1
Свещените поучения са велико напътствие за душата по пътя към спасението. Защото желязо желязо изостря, а божественото слово изостря душата; с хляб се храни тялото, а с божественото слово се укрепява душата. Така и блаженият Моисей, посочвайки хранителната сила на божественото учение, казва: „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста“.
И тъй, Божието слово е храна за душата. Защото за душата, създадена по образа на Словото – Твореца на света, удостоена с разум и с дара на разумната свобода, какво би могло да бъде по-сродно от словото, което я храни, възпитава и бързо я възвръща към присъщото ѝ достойнство?
А когато говорим за слово, братя, ние имаме предвид не онова, което чрез софистическо умение е изкусно украсено, за да убеждава, а онова, което чрез простотата на вярата е засвидетелствано като истина. Защото трябва да смятаме за неистинска всяка добродетел, както в живота, така и в словото, която не е получила своето начало от Божествения Учител. Колкото сянката е отдалечена от тялото и сънят от действителността, толкова и смятаната за мъдрост мъдрост на света е отдалечена от истинската Божия премъдрост.
Затова и блаженият Павел, избраният съсъд, който някога зле се беше отправил на лов за светиите, а след това сам бе благодатно уловен за спасението на човеците, открито противопоставяше на лъжливото учение благочестивото и истинно слово, казвайки: „Мъдрост проповядваме между съвършените, ала мъдрост не на този век, а Божия премъдрост, тайнствена“.
И тъй, за нас премъдрост са пророческият език, апостолското учение и Евангелието на царството – върхът на словесната власт. Когато чуем думата „Евангелие“, братя, нека влагаме в нея смисъл, достоен за самото наименование. Защото мнозина, привикнали към честата употреба на думите, не са познали силата на самите неща, които те назовават.
Самото наименование „Евангелие“ разкрива същността на възвестяваното. То ни благовести многовъзпяваното домостроителство на Спасителя: че Бог от човеколюбие дойде сред човеците, без да остави предвечното Си достойнство, а облече спасителното домостроителство. Евангелието ни благовести, че при страдащите дойде Лекар, Който лекува не с лекарства, а изцелява само с повелението на Своето човеколюбие. То ни благовести, че за заблудилите се се яви път, за помрачените възсия светлина, а за отчаялите се – спасение.
Понеже, макар да бяхме наставлявани чрез Закона, не се обърнахме, и макар да бяхме напътствани чрез пророците, не се възвърнахме към познанието на истината, поради нашата неблагодарност възникна опасност всичко да погине и човешкият род да се разпадне.
Но когато Божието човеколюбие ни видя обезсърчени пред възпитанието на Закона и изнемогнали по пътя, посочван от пророците, то с велика и неизмерима благост победи нашата неблагодарност. И като предложи Евангелието на царството на цялата вселена подобно на царски дар, поради Своето човеколюбие подари всичко на недостойните.
Така спасителната благодат излезе и започна по различни начини да благодетелства всички: освобождаваше робите, обогатяваше бедните, призоваваше обратно изгнаниците и откупваше пленниците. Тя стана всичко за всички – не поради нашето достойнство, а поради благостта, присъща на Самия Благодетел.
Той, Който по природа е прост, неделим и без образ; Самият Бог от Бога, „образ на невидимия Бог“, „сияние на славата и образ на Неговата ипостас“, приема различни наименования – не такива, които съответстват на Неговата природа, а такива, които подобават на Неговото благодеяние.
Защото, след като всичко човешко бе отпаднало, Той прие всичко в Себе Си и го прави Свое, като чрез благодатта, която обновява всичко, приема и съответните наименования.
Гладът беше голям – глад за Божието слово, онзи глад, с който Бог заплаши синагогата, казвайки: „Ще им изпратя не глад за хляб, нито жажда за вода, а глад за слушане на словото Господне“.
2
И тъй, понеже знаеше, че вселената гладува и гине от глад, защото каквото е липсата на храна за тялото, това е липсата на духовно наставление за душата, Изворът на благата възглася чрез Евангелията: „Аз съм хлябът, слязъл от небето“ и даващ живот на света.
Видимият хляб произлиза от земята, както е казано: „за да произведе хляб от земята“. А небесният Хляб извира от небето: „Аз съм хлябът, слязъл от небето“.
Земята беше пустинна и жадна, лишена от Божието слово и неполучаваща благодатта на духовното напояване. И какво стана тогава? Същата благодат отново възглася, изливайки благодеянието си: „Ако някой е жаден, нека дойде при Мене и да пие“.
Понеже пророците възгласяваха по различни начини и целият сонм на светиите жадуваше за Неговото пришествие, казвайки: „Боже, Боже мой, към Тебе от ранни зори се стремя“ и „Душата ми жадува за живия Бог“, Той, желаейки да покаже, че Сам е Онзи, за Когото жадуваха пророците, възглася чрез Евангелията: „Който е жаден, нека дойде при Мене и да пие“. Който казва: „Душата ми жадува за Тебе“, нека дойде при Мене.
Отново Той видя вселената гола – не телесно оголена, а лишена от добродетел. Видя създанието, което Сам бе сътворил, и Създателят се смили над него. И даде на голите за одежда Самия Себе Си, както вече казахме по-рано: „Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте“.
Земята се бе заблудила, търсейки път и не намирайки го. Защото всяка душа носи в себе си семето на богопознанието, но макар да го притежава, не знае как да достигне до онова, към което се стреми. И понеже заблудилите се не намираха път, Той казва: „Аз съм пътят“. Но мъртъв ли си? „Аз съм възкресението“. А немощен ли си и имаш нужда някой да те води? „Аз съм жезълът от Иесеевия корен“, който укрепява немощните и за който пророкът казва: „Твоят жезъл и Твоята тояга те ме утешават“. Защо жезъл и защо тояга? Защото Той е пригоден за всяка възраст: възпитава младите и укрепява старците.
Но, Владико, гладен ме нахрани, жаден ме напои, гол ме облече, заблуден ме упъти, а немощен ме подкрепи с жезъл. Като достигнах пътя, разпознах следите на благочестието; сега търся вратата на истината. Кой ще ми я покаже?
„Аз съм вратата“ – чрез Мене всеки влиза при Отца.
Чрез Тебе? Защо?
Защото Аз съм отворената врата на спасението, която търси блаженият Давид. Отначало той мисли за много врати, но намира една. Най-напред казва: „Отворете ми портите на правдата; ще вляза през тях и ще прославя Господа“. Но когато получил просеното и намерил не онова, което очаквал – не много врати, а една, – той поправя собствените си думи и казва: „Тази е вратата Господня; праведните ще влязат през нея“. След това, преминал вътре чрез пророческото си прозрение и чрез копнежа на душата си и сякаш вече озовал се в царските палати, той казва: „Ще Те прославя, защото ме чу“.
Кажи, пророче и богослове, изповядваш ли и благодариш ли на Бога? Какво намери, достойно за очакването ти?
Защото онези, които желаят да влязат в царски дворец, очакват да наситят погледа си с онова, което ще видят там: изобилие от злато, блестящ мрамор, разнообразните цветове на богатството, свитата около царя, царския престол и даровете на владетелите. Всеки, който очаква да види това, жадува за царските палати и бърза към желаното.
А ти какво възжела от онова, което намери, след като влезе вътре през вратата? За какво благодариш? Какво велико достигна и какво намери, достойно за твоя копнеж? Разясни своя копнеж, та да не би юдейското безсрамие да оклевети истината. Какво намери? Какво проповядваш? На какво се удивляваш?
„Намерих Христа – казва той. – Видях Христовото домостроителство, новата благодат, необикновеното благодеяние, славните страдания и неизреченото тайнодействие. Това виждам, на това се удивлявам и за него благодаря, като казвам: „Ще Те прославя, защото Ти ме чу и ми стана спасение“. Не скривам благодеянието, не задържам спасението само за себе си, а благовестя домостроителството: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла“.
Виждаш ли как благодарението разкри смисъла на събитието? „Ще Те прославя, защото Ти ме чу и ми стана спасение. Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла“.
Виждаш ли как цялото очакване на пророците е било насочено именно към това домостроителство и как те са копнеели за Христа – презрения в синагогата, но прославян сред народите?
И тъй, за да се върнем към разглежданата тема: дори да търсиш вратата, ще намериш Христа. „Да – казва Той, – Аз съм врата поради човеколюбието Си.“
Но понеже онзи, който влиза в царските палати и в Божия храм, непременно трябва да има някого, който да го води към желаното, защото никой не се осмелява сам да застане пред жертвеника, без да има свещенодействащия, когато влезеш през вратата, намираш Него като Свещеник, Който те въвежда.
Защото „Ти си Свещеник навеки по чина Мелхиседеков“.
Но свещеникът се нуждае и от жертва, и от жертвоприношение, за да умилостиви Бога. И отново Самият Той става за тебе и това: „Ето Агнецът Божи, Който взема върху Себе Си греха на света“.
Чу ли всичко онова, което Той върши заради тебе? Чуй сега и онова, което се отнася до Самия Него. Не ограничавай съзерцанието си единствено до Неговото свещеническо служение. Не Го виждай само като Свещеник, Който стои пред Бога, а съзерцавай и собственото Му достойнство, по силата на което Той седи заедно с Отца.
Но нека никой враг на истината да не постъпва така, че едни думи да присвоява, а други да укрива. Зная, че неведнъж някой еретик, враг на истината, се изправя и казва: „Виждаш ли, че е казано, че никой не може да пристъпи към Отца без Сина? Защото – казва той – Синът заема мястото на посредник и служител, като довежда при Отца онези, които се спасяват. Понеже една нова мъдрост обновява истината и тъй като човешката природа не е могла сама по себе си да пристъпи към Бога, Синът става посредник между сътворената и несътворената природа и довежда при Бога цялата вселена.“
О, ново безумие! О, нечувано зрелище! Според еретиците изобилието на Отеческата благост едва ли не застрашава да накърни достойнството на Божеството. Но макар еретическото безумие да става все по-дръзко, силата на Спасителя не отслабва, славата Му не угасва и благодатта Му не се унищожава. Защото е казано: „Ако ние се отречем от Него, Той остава верен, понеже не може да се отрече от Себе Си“. Той седи заедно с Отца поради собственото Си достойнство, а стои пред Него като Свещеник поради подобаващото Му човеколюбие.
3
И виж, брате, колко удивително е това. Понеже те разбират думите: „Никой не дохожда при Отца освен чрез Мене“ така, сякаш Синът се намира в положението на слуга и изпълнява служение като подчинен, необходимо е срещу еретиците да бъде насочено изобличението на тяхното нечестие.
Ако това, че Синът довежда човеците при Отца, понижава достойнството на Онзи, Който ги довежда, тогава, когато видиш Отца да довежда човеците при Сина, ще разпростреш ли и върху Него същото нечестие? Всъщност, като проявяваш нечестие спрямо Сина, ти хулиш и Отца.
И тъй, братя, нека чрез словото на благочестието и истината едновременно затворим устата на злобата и разкрием правото учение. Защото „словото Божие е живо и действено и по-остро от всеки двуостър меч“. Той нарича меча „двуостър“, защото словото има двояко действие: с едното укрепява, а с другото поразява – поразява противниците, а укрепява онези, които принадлежат на вярата.
Чуй Самия Господ да казва: „Никой не може да дойде при Мене, ако Моят Небесен Отец не го привлече“. Необходимо е, братя, да кажем на еретиците онова, което подобава, а синовете на вярата да утвърдим в правилното разбиране на тези думи.
Защо Единородното Божие Слово разграничава довеждането по такъв начин, че на едно място казва, че чрез Него човеците биват довеждани при Отца, а на друго – че Отец ги довежда при Него?
Защото онова, което принадлежи на божествената природа, не е смесено и объркано, а словото на истината е ясно и точно разграничено. В него няма нищо криво и нищо заплетено, понеже „всички пътища Господни са прави“.
Нима, братя, Отец понякога заема царското първенство и приема довежданите при Него, а друг път отстъпва дължимото на Сина, Който седи начело в царско достойнство, и Сам, заставайки в положението на служител, довежда човеците при Сина? Да не бъде!
Защото, когато се говори за Бога, нито при споменаването на престол трябва да си представяме нещо човешко, нито когато чуваме за стоене, трябва да разбираме това според присъщото на нас. Когато чуеш за Бога, че стои, разбирай непоколебимостта и неизменната правота на божествената същност. А когато прочетеш или чуеш, че седи, разбирай твърдостта и непоклатимостта на блажената природа. Сам Той говори за Себе Си и като стоящ, и като седящ. На Моисей казва: „А ти остани тук с Мене“. Казано е също: „И мястото, където стоеше Бог Израилев, беше като сапфирен камък“. Внимавай добре: Моисей говори за Бога като за стоящ, а Бог казва на Моисей, сякаш и Сам стои: „Застани с Мене“.
Как тогава да разбираме думите на Йеремия: „Ти седиш довека, а ние погиваме довека“? „Седене“ и „стоене“ са човешки думи, но съдържат божествен смисъл. Понеже човешкият живот е непостоянен и бива носен насам-натам, за Бога се казва, че стои. И понеже нашето състояние е неукрепено и се преобръща във всички посоки, за Бога се казва, че седи – за да бъде изразена Неговата непоклатима твърдост.
Отхвърли представите, които думите внушават сами по себе си, и разбирай онова, което се съзерцава чрез вярата.
Как тогава Синът привежда при Отца и как Отец – при Сина? Защото не бива да оставяме тези думи неизследвани. Отец привежда при Сина някои, които са явно и безспорно засвидетелствани; Синът пък привежда при Отца някои, които също са явно и безспорно засвидетелствани. Не изтръгвай предварително думите, за да ги превърнеш в обвинение, а изчакай завършека и тогава прецени казаното. Не бъди недоброжелателен съдия, а благоразположен съучастник в разсъждението.
Сред Израил Бог и Отец беше познат, а Синът оставаше непознат. Сред езичниците пък не бяха познати нито Отец, нито Синът, защото народите бяха поробени от многобожната заблуда.
И тъй, там, където Отец е познаван, а Синът не е познаван, Отец става тълкувател на непознавания Син. Ще повторя казаното, за да утвърдя смисъла: там, където Отец е познаван, а относно Сина съществува съмнение, Познаваният става тълкувател на Непознавания. А там, където Отец остава непознат, Синът става възвестител на Непознавания.
За да разбереш точно казаното, посочвам ти Евангелието като свидетелство. Спасителят казва за езичниците: „Явих Твоето име на света“, или по-точно: „На света, който не Те познаваше, явих Твоето име“. Кое име е явил? Че Той е Бог? Но това име вече е било познато. Защото и заблудените говорят за бог, и отдалечилите се от благочестието не отричат самото наименование. Кое име тогава е направил известно? Че Бог се нарича Отец: „Явих Твоето име на света“.
Виждаш ли, че там, където Отец е непознат, Синът става Негов тълкувател, като чрез евангелската проповед разкрива ясно истината? А там, където се е смятало, че Отец е познат, но Синът не е познат, Сам Отец става тълкувател на Непознавания.
За да покажа истината чрез самите събития: Павел познаваше Бога, но не познаваше Сина. Той познаваше Бога, но не знаеше, че Бог е Отец на Христа; и беше ревнител на благочестието, воювайки за Закона. Бог погледна към тази ревност – изпълнена с незнание, но преизобилстваща с копнеж.
И какво прави? Открива на незнаещия Непознатия. Кой ни разяснява това? Самият онзи, който някога не знаеше, а после позна; който някога гонеше, а след това благовестеше. Защото какво казва той?
„Бях ревнител на отеческия Закон и прекомерно гонех Божията църква. А когато Бог, Който ме избра още от утробата на майка ми и ме призова чрез Своята благодат, благоволи да открие в мене Своя Син…“, и следващото.
Защото свидетелството се състои в това да покаже търсеното, а не само да съзерцава смисъла.
Отново Спасителят пита апостолите: „За кого Ме мислят човеците, Мене, Сина Човечески?“ Пита не за да узнае, а за да отстрани погрешното предположение и да утвърди истината. „За кого Ме мислят човеците?“ Апостолите най-напред излагат предположенията на мнозинството: „Едни казват – Илия, други – Йеремия или един от пророците“.
И какво прави Спасителят? На лъжливите мнения не дава никакъв отговор, като смята погрешните предположения за недостойни да им се отговаря.
„А вие за кого Ме мислите?“
Не за мнението на мнозина заблудени питам, а за вашето, на онези, които ще проповядват. Защото вие сте тези, които ще възвестите светилника на истината и ще разнесете проповедта на благочестието по цялата земя под небето. Във вас се колебае човешкото; във вас е поставена на изпитание истината.
И както вашето познание е общо благодеяние за човеците, така вашето незнание е обща вреда за вселената. Затова и пита: „А вие за кого Ме мислите?“
Тогава Петър отговори и рече: „Ти си Христос, Синът на живия Бог“. Това е определението на вярата, това е словото на истината, това е изповеданието на правата вяра. Но понеже и тези думи можеха да бъдат сметнати за равнозначни на останалите отговори, Спасителят не удостои тях с отговор, а за тези произнесе Своята присъда. И какво казва?
За да не бъде помислено, че и тези думи произлизат от човешко предположение, Той ги запечатва и им поставя печата на истината, като казва: „Блажен си, Симоне, сине Йонин“.
Тук помни, че Отец и на онзи, който Го познава, открива Непознавания. „Блажен си, Симоне, сине Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата.“
Виждаш ли, че за целия свят, който не познаваше Отца, Синът става тълкувател на Непознавания? А за синагогата и за юдеите, които мислят, че познават Бога, но не познават Бога Слово Божие, Сам Отец става тълкувател на Онзи, за Когото те се съмняват.
4
И тъй, не превръщай преизобилното човеколюбие в опора на нечестието и не умалявай достойнството заради домостроителството. Не любопитствай за неизмеримата природа и не изследвай непостижимата същност. Нека Исаия те убеди да не издирваш подобни неща и да не разсъждаваш за тях: „Рода Му кой ще обясни?“.
Но, о, безсрамна дързост на онези, които се осмеляват с лекота да мислят и говорят за всичко! Беззаконникът не се бои да изследва Божията природа, да изрича неизречимото и да разгласява свещеното.
И не е чудно. Понеже не познава истината, той претендира да знае непознаваемото, за да скрие онова, което се проповядва. Не е чул наставлението на Свещеното Писание: „За онова, което ти е заповядано, размишлявай; защото скритото не ти е потребно“.
Блаженият Бог, единственият Властелин на чудесата, когато пожела да смае с разказа за сътворението Йов, просиял чрез търпението, му каза: „Къде беше ти, когато полагах основите на земята?“; когато се появи морето и – за да бъда кратък – когато се оформяха планините? „Ти ли наблюдаваше ражданията на дивите кози?“ „Разкажи Ми – казва – за устройството на света, за родилните мъки на зверовете и за храненето на добитъка, за състоянието и разнообразието на всичко, което се намира в света.“
Като му говореше това, Той го поучаваше, че дори видимото в самото творение е непостижимо за човеците. Тогава блаженият Йов, поразен от удивление, каза: „Господи, веднъж говорих, но втори път няма да прибавя“. И тъй, дори изследването на видимото надви Йов. А твоята дързост не беше ли надвита от неизречимото раждане на Единородния?
Но понеже разгласяваш онова, което не знаеш, ще поискам от тебе обяснение за онова, което всички знаем. Кажи ми: как земята беше утвърдена върху водите? Кажи: как Адам беше създаден от земята? Кажи: как беше дадена манната, как морето се раздели и как станаха останалите чудеса?
За да не удължавам словото, кажи ми как ангелите изядоха телето, което Авраам им предложи. Те нямаха стомах, нито в ангелската природа съществуват вместилища за храна. Защото Бог „прави ангелите Си духове и служителите Си – огнен пламък“. Как тогава беше погълната храната?
Еретикът веднага казва: „Защо търсиш невъзможното? Тя изчезна чрез силата на ангелите“. И на силата на ангелите вярваш, без да я изследваш, а любопитстваш за Божието раждане?
Как Бог сътвори небето и земята? Отговаряш: „Както знаеше и както пожела“. И тъй, Божията сила не се подчинява на човешки разсъждения, а се приема чрез вярата; божественото раждане обаче поставяш под принудата на разсъжденията?
Не изследваш волята Му, а любопитстваш за природата Му? И какво следва от това, братя? Онова, което Бог сътвори по воля, е видимо; а Онзи, Когото роди от собствената Си същност, е невидим, защото е „образ на невидимия Бог“, докато видимите неща са творения.
И сега невидимото раждане ще робува на човешките разсъждения? Не изследваш онова, което Той сътвори по воля, а любопитстваш за Онзи, Когото роди според божествената и пречиста природа?
О, нова дързост! О, необикновено начинание! О, воля, която бива почитана, и природа, която бива оскърбявана!
Добре е казал блаженият Давид: „Синове човешки, докога ще бъдете коравосърдечни? Защо обичате суетата и търсите лъжата?“ Защото всичко, което е чуждо на Христовото учение, е лъжа и суета. Ако Той говори истината, като казва: „Аз съм истината“, тогава всичко извън Христовото учение води към лъжата.
Въздигни душата си от ниските земни въпроси и суетните помисли към висотата на богословието и остави бедното изследване на човешките разсъждения. Приеми съкровището на истината.
„Подобно е царството небесно на скрито съкровище.“ Защо Спасителят е наречен съкровище? Тук внимавай много.
Както съкровището не започва да съществува тогава, когато бъде намерено, а е старо по своето полагане и ново по своето откриване, така и спасителното Слово е предвечно по достойнство и е начало на всичко, понеже „в начало беше Словото“, а проповедта е нова поради домостроителството на въплъщението.
И наистина, брате, разбери, че То сияе като съкровище пред онези, които Го желаят, а намерилите Го се устремяват към Него така, както към намерено съкровище. Андрей, възвестявайки на Петър своето откритие, казва: „Намерихме Христа, за Когото писа Моисей в Закона и пророците“.
Защото Моисей и пророците са положили проповедта в свещените книги като в съкровищници. Но както онези, които скриват съкровище, сами виждат онова, което полагат, а го закриват от погледа, за да не стане лесна плячка за чужди, така и пророците, възвестявайки Христа, са скрили съкровището чрез неяснотата на думите.
Защо? Защото, ако бяха говорили ясно, това нямаше да бъде пророчество, а проповед, и преждевременността на изказа щеше да изпревари подобаващото време на проповедта.
Как постъпват тогава? Едновременно разкриват и скриват. Кой казва това? Исаия: „И тази книга ще бъде като запечатана книга. Ако я дадат на човек, който знае да чете, той ще каже: „Не мога да я прочета, защото е запечатана“. А ако я дадат на човек, който не знае да чете, той ще каже: „Не мога да я прочета, защото не съм се учил да чета“.“
Какво тогава означава тази загадка? Пророчеството за Христа – казва той – било непознато както на юдеите, така и на елините. На юдеите, които познавали Писанията – Закона и пророците, то било непознато, защото било запечатано. Юдеите познавали Писанията и били наставлявани в тях. Затова Бог им казва: „Вие, които сте носени от утробата и наставлявани до старост“ (Ис. 46:3–4). Те били наставлявани, но не разбирали, понеже смисълът бил скрит чрез неяснотата.
За елините пък пророчеството било непознато не поради неяснотата му, а защото те изобщо не познавали Писанията. Затова Павел казва на Тимотей, възпитан в Закона: „От детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение“ (2 Тим. 3:15).
И тъй, пророчеството било положено като съкровище и скрито в свещените книги. Защото не трябва да се отдалечаваме от образа на скритото съкровище.
Не само Исаия показва, че пророчествата са запечатани, но и Даниил. След като му възвестява откровението за бъдещето, ангелът му казва: „А ти, Данииле, запечатай тази книга на видението, защото нейното изпълнение е за далечно време“ (срв. Дан. 8:26; 12:4).
Затова и блаженият Давид, четейки Закона и пророците, говори от името на народа – защото самият пророк, който пророчестваше, не беше в неведение. Желаейки да покаже, че долавя нещо от домостроителството на Христа, но не може да го разбере поради неяснотата на думите, той изпитвал нещо подобно на онези, които виждат запечатана кесия. Какво прави тогава, когато вижда написаното, но не разбира неговия смисъл? Казва: „Отвори очите ми и ще разбера чудесата на Твоя закон“ (Пс. 118:18). И отново същият казва: „Благословен си, Господи, научи ме на Твоите наредби“ (Пс. 118:12).
Нима не си чел Закона? Нима Моисей не те е научил на Десетте заповеди?
„Но аз желая да науча онова, което е Твое, и да го приема от Тебе, Законодателя. От самия Извор на Закона желая да науча истината на Закона.“
Той желаел да я узнае, но благодатта била запазена за онези, на които предстояло да получат благодеянието. Затова Спасителят казвал на учениците: „Мнозина царе и праведници пожелаха да видят това, което вие виждате, но не видяха, и да чуят това, което вие чувате, но не чуха. А блажени са вашите очи, защото виждат“ (срв. Мат. 13:16–17; Лука 10:23–24).
5
Но нека изследваме кога най-сетне печатът беше снет, кога оковите на незнанието бяха развързани и кога затвореното се отвори.
Слушателят изисква от нас отговор и казва: „Ти ми разясни начина на запечатването, но не ми казваш кога запечатаното беше разтълкувано. Показа ми затворените врати, а няма ли да ми покажеш и отворените?“ Какво тогава? Като оставя настрана многото и се спра само на едно изречение, ще изложа търсеното.
След възкресението на Спасителя, когато божествената благодат все още оставала непозната за мнозина, двама от учениците отивали към едно село и, както приятели по време на път, разговаряли помежду си за домостроителството (срв. Лука 24:13–14). Спасителят изменил Своя вид и гласа Си – защото каквото е лицето за онези, които виждат, това е гласът за онези, които не виждат лицето. Той скрил и гласа, и образа Си и, макар да знае всичко, ги попитал: „Какви са тези думи, които разменяте помежду си?“ (Лука 24:17).
На Онзи, Който знае всичко, човекът, който всичко бил научил от Него, отговорил: „Само Ти ли си пришълец в Йерусалим и не знаеш станалото там през тези дни?“ (Лука 24:18).
Той попитал: „Кое?“ (Лука 24:19).
Този Бог, Който знае всичко и все пак пита, е Син на Онзи, Който каза на Каин: „Къде е брат ти Авел?“ (Бит. 4:9).
Те отговорили: „Станалото с Иисус Назарееца, Който беше мъж, силен на дело и слово“ (срв. Лука 24:19).
Все още само „мъж“? След толкова чудеса – мъж? След толкова могъщи дела, след толкова свидетелства за божествена сила?
„А ние – казва той, за да не удължаваме словото, като изследваме всичко – се надявахме, че Той е Онзи, Който ще избави Израил“ (Лука 24:21).
Виж как в тях вярата почти беше угаснала и надеждата в домостроителството вече беше рухнала. „Ние се надявахме.“ Той не казва: „Надяваме се“, а: „Надявахме се“. Той вече знаеше, че вярата им е отслабнала и мисълта им се е преклонила. И се приближи Онзи, Който „подкрепя всички падащи и изправя всички повалени“ (Пс. 144:14).
И какво им каза Благодетелят?
„О, несмислени и мудни по сърце! Не разбирате ли Писанията? Не трябваше ли Христос да претърпи това и да влезе в славата Си?“ И като започна от Закона и пророците, им разясняваше Писанията (срв. Лука 24:25–27).
Виждаш ли, че докато Христос отсъстваше, вратата на истината не беше отворена и оковите на незнанието не бяха развързани? Той им отваряше Писанията като някакви заключени врати. Кои врати? Онези, за които Павел казва: „Бог отвори на езичниците врата“ (срв. Деян. 14:27). И отново, във връзка с Корнилий: „И тъй, Бог отвори и на езичниците врата за покаяние“ (срв. Деян. 11:18).
И виж какво устройва Изворът на благата. Когато достигнаха селото Емаус, към което се бяха отправили пътниците, Той все още оставаше непознат за тях и се яви на съмняващите се. Когато седна с тях на трапезата, отначало приет с гостоприемство като странник – защото те Му казаха: „Остани с нас, понеже денят преваля“ (Лука 24:29), – за да не скрива незнанието напълно Неговото достойнство, Той взе хляба, благослови го, преломи и им подаде. Тогава очите им се отвориха и те Го познаха (Лука 24:30–31).
Защо първо им подаде хляба и едва тогава очите им се отвориха? Понеже вкусването на Адам отвори очите му за зло, сега беше въведено друго вкусване, което дарява необикновено проглеждане. Нека прогледнат и чедата на еретиците и да видят светлината на истината. Нека видят Бога, Който беше в начало – Бога, Който е Бог и съществува като Божие Слово. Нека многократно чуят думите „беше“ и престанат да казват „не беше“.
„В начало беше Словото“ (Йоан 1:1).
Това не беше проповядвано веднага, защото светът не можеше да го понесе. Четирима са евангелистите – Матей, Марк, Лука и Йоан. Когато започнаха своята проповед, те не заговориха веднага за онова, което подобава на Неговото достойнство, а за онова, което съответстваше на способността на слушателите да го възприемат.
Матей, поставяйки начало на Евангелието, казва: „Книга за родословието на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов“ (Мат. 1:1). Защо не казва: „Син Божи“? Защо скриваш достойнството чрез смирен израз? Защо покриваш божественото пред човеците?
„Аз проповядвам – казва той – сред юдеите, които не вярват дори че Христос е праведен човек. Те още не са приели, че Той е Син Авраамов, а ще понесат ли да бъде възвестяван като Син Божи?“ Откъде се вижда това? Оттам, че те не признаваха дори, че Той принадлежи към рода на Авраам. Не си ли чул как многократно Го хулеха, казвайки: „Самарянин си Ти и бяс имаш“ (Йоан 8:48)? Онези, които Го изключваха от рода на светиите, как биха могли да разберат Неговото божествено достойнство?
Какво казва тогава евангелистът? „Книга за родословието на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов“ (Мат. 1:1). Най-напред ги привлича чрез близки за тях имена, свързани с родството им, та, привлечени чрез тях, постепенно да достигнат до истината – до безстрастното и пречисто раждане, възвестявано с богоподобаващи думи и предавано на всички.
След това блаженият Марк, пристъпвайки към написването на Евангелието и насърчен от вече подготвените слушатели, Го назовава Син Божи, но веднага ограничава словото и съкращава мисълта, за да подготви слушателя.
Затова веднага преминава към онова, което се отнася до Кръстителя, като казва: „Начало на Евангелието на Иисуса Христа… както е писано у пророк Исаия: ето, Аз изпращам Моя Ангел пред лицето Ти, който ще приготви Твоя път пред Тебе“ (Марк 1:1–2; срв. Мал. 3:1). Той показа светилника на истината и веднага го скри. Най-напред представя служителя, та слушателят, воден от неговия глас, впоследствие да приеме правилно пълното слово на богопознанието.
Лука идва трети и заема средно място между тях. Той се докосва до божественото Слово, но не разяснява и не разгръща Неговото достойнство, а казва: „Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко отначало, да ти напиша, както ни предадоха онези, които от самото начало бяха очевидци и служители на Словото“ (срв. Лука 1:1–3).
Той каза „Словото“, но не каза, че „Словото беше Бог“ (Йоан 1:1).
Какво прави тогава и той? Като се докосва до Неговото битие и разбира, че говори в мъртви уши, скрива достойнството и извежда напред домостроителството: „Имаше свещеник Захария…“ – и следва останалото от Евангелието (срв. Лука 1:5).
И тъй, всички пристъпиха към домостроителството на въплъщението и постепенно, чрез чудесата, разкриваха достойнството. Божественото достойнство на Словото се проповядваше, но стрелите срещу еретиците оставаха скрити и укреплението на правата вяра още не беше издигнато чрез проповедта на благочестието.
Затова Йоан, синът на гърма (срв. Марк 3:17), последен пристъпи към богословието след онези трима вестители. И с основание той ги последва, а те го предхождаха, като отначало проблясваха с по-малките неща.
Защото, както светкавицата предхожда гърма, за да не порази слушателя той, ако внезапно се разрази от облаците, така, понеже на Йоан предстоеше да загърми, тримата евангелисти го предхождаха като светкавици: те възвестиха с проблясък домостроителството, а той прогърмява богословието.
А гръмът, братя, идва с пороен дъжд; гръмът е страх за злите.
И както небето, сякаш използвайки гърма като тръба, призовава дъжда, но най-напред чрез светкавиците предизвестява валежа, защото „Бог сътвори светкавиците за дъжд“ (Пс. 134:7), а след това чрез гърма раздвижва облаците, така и тук. След като толкова много светкавици на словото го предшестват, накрая идва, както вече казах, гърмът на богословието. Той поразява мнозина с възвишеността на богословието, но същевременно носи обилните дъждове на благословението.
За нас той е гръм на богословието, а за еретиците – гръм, който с мощния си глас прогонва злите зверове: „От Твоята заплаха те бягат, от гласа на Твоя гръм се ужасяват“ (Пс. 103:7).
6
И тъй, нека се въздигнем към Бога, Който беше в начало; нека се въздигнем към вечната Светлина; нека се въздигнем към Словото, Което заради тебе стана човек. А когато казвам „стана“, нямам предвид, че природата Му се е изменила, а че божественото достойнство прие нашето естество. Защото думите „Словото стана плът“ (Йоан 1:14) не означават изменение на природата, а възприемане на нашата немощ. Ако смяташ, че думата „стана“ означава изменение, тогава, когато чуеш Павел да казва: „Христос ни изкупи от проклятието на Закона, като стана заради нас проклятие“ (Гал. 3:13), ще трябва да разбереш думата така, сякаш Той се е превърнал по природа в проклятие и природата Му се е изменила в проклятие.
Но както изразът „стана проклятие“ не означава нищо друго, освен че Той прие върху Себе Си проклятието, което тегнеше над нас, така и думите: „Словото стана плът и се всели между нас“ (Йоан 1:14) не означават нищо друго, освен възприемането на плътта.
Имаш образ за това в самия себе си. Твоето слово ще те поучи за Божието Слово – не защото сходството е пълно, а защото човешкото слово е следа и указание за божественото достойнство. Тук съсредоточи внимателно ума си, за да не бъдат думите изречени напразно и божествените мисли да останат незабелязани.
Човешкото слово, макар този образ да е слаб и да не изразява напълно достойнството, а чрез присъщото на нас да ни поучава за онова, което е над нас, е безтелесно, невидимо и неуловимо и се възприема единствено чрез слуха. Никой не е видял слово с очите си; никой не го е задържал с ръка. То е невидимо и неуловимо и се възприема само от едно сетиво – слуха, и то по невидим начин. Защото слухът не протяга ръце, за да го улови, а самото слово влиза и бива възприето.
Самото слово е рожба на ума, но се ражда без страдание, без да бъде видяно и без разделяне. То не се отделя от породилия го ум, не се откъсва и не се отцепва от него.
Тук насочи слуха си, еретико. Най-напред разбери онова, което става в самия тебе, и едва тогава си съставяй представи за онова, което е над тебе. Умът ражда, словото произлиза; произлиза от онзи, който го е родил, изпълва всички, които го слушат, и въпреки това не се отделя от онзи, който го е породил. Словото излиза към всички, разпределя се между тях, но никъде не се разделя. Защото всеки приема цялото слово и то се намира цялостно във всекиго; и макар да се разпределя между толкова много хора, във всекиго се влива цяло.
И тъй, нашето слово явява в себе си ума, който го е породил, защото чрез словото се познава мисълта.
Обърни внимание и на следното. Нашето слово, предизобразявайки домостроителството на Божието Слово, е приело един дивен образ – украсен, наистина, със земни цветове, но подобаващ за предварителното съзерцаване на Словото. Какво имам предвид? Нашето слово е невидимо, няма тяло и не може да бъде уловено. Но Бог чрез друга премъдрост го преобрази и направи възможно то да бъде и виждано, и държано.
Какво именно направи? Понеже словото не можеше да бъде видяно с очи, Той го облече в тяло – писменото начертание – и сякаш го обгърна с плът – видимия образ на буквите. Така онова, което по-рано слушаше, без да го виждаш, сега виждаш, когато четеш; онова, до което не можеше да се докоснеш, сега държиш посредством книгата.
Словото се въплъщава чрез писменото начертание, но не се затваря в него, а пребъдва и у говорещия, и у четящия. И дори някой, братя, да вземе една книга и да я разкъса, той разкъсва тялото на словото, но не разсича самото слово. А за да разбереш, че словото не погива заедно с писменото начертание, Бог казва на Йеремия: „Седни и напиши в книга всички думи и ги предай на цар Йоаким“ (срв. Йер. 36:2–3).
А словото било изпълнено с изобличение. Понеже властниците не понасят изобличенията, защото високото положение не се подчинява лесно на справедливостта, а притъпява истината, царят, засегнат от изобличенията, разкъсал книгата, нарязал я с писарски нож и я хвърлил в огъня на жарника (срв. Йер. 36:23). Какво тогава казва Бог на Йеремия?
„Седни, напиши отново същите думи и ги дай на царя“ (срв. Йер. 36:27–28), за да разбере той, че е разсякъл писменото начертание, но не е разсякъл словото.
Видя ли образа? Сега въздигни мисълта си към висините.
Самото Божие Слово, Единородният Бог, се облича в тяло, за да стане видим Невидимият; облича се в плът, за да може Неуловимият да бъде докоснат.
Затова Йоан, като намери Онзи Желания, Който отначало беше възприеман чрез слуха, а впоследствие стана достъпен и за зрението, казва: „Което беше отначало, което сме видели и чули и което ръцете ни са попипали“ (срв. 1 Йоан. 1:1).
И тъй, Той облече плътта като одежда на Своето достойнство – одежда благолепна, защото „Господ се възцари, облече се в благолепие“ (Пс. 92:1). Юдеите воюват срещу Видимия, без да познават Невидимия; разпъват плътта, но не унищожават Божеството. Защото, ако моето слово не изчезва заедно с буквата, която е одежда на словото, нима Бог Слово, Изворът на живота, е умрял заедно с плътта?
Страданието се отнася до тялото, а безстрастието – до божественото достойнство.
Защо тогава Павел казва: „Ако бяха познали, не биха разпнали Господа на славата“ (1 Кор. 2:8)? Защото Онзи, Който се облече в плътта, усвоява страданието на плътта като Свое.
Ако оскърбиш царската одежда, не оскърбяваш ли онзи, който е облечен в нея? Не знаеш ли, че ако някой оскърби образа на царя, той отнася оскърблението към първообраза, на когото принадлежи достойнството? Не знаеш ли, че ако някой повлече по земята изработен от дърво образ или медна статуя, той не бива осъден само като посегнал на бездушна материя, а погива като прострял ръка срещу царя? Бездушната материя, носеща образа на царя, отнася нанесеното ѝ оскърбление към царя. А живият образ, в който се облече Бог Слово, когато бъде оскърбен, няма ли да отнесе оскърблението към Онзи, Който се е облякъл в него?
И тъй, съзнавай достойнството и не оскърбявай домостроителството.
Но казаното е достатъчно. Онова, което остава от съзерцанието на Бог Слово, ще запазим за друго слово. Нека почетем подобаващата мяра на изложението и да възнесем слава на Бога – Отца, Сина и Светия Дух, сега и винаги и във вечните векове. Амин.
Източник: De sigillis sermo, CPG 4209, в: J.-P. Migne, Patrologiae cursus completus, Series Graeca, t. 63, Paris, 1862, col. 531–544. Публикуван онлайн в: Patristic Text Archive (PTA), издание на Берлин-Бранденбургската академия на науките.
Превод: З. Иванова