Ямата, за която тук се говори, означава замисъла против ближния и голямата погибел, съгласно онова, което е писано: „Ров изрови, изкопа го дълбоко и падна в ямата, която приготви“ (Пс. 7:16); и: „Нечестивецът биде уловен в делата на ръцете си.“ (Пс. 9:17).
И тъй, онзи, който копае и отваря такава яма за друг, най-напред сам пада в нея. Защото, докато замисля злото, преди ближният му дори да пострада, той вече е съсипал собствената си душа. Ако нанесе телесна вреда на другия, понякога дори го ползва, вместо да го унищожи; но себе си е хвърлил в бездната на душевната погибел.
Онзи, който крои загубата на ближния си, независимо дали постигне целта си, или не, във всички случаи нанася вреда на собствената си душа. Защото неподкупното Божие правосъдие съди не само по резултата, но и по намерението и волята. И макар че често онзи, срещу когото е насочено злото, се спасява, злонамереният въпреки това неизбежно понася осъждане.
С тези думи Еклисиаст ни наставлява: който иска да остане невредим от злина и наказание, нека се въздържа от всяко зло дело. Но онзи, който крои зло срещу ближния, няма да избегне възмездието на закона – ако е избол нечие око, ще загуби и своето, ако е извадил нечий зъб, ще загуби и своя (вж. Изх. 21:24; Лев. 24:20; Втор. 19:21).
Няма престъпление срещу ближния, което да не предаде извършителя на справедливо възмездие. Следователно, онзи, който копае яма за другия, т.е. търси да го погуби, няма да избегне да падне в ямата на осъждането, която всъщност е изкопал дълбоко за самия себе си, като е копаел ямата на ближния си.
Амфилохия, Въпрос 63