да влезе в по-близки отношения със своите ученици и последователи и така да усили благите плодове на проповедта (1 Сол. 2:7–12). Накрая, съдейки по 1 Сол. 5:12, Солунската църква вече била до известна степен организирана, което също говори, че апостол Павел е живял в Солун повече от три седмици.
Така, без да прибягваме до поправка в текста на книгата Деяния, лесно можем да съгласуваме думите на евангелист Лука с данните на Първото послание. Апостолът останал в Солун достатъчно дълго, за да създаде църква, която по произход била до голяма степен „езическа“, макар, разбира се, в нея да влязъл и неголям елемент от прозелити, обърнати към Христос чрез синагогата.
Но апостолската дейност на св. Павел не могла дълго да остане без протест от страна на неговите невярващи сънародници. Огромният успех на мисионерската му дейност, значителната загуба сред прозелитите на синагогата и непосредственото обръщане на апостол Павел с проповед към езичниците предизвикали силен взрив на юдейски фанатизъм. Оставайки верни на своята политика, юдеите не се вдигнали срещу апостол Павел сами, а прибегнали до помощта на различни съмнителни агитатори (ἀγοραῖοι), винаги способни да разпалят тълпата и да я подтикнат към безредици. Съдейки по Деян. 17:5–6, тяхната цел била да обвинят апостол Павел пред народното събрание (δῆμος), а това можело да има много тежки последици за Христовия благовестник.
За щастие апостол Павел не се намирал в дома на Иасон, към който се насочила тълпата, и всичко се ограничило със залавянето на „Иасон и някои братя“ и обвиняването им пред политарсите. Самото обвинение, издигнато от тълпата, несъмнено по внушение на юдеите, според автора поразява със своята „низост и двуличие“. Благовестниците били обвинени, че са „смутители на цялата вселена“ и че „постъпват против повеленията на кесаря, като почитат друг за цар – Иисус“. Всичко това, според автора, можело да произлезе единствено от средите на юдеите, които добре познавали месианските очаквания на своя народ и можели да им придадат опасно за християните политическо тълкуване, макар самите те да очаквали цар-Месия, който трябвало да унищожи враговете на юдейския народ.
Обвинението било умело изчислено така, че да предизвика опасения у политарсите и да ускори изгонването на апостол Павел от Солун. Все пак политическите безредици представлявали опасност за ἐλευθερία на града и затова политарсите незабавно изискали от Иасон „гаранция“ (λαβόντες τὸ ἱκανόν, по всяка вероятност парично обезпечение, залог), че безредиците няма да се повторят. През нощта апостол Павел напуснал пределите на Солун и, придружен от Сила и вероятно от Тимотей, се отправил към Берия. Там проповедта му в синагогата била приета по-благосклонно и имала по-голям успех.
Но когато юдеите от Солун научили това, дошли и в Берия и предизвикали смут и там. На апостол Павел не му останало нищо друго, освен да се отдалечи. Придружен от „братята“, той по море се отправил към Атина. Сила и Тимотей останали в Берия, но чрез придружителите на апостола получили заповед да дойдат при него в Атина ὡς τάχιστα, колкото е възможно по-скоро. Ако следваме текста на книгата Деяния, може да останем с впечатлението, че Сила и Тимотей дошли при апостол Павел не в Атина, а направо в Коринт (Деян. 18:5). Но ако се обърнем към Първото послание до солуняни, ще видим, че Тимотей и Сила се върнали при апостола в Атина (срв. 1 Сол. 3:1), откъдето първият бил изпратен с поръчение в Солун (1 Сол. 3:1–2).
По-късно, когато Тимотей се върнал в Коринт при апостол Павел, за да му съобщи за състоянието на Солунската църква, според израза на посланието той дошъл „πρὸς ἡμᾶς“, „при нас“, което вероятно показва, че Сила по това време вече се намирал заедно с апостол Павел в Коринт; това отново не е напълно съгласувано с Деян. 18:5. В тези различия Баур вижда силен аргумент против автентичността на посланието. Въпреки всичко трябва да се приеме, че книгата Деяния и посланието до известна степен могат да бъдат съгласувани. Тук английският учен Paley с право отбелязва в своите Horae Paulinae: „Посланието разкрива факт, който не е запазен в историята, но който придава на всичко казано в историята повече смисъл, вероятност и съгласуваност. В историята тук очевидно има пропуск; посланието чрез своята препратка посочва именно онова обстоятелство, което запълва този пропуск“ (Complete Works of W. Paley, London, 1825, vol. III, p. 474). Че Тимотей е дошъл при апостол Павел в Атина, едва ли може да се поставя под съмнение (1 Сол. 3:1–2). Трябва да се мисли (въз основа на ηὐδοκήσαμεν в 1 Сол. 3:1) че и Сила е дошъл при апостола, подчинявайки се на неговата заповед. За пристигането им в Атина отчасти свидетелства и изразът „ἐκδεχομένου αὐτούς“ в Деян. 17:16.
От Атина Тимотей бил изпратен обратно в Солун, за да узнае положението на тамошните дела. Съдейки по 1 Сол. 3:1, Сила останал с апостола в Атина. Така цялото затруднение се свежда до това да се изясни какви били движенията на Сила, докато Тимотей пътувал до Солун, и как двамата впоследствие могли да пристигнат заедно в Коринт, въпреки ἡμᾶς в 1 Сол. 3:6. Всичко това може да бъде обяснено с предположението, че след като Тимотей заминал за Солун, апостол Павел сметнал за по-добре и Сила да се върне в Македония, може би за да посети църквата в Берия. Трябва да се помни, че макар за Сила да било невъзможно да влезе в Солун, пътят към Берия не бил затворен за него. Така Сила може би отишъл в Берия, а Тимотей, по-рано, в Солун. Освен това няма необходимост да предполагаме, че двамата са се върнали от Македония заедно. Сила би могъл да пристигне пръв и заедно с апостол Павел да посрещне Тимотей. В такъв случай множественото число ἡμᾶς в 1 Сол. 3:6 става напълно разбираемо.
Но дори Сила и Тимотей да са дошли от Македония в Коринт заедно, това ἡμᾶς пак не би било необяснимо. Самият Сила не би могъл да се намира в Солун и следователно по отношение на сведенията за Солунската църква би зависел от Тимотей също толкова, колкото и апостол Павел. Накрая, Тимотей би могъл да срещне Сила в Берия и двамата да отидат заедно в Коринт (E. H. Askwith, An Introduction to the Thessalonian Epistles, London, 1902, p. 28). Така посланието и книгата Деяния могат до известна степен да бъдат съгласувани.
Повод за написване на посланието
След като останал известно време в Атина, апостол Павел дошъл в Коринт (Деян. 18:1), където по-късно от Македония се върнал и Тимотей с подробен доклад за състоянието на Солунската църква. Въз основа на Първото послание до солуняни с достатъчна пълнота може да се възстанови съдържанието на онова, което Тимотей съобщил за положението в общината. Напълно възможно е докладът му да е бил придружен и от писмо на солунските християни до апостол Павел.
Съдейки по всичко, сведенията били твърде благоприятни. Солуняните не само не се поколебали, но дори „станаха образец за всички вярващи в Македония и Ахаия“ (1 Сол. 1:7). Наистина, те били подложени на гонение от своите сънародници (1 Сол. 2:14), но опасността не се състояла в това; страданията били неизбежни (1 Сол. 3:3–4). Сред вярващите съществувала друга опасност, а именно подкопаването на авторитета на апостол Павел чрез различни клевети и инсинуации относно чистотата и искреността на неговото апостолско служение.
Възползвайки се от отсъствието на самия апостол, враговете го обвинявали, че разпространява заблуждения по нечисти подбуди, че преследва користни и тщеславни цели, че човекоугодничи и ласкае и, накрая, в позорно малодушие, че точно в критичния момент бил изоставил паството си на произвола на съдбата (1 Сол. 2:3–12, 17–18).
Откъде са могли да произлизат подобни обвинения, според автора лесно може да се предположи. Техен източник не би могла да бъде езическата среда, за която апостол Павел бил сравнително малко познат от гледна точка на своето благовестие и апостолските си претенции (1 Сол. 2:4). Всички тези обвинения, според автора, можели да произлязат само от юдейската среда, която, използвайки своята осведоменост за апостол Павел, се стремяла чрез тях да подкопае авторитета му сред последователите му и така да обезсили неговото дело и да направи „напразен труда му“.
Но това не било всичко. Макар Тимотей да донесъл „добра вест за вашата вяра и любов“ (1 Сол. 3:6), благоприятната картина имала и своите сенчести страни. Наскоро обърнатите към християнството все още не били достатъчно устойчиви в нравствено отношение и характерната за древния гръцки свят нравствена разпуснатост, изглежда, намирала последователи и сред новообърнатите към Христос (1 Сол. 4:3–7). Вътрешната дисциплина на църквата също била донякъде разколебана (1 Сол. 5:12–13); усещал се недостатък на уважение към τοὺς προϊσταμένους – предстоятелите. Наблюдавал се и засилен интерес към въпроса за настъпването на „деня Господен“, за идването на „Парусията“ (Второто пришествие), който интерес вече започвал да нарушава сравнително спокойния ход на братския живот чрез появата на „безчиние“ (1 Сол. 5:1–14).
Накрая Тимотей съобщил на апостол Павел и едно важно догматическо затруднение, възникнало сред солунските християни във връзка с въпроса за парусията. По време на отсъствието на апостола от Солун сред християните явно имало случаи на смърт, които естествено породили въпроса: какво ще стане с онези, които са починали преди настъпването на „деня Господен“? Ще участват ли и те в славата и блаженството на Парусията?
Всички тези сведения, взети заедно, послужили като повод за написването на Първото послание до солуняни.
Целта на апостол Павел била да отхвърли обвиненията срещу себе си, да укрепи вярата на „страдащите“ солуняни, да разсее техните недоразумения и да им даде съвети и наставления за укрепване по пътя на доброто, та да „постъпват достойно за Бога, Който ги е призовал в Своето царство и слава“ (1 Сол. 2:12).
Време и място на написването
Що се отнася до времето и мястото на написване на Първото послание до солуняни, казаното дотук води до следния извод. Посланието несъмнено е написано в Коринт, след завръщането там на Тимотей и Сила, а не в Атина, както четем в Textus Receptus (ἐγράφη ἀπὸ Ἀθηνῶν).
Самата краткост на времето между отпътуването на апостол Павел от Солун и пристигането му в Атина не позволява написването на посланието да бъде отнесено към престоя му в Атина. Събитията в Солунската църква изисквали повече време за своето развитие. Освен това, ако отнесем посланието към атинския период на апостол Павел, трудно ще можем да разберем как той е могъл да напише стихове 7–8 от първа глава.
От друга страна, да се отнесе написването на посланието към период след престоя на апостол Павел в Коринт не позволяват две съображения. Първо, живото усещане за раздялата, което се чувства в цялото послание (1 Сол. 1:5; 2:1–20 и особено 2:17). Второ, доколкото може да се съди по книгата Деяния, Тимотей и Сила били заедно с апостол Павел само по време на второто му апостолско пътуване и никога след това. Следователно надписването на посланието с имената на тримата благовестници в Солун и почти постоянното употребяване на първо лице множествено число (ἡμεῖς) могат да бъдат разбрани само при предположението, че Първото послание до солуняни е написано от Коринт, където тогава се намирали и Тимотей, и Сила – в началото на 51 г., или в края на 50 г.
Съдържание на посланието
Посланието започва с много топло пожелание за мир и благодат към Солунската църква (1 Сол. 1:1). След това авторът преминава към благодарност към Бога за доброто състояние и процъфтяването на Солунската църква (1 Сол. 1:2–10), а веднага след това към апология на своето апостолско служение сред солуняните, подложено на клевета и очерняне от страна на враговете на Евангелието, юдеите в града (1 Сол. 2:1–12).
След това авторът отново благодари на Бога за твърдостта на преследваната Солунска църква и отправя остра критика към невярващите негови сънародници (1 Сол. 2:13–16).
Продължавайки своята апология, авторът описва намеренията си да се върне отново в Солун и отношенията си с църквата чрез посредничеството на Тимотей (1 Сол. 3). Целият раздел завършва с молитва за Солунската църква (1 Сол. 3:11–13).
Втората част апостолът започва с увещания да се пази чистотата, да се избягват блудът и прелюбодейството (1 Сол. 4:1–8), да се проявява любов към ближния (1 Сол. 4:9–10) и да се води тих живот, в труд и благоприличие пред външните (1 Сол. 4:11–12).
След това апостолът преминава към въпроса, който очевидно силно вълнувал Солунската община, а именно съдбата на починалите преди настъпването на парусията (1 Сол. 4:13–18).
Той уверява, че и починалите ще участват по същия начин в славата на „деня Господен“, но кога ще настъпи този ден не е известно. Затова е необходимо „да бодърстваме и да бъдем трезвени“ (1 Сол. 5:1–11).
Накрая апостолът дава наставления относно уважението към предстоятелите на църквата, поведението спрямо безчинните в общината и завършва посланието с поредица от кратки, но дълбоки по съдържание религиозно-нравствени наставления (1 Сол. 5:12–22).
Краят на посланието съдържа молитва, благословение и поздрав към всички братя (1 Сол. 5:23–28).
Автентичност на посланието
Съмнения относно автентичността на Първото послание до солуняни се появяват през XIX в.; преди това посланието било възприемано единодушно като несъмнено автентично, макар външните свидетелства за него да не са особено многобройни.
Напълно възможно е отгласи от посланието да се открият у св. Игнатий Богоносец, в неговото Послание до римляни, гл. 2 (срв. 1 Сол. 2:4), в Посланието до ефесяни, гл. 10 (срв. 1 Сол. 5:17), както и у Ерм в Пастир (Видение III, IX:10; срв. 1 Сол. 5:13).
Пряко свидетелство за посланието намираме у св. Ириней Лионски (ок. 180 г.) в Adversus haereses V:6,1: „in prima epistola ad Thessalonicenses“ (срв. V:30,2), у Климент Александрийски (ок. 190 г.) в Педагог (I, гл. 5) и Стромати (I, гл. 2), както и у Тертулиан (ок. 200 г.).
Посланието се намира в канона на еретика Маркион (ок. 140 г.), в Пешито и в старите латински преводи, а в Мураториевия канон (ок. 170 г.) е поставено на шесто място сред посланията на апостол Павел.
Що се отнася до вътрешните свидетелства в полза на автентичността на посланието, те са многобройни. Достатъчно е то да бъде прочетено дори бегло, за да се види, че според автора едва ли би могло да произлезе от перото на някой по-късен анонимен писател, писал под името на апостол Павел. Характерът на великия апостол на езичниците е оставил върху цялото послание неизличим отпечатък. Езикът и стилът също свидетелстват в тази посока.
Както пише H. W. Fulford: „Вътрешните свидетелства са толкова силни, че са напълно достатъчни, за да убедят по-голямата част от критиците. Ако нашето послание беше подправено, естествено би съдържало някакви препратки към толкова важно за апостол Павел учение като оправданието чрез вяра и други подобни. Едва ли би съдържало такова място като 1 Сол. 4:13–18, което, изглежда, предполага, че апостол Павел очаква лично да стане свидетел на Второто пришествие на Христос. Освен това едно подправено послание едва ли би могло да възпроизведе онази топлота на чувството, личните намеци, изразителността и енергичността на езика, които отличават нашето послание като автентично… Всяка фалшификация се прави с определена цел; но за послание като Първото до солуняни не може да бъде открит никакъв мотив за подобна фалшификация.“ (H. W. Fulford, Thessalonians, 1911, 8–9).