За самарянката

Беседа 19-та. За самарянката. И за това, че трябва да презираме настоящите (временни) неща.

През целия този период, който преминаваме сега, обхващащ петдесет дни, празнуваме възкресението на нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос от мъртвите, като с това удължаване показваме превъзходството му над другите празници. Макар че, разбира се, този период от дни включва и годишния спомен за възвръщането на небесата (бел. пр.: Възнесение), но и този празник показва разликата между възкръсналия Господ и онези хора, които са били възкресени през различни времена.

Всъщност всички, които са възкръснали от мъртвите, са били възкресени от други, и след като отново са умрели, са се върнали на земята. А Христос, след като възкръсна от мъртвите, вече изобщо не е подвластен на смъртта. Защото само Той, след като възкреси Себе Си на третия ден, не се върна отново на земята, а се възнесе на небето, поставяйки човешката природа, която бе приел, на един и същ престол с Отца, като съприроден с Него Бог (ὡς ὁμόθεο).

Затова Той е единственият, Който стана начало на бъдещото възкресение на всички и единственият, Който стана „първи плод“ от мъртвите, и първороден от мъртвите, и Отец на бъдещия век. И както всички – грешници и праведници – умират в Адам, така в Христос всички ще бъдат оживотворени – грешници и праведници,  но всеки в своя ред. Първият плод е Христос, после последователите на Христос при Неговото пришествие, а след това всички останали, когато Той ще унищожи всяко началство, власт и сила, и ще постави всички врагове под нозете Си.

Последният враг, който ще бъде унищожен, е смъртта (1 Кор. 15:22 и сл.), при всеобщото възкресение, с последната тръба. Защото тленното трябва да се облече в нетление, и смъртното в безсмъртие (1 Кор. 15:53).

Такъв дар ни предлага Възкресението на Господа, и затова само него празнуваме с такава продължителност – като безсмъртно, нетленно и вечно, предвкусвайки чрез него и бъдещото блаженство на светиите, от което е изчезнала всяка болка, скръб и въздишка. Там има радост и тържество – вдъхновено и неизменно. Защото именно там се намира истинският дом на ликуващите.

Затова благодатта на Духа е постановила преди тези дни да извършваме светата Четиридесетница с пост, бдение, молитва и всякакъв вид добродетелна аскеза. Чрез тези четиридесет дни се показва, че в този век животът на спасените не е нищо друго освен покаяние и любов към Бога. А чрез тези петдесет дни, които преминаваме сега, се разкрива покоят и насладата, която ще приемат онези, които тук са живели с усърдие за Бога.

Затова първата (Четиридесетницата) е именно четиридесет дни, съпровожда се със спомена за спасителните страдания, и след седмата седмица настъпва краят на поста. А тази (Петдесетницата), като период от петдесет дни, включва както възнесението от земята на небето, така и слизането и разпространението на Божествения Дух. Защото тукашният век следва седмичен ред, състои се от четири сезона, части и елементи, а за онези, които в него станат причастни на Христовите страдания, донася празника на Петдесетницата, който пък започва от осмия ден и завършва на осмия ден. И след като надхвърли седмицата и четворността, чрез Възкресението на Господа и последвалото Възнесение, идва бъдещото възкресение на човешкия род и възнасянето на достойните в облаците за среща с Бога, и по-нататък – тяхното съжителство и умиротворение с Бога във вечността.

Това време ще дойде на своя ред. А Господ, когато проповядваше Евангелието на Царството преди страданията Си и показваше на учениците, че избраните за вярата и за вечното наследство, което Той предлага, няма да бъдат само измежду юдеите, но и измежду езичниците, в днешното евангелско четиво (Йоан 4:5–30), отива в един град на Самария, наречен Сихар, близо до мястото, което Яков даде на сина си Йосиф.

Там се намираше „изворът на Яков“. Под „извор“ се има предвид кладенецът, понеже е имал изворна вода, както се вижда и от продължението на разказа. Той е наречен „на Яков“, защото именно той го е изкопал. Мястото, което Яков даде на Йосиф, е Сихем. Защото, когато Яков беше на смъртно легло в Египет и правеше завещание, каза на Йосиф: „Ето, аз умирам, но Бог ще ви върне от тази земя в земята на нашите отци. Давам ти Сихем като дял, отделно от братята ти – онова, което взех от аморейците с меча и лъка си“. Затова Сихем по-късно беше населен от племето на Ефрем, който беше първородният син на Йосиф, а околността около него – от десетте племена на Израил, над които управляваше отстъпникът Йеровоам.

И тъй, понеже те (десетте племена) многократно се съпротивляваха на Бога и многократно бяха изоставяни от Него, впоследствие цялото племе попадна в плен. Тогава асирийският владетел засели на тяхно място народи, събрани от различни страни, и ги нарече самаряни — по името на планината Самор. Както Яков, преминавайки оттам, подчини Сихем, както разказва историята, така и Христос сега, преминавайки, подчини Самария. Но Яков направи това, както сам казва, „със сабята и лъка си“, т.е. чрез изтребление и унищожение на предишните обитатели. А Христос — чрез слово и учение, т.е. за спасение. „Защото Иисус“, се казва, „уморен от пътя, седеше така край извора. Беше около шестия час.“

И часът, и умората, и мястото налагаха да седне всеки, който има тяло като нашето. И така, желаейки да потвърди това (че е истински човек), и предвиждайки бъдещата полза, Той просто седеше долу, казва се, край извора, т.е. съвсем непринудено, сам, като един от многото пътници, защото учениците Му бяха отишли в града, за да купят храна.

И така, докато седеше сам до кладенеца, идва една жена от Самария, за да почерпи вода. А Господ, макар и да търпеше жажда като човек, и виждайки я да идва – по човешки, за да утоли жаждата си, а като Бог – виждайки и сърцето ѝ, жадуващо за спасителна вода, но непознаващо Този, Който може да ѝ я даде, бърза да се разкрие на жадуващата душа. Защото и Той желае онези, които Го желаят, както е писано. И започва речта си оттам, откъдето ще бъде лесно приет, като ѝ казва: „Дай Ми вода да пия“. А тя, тъй като била проницателна, и по облеклото, и по външния Му вид, и по явната Му външна скромност разпознала, че е юдеин и пазител на Закона, казала: „Учудвам се как ти, бидейки юдеин, искаш вода от самарянка, понеже юдеите не общуват със самаряните, тъй като ги смятат за езичници“. А Господ, вземайки повод от това, започва да ѝ разкрива Себе Си, като ѝ казва: „Ако знаеше Божия дар и Кой е Този, Който ти казва: дай Ми да пия, ти самата щеше да Му поискаш, и Той щеше да ти даде жива вода“.

Тук се вижда потвърждение, че ако тя знаеше, щеше веднага да поиска и действително да стане участница в живата вода – както и стана и се наслади, когато по-късно разбра. Докато синедрионът на юдеите, които питаха и разбраха, впоследствие разпънаха Господа на славата (1 Кор. 2:8). Но кой е този Божи дар, за който се казва: „Ако би знаела Божия дар“?

Нека оставим всичко останало – но дори само фактът, че въплътеният Бог не се отвращава от онези, които юдеите смятат за нечисти и недостойни, дори заради една чаша вода – каква велика благодат и дар е това! А още по-велико е, че Той ги обича толкова, че не само приема това, което те му дават, но и им предава от собствените си божествени дарове. И какви дарове само – Той им дава Себе Си и прави вярващите съдове, способни да приемат самото Божество! Защото, както казва в Своето всезнание, няма друг начин в тях да има извор, който тече към вечния живот. Кой ум може да проумее това? И кой език би могъл да изрази този неизмерим Божи дар?

Самарянката, понеже още не разбира величието на „живата вода“, първо се чуди откъде събеседникът ѝ ще намери тази вода, след като няма съд за черпене, а кладенецът е дълбок. След това се опитва да Го сравни с Яков, когото нарича „баща“ – възхвалявайки своя произход – и казва колко изключителна е тази вода, мислейки, че не може да има нещо по-добро от нея. Но когато чува Господ да казва: „Водата, която Аз ще ти дам, ще стане в този, който я приеме, извор, струящ към вечен живот“, тя проговаря с душа, която копнее и вече е насочена към вярата – макар все още да не може напълно ясно да погледне към светлината. Казва: „Дай ми, Господи, тази вода, за да не ожаднявам повече и да не идвам тук да черпя“.

А Господ, желаейки да ѝ се разкрие постепенно, ѝ казва да повика мъжа си. Тя, опитвайки се да прикрие живота си, но същевременно бързайки да получи дара, казва: „Нямам мъж“. И чува от Христос колко мъже е имала от младостта си, и че дори сегашният ѝ не ѝ е съпруг. Но не се обижда от изобличението, а веднага, осъзнавайки, че този, с когото говори, е пророк, насочва разговора към по-висши, духовни въпроси.

Виждате ли колко голямо е търпението и жаждата за знание у самарянката? Тя казва: „Нашите отци са се покланяли на тази планина, а вие казвате, че мястото, където трябва да се покланяме, е в Йерусалим“. Забележете колко събрана и съсредоточена е мисълта ѝ и колко познания има по Писанията! Колко от днешните вярващи, родени и възпитани в Църквата, не знаят това, което тя знаеше – че нашите отци, тоест Яков и патриарсите след него, са се покланяли на Бога именно на тази планина?

Христос, възприемайки тези нейни познания и задълбочено отношение към боговдъхновеното Писание като благоуханен аромат, с радост продължи да беседва с нея. Защото, както ако върху въглени поставиш нещо благоуханно, ароматът привлича околните, а ако сложиш нещо тежко и зловонно, ги прогонва, така е и с ума: когато е пълен със свети размисли и стремеж към Божието, човек става достоен за божествено посещение. Това е благоуханието, което Господ усеща. Но ако в себе си храниш зли, нечисти и земни мисли, сам се отдалечаваш от Божието присъствие и ставаш, уви, обект на Божието отвръщане.

Защото, както казва псалмопевецът пророк: „Нечестивите няма да устоят пред Твоите очи“ (Пс. 5:5). А Законът заповядва: „Да помниш Господа, твоя Бог, по всяко време — когато седиш, когато вървиш, когато лежиш и когато ставаш“. Евангелието също ни зове: „Изследвайте Писанията, защото в тях ще намерите вечен живот“ (Йоан 5:39). А апостолът заповядва: „Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17). Онзи, който упорито се занимава със земни мисли, несъмнено е беззаконен, а още повече пък онзи, който се отдава на зли и нечисти помисли.

Но кога именно нашите отци са се покланяли на Бога на тази планина? Когато патриарх Яков, бягайки от своя страшен брат Исав и следвайки съветите на баща си Исаак, се отправи към Месопотамия и по-късно се върна оттам с жени и деца. При завръщането си, когато Яков разпъна шатрите си в района, където Господ беседваше със самарянката, след случката с Дина и превземането на Сихем, Бог му каза, както е записано в Битие: „Стани и отиди във Ветил, и построи там олтар на Бога, Който ти се яви, когато бягаше от лицето на брата си Исав.“ След тези думи Яков се вдигна, изкачи близката планина и там, казва се, изгради олтар и нарече мястото Ветил, защото там му се бе явил Бог.

Затова самарянката казва, че „нашите отци са се покланяли на тази планина“, следвайки древното предание. Защото наредбите относно Йерусалимския храм са дадени по-късно. А понеже мястото е било наречено от Яков „Дом Божи“, тъй като именно това означава името „Ветил“ в превод, тя с желание и недоумение пита защо не се казва, че именно там е Домът Божи, а вместо това се твърди, че е в Йерусалим, където вие смятате, че трябва да се принасят жертви и да се покланяте на Бога.

А Господ, вече довеждайки разговора до целта му и предсказвайки за жената, че тя ще стане такава, каквато Бог търси да бъде и приема, отговаря на думите ѝ с: „Жено, повярвай Ми, че иде час, когато нито на тази планина, нито в Йерусалим ще се покланяте на Отца“, и после добавя: „Бог търси такива, които Му се покланят“.

Виждате ли, и за нея потвърждава, че ще стане такава, каквато Бог иска: ще се покланя на Всевишния Отец не на определено място, а по евангелски начин. (Защото именно към нея са насочени думите: „Нито на тази планина, нито в Йерусалим“.) И в същото време Той ѝ възвестява ясно и отмяната на старозаветния закон. Защото щом поклонението ще бъде променено, неизбежно ще бъде променен и самият закон.

И думите: „Вие се покланяте на онова, което не знаете; а ние се покланяме на онова, което знаем, защото спасението е от юдеите“, са отговор на въпроса на самарянката, но също така и следствие от думите Му. Христос казва, че ние, юдеите (и включва Себе Си сред тях, тъй като по плът е от тях), не носим напразно това име, а познаваме онова, което е наше. И затова се отличаваме от вас, самаряните, по начина на поклонение, защото знаем, че поклонението по Закона се извършва в Юдея. Защо? Защото от юдеите ще дойде спасението за целия свят, т.е. ще се яви Христос. Но тъй като това не е нещо бъдещо, а вече е станало, Той не казва „спасението ще бъде от юдеите“, а „спасението е от юдеите“. И добавя: „Но иде час, и вече е дошъл…“

Тези думи са пророчески. Казва „иде час“, защото събитието още не се е изпълнило напълно, но ще се изпълни. А „дошъл е вече“, защото вижда, че жената е готова скоро да повярва и да се поклони духовно и истинно. „Иде час, и вече е тук, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с Дух и истина.“ Защото Всевишният и достоен за поклонение Отец е Отец на Самата Истина – на Единородния Син – и има Духа на Истината, Светия Дух. И онези, които Му се покланят по този начин, го правят, защото така вярват и са движени от Него. Както казва апостолът, „това е Духът, чрез Когото се покланяме и се молим“ (вж. Рим. 8:26). И още: „Никой не идва при Отца освен чрез Мен“, казва Единородният Син Божи (Йоан 14:6).

Онези, които се покланят на Всевишния Отец с дух и истина, именно те са истинските поклонници. И след като Христос изключи както Йерусалим, така и Самария като необходими места за поклонение, за да не си помисли някой, че ще бъде посочено друго определено място вместо тях, веднага насочва вниманието на слушателя далеч от всякаква телесна представа за място и външно поклонение, като казва: „Бог е Дух и онези, които Му се покланят, трябва да Му се покланят с дух и истина“, тоест, да осъзнават, че Той е напълно безтелесен и отвъд всичко телесно.

Само по този начин ще Го видят истински – чрез Неговия Дух и Неговата Истина. Защото, като дух, Бог е безтелесен, а онова, което е безтелесно, не може да бъде ограничено от място, нито да бъде обхванато с граници. Затова онзи, който твърди, че Бог трябва да бъде почитан само в Йерусалим, или на планината в Самария, или на някое друго определено място на земята или в небето, нито говори истината, нито наистина се покланя.

Като безтелесен, Бог е никъде, но като Бог – Той е навсякъде. Ако съществува планина, място или сътворено нещо, където Бог не присъства, тогава Той би бил ограничим, и следователно отново би бил нещо телесно. Но Той е навсякъде и във всичко. Как така е навсякъде и във всичко? Не като нещо, съдържащо се в света или в част от него, защото тогава отново би бил тяло. А като Онзи, Който държи всичко и съдържа всичко в Себе Си, Той пребивава в Себе Си, навсякъде и отвъд вселената, и е обект на поклонение от истинските поклонници в Неговия Дух и Неговата Истина.

И тъй, Бог ще бъде почитан навсякъде – не само на земята, но и отвъд нея – от всички, които вярват в Него истински и достойно за Бога: като в безтелесен Отец, неограничен нито от време, нито от място, в Светия и вечен Дух и в съвечния Син и Логос, Който е въплътената Истина на Отца.

Разбира се, и душата, и ангелът са безтелесни, и не се намират на определено място, но и не са навсякъде, защото не съдържат в себе си цялото творение – напротив, те се нуждаят от Онзи, Който го съдържа. Следователно и те самите съществуват в Онзи, Който съдържа и обгръща вселената, като са определяни от Него по подобаващ начин.

Макар че душата съдържа тялото, с което е сътворена заедно, присъства навсякъде в тялото, но не като заема място или като се съдържа в него, а като го държи и обгръща. Защото тя също притежава това свойство по образ Божи.

А самарянката, щом чу от Христос тези дивни и достойни за Бога думи – че Бог трябва да бъде истински почитан само с Дух и Истина, се уподоби на душата, сгодена за Бога, описана в „Песен на песните“: душа окрилена от гласа на своя нетленен Жених, дълоочакван и възлюбен, макар и скрит, но вече близо. И тя казва: „Зная, че ще дойде Месията, наречен Христос; когато Той дойде, ще ни открие всичко.“

Виждате ли колко готова е вече за вярата? Как очаква с надежда и сърцето ѝ е пълно с упование? Не подхожда ли да каже и тя, по думите на Давид: „Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми – ще пея и ще славя“ (Пс. 57:7)?

Откъде би могла да има такава сигурност и такава духовна нагласа, ако не бе изучавала пророческите книги с дълбоко разбиране? Затова и умът ѝ е въздигнат нависоко – защото е изпълнена с Божие вдъхновение.

И когато сега, с радост, гледам този нежен, но силен духовен копнеж на самарянката към Христос, иска ми се отново да кажа за нея думите от онази песен: „Коя е тази, която се появява като зора, красива като луната, светла като слънцето?“ (Песен на песните 6:10). Защото с това, че възвестява близкото явяване на духовното Слънце на Правдата, Христос, и с това, че чрез нея се показва наченката на Църквата от езичниците, възхождаща сякаш от свещения извор на Кръщелната купел, край който тя бе утвърдена и наставена от Спасителя, я виждам да сияе като прекрасна зора.

Тя е прекрасна и като луната, защото свети в тъмата на нощта, когато беззаконието още властва; и е избрана като слънцето, както сам Спасителят я нарече Фотиния („Светла“). И тя също бе записана в списъка на онези, които ще възсияят като слънцето, според Евангелието, защото запечата останалия си просветлен живот с блажен и мъченически завършек. Не само че разпозна Христос като истински Бог, но и Го възвеличи напълно като Бог. И онова, което Христос по-късно каза на учениците Си за съвечния и единосъщен Нему Свети Дух, че „когато Той дойде, ще ви научи на всяка истина“ (Йоан 15:26), това предвиди и самата тя, казвайки: „Когато Той дойде, ще ни научи на всичко“.

А когато Небесният Жених я видя готова, Той ѝ казва открито: „Аз съм, Който говоря с теб“ (Йоан 4:26).

Тогава тя веднага, като истинска избраница и благовестителка, става, оставя стомната с вода и побягва към града. С думите си обръща всички и ги води към вярата в Онзи, когото е видяла: „Елате и вижте човек, който ми каза всичко, което съм извършила — да не би Той да е Христос?“ (Йоан 4:29). Тя говори така не защото се съмнява, а защото вярва, че и останалите ще се убедят по-дълбоко, когато Го видят и сами разговарят с Господа – както и наистина стана.

Аз дотук обобщено изложих предишните слова, но ще пропусна и по-нататъшното тълкуване на евангелския текст, защото виждам, че времето ви притиска към житейските нужди и дела. Но вие обърнете внимание на самарянката. Щом чу евангелските думи, същите, които и ние сега ви възвестяваме с любов, тя веднага пренебрегна всички телесни нужди. Остави не само стомната, но и дома си, и тичайки към града, увлече самаряните и се върна заедно с тях при Христос.

Защото думите ѝ: „Елате да видите“, значат точно това: „Следвайте ме, ще ви отведа и ще ви покажа Спасителя от небесата, Който дойде в света“.

Така тя тогава насочи онези хора към Христос и ги доведе при Него. А нас сега ни учи – с това че остави дома и стомната – да предпочитаме духовната полза от поучението пред житейските нужди. Същото, което Господ нарече „добрата част“, когато се обърна към Марта от Евангелието, защитавайки Мария, която слушаше словото Му (Лука 10:42). Ако трябва да пренебрегваме дори необходимите неща, то колко повече всички останали?

Какво те притиска към земното и те откъсва от спасителното слово? Грижа за дома, децата или съпругата? Лична или семейна скръб, или радост? Покупка или продажба на имоти? Ползване на имането си или по-скоро злоупотреба с него?

Но чуй разумно апостолските наставления: „времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че нямат; и които плачат – като че не плачат; и които се радват – като че се не радват; и които купуват – като че не притежават; и които се ползуват от тоя свят – като да се не ползуват; защото е преходен образът на тоя свят.“ (1 Кор. 7:29-31).

Какво означава, че „времето е кратко“? Че животът е кратък, смъртта е близо, този свят е преходен, а онзи – вечният, е истинският и трайният. А нас ни насочва сигурно към онзи свят именно пренебрегването на настоящия, подготовката за бъдещия, животът тук, доколкото е възможно, в съгласие с онзи начин на живот, и избягването, доколкото можем, на вредите от сегашния живот.

Както когато има чести нападения на врагове извън града, ние се държим така, сякаш вече нямаме ниви, и избягваме да стоим там, а прекарваме времето си вътре, в безопасност. И ако враговете за кратко отстъпят, се възползваме от възможността да се разходим край градските стени, но без прекаляване, защото знаем, че времето за това е ограничено.

По същия начин и апостолът ни съветва да използваме този свят, но да не злоупотребяваме с него. Защото вижда невидимите врагове (духовни) да действат страшно, и заплахата от тлението, затова казва: „преминава образът на този свят“.

Настоящите неща не съществуват същностно, а са само външна форма – те се случват, но не „са“ в пълния смисъл. Появяват се за кратко и отминават. И дори някой да поиска да ги задържи, няма да успее – те са като сянка от безплоден летен облак, гонен от вятъра и бързо отминаващ.

Затова и апостолското увещание идва, за да стане явна вътрешната нагласа на всеки човек, и да послужи като белег на разпознаването и познанието за Божиите повеления.

Защото, както вече беше казано, дори някой да иска да задържи настоящите неща, те не могат да бъдат задържани – и това е вярно по две причини: не само че самият свят преминава, но и всеки от нас, който го използва, често отминава от него дори преди онова, което притежава, да си отиде.

Всеки човек е като пътник по път, който сам по себе си също се движи и го отминава. И се случва едно от двете: или пътят го настига и той вече не може да задържи нищо от онова, което е имал, или той самият бърза към края и се разделя с всичко земно.

Защото, понеже човек е смъртен, той е неразривно свързан с преходните неща на живота – и като такъв, самият той е променлив.

Или, свързан с тленното, се променя по различни начини и губи онова, което е притежавал – било то богатство, слава или радост – или, умирайки, претърпява най-дълбоката промяна и напуска живота гол, изоставяйки както временните си блага, така и надеждите, свързани с тях.

Може би ги оставя на децата си, но какво удоволствие има и от това? Той вече не усеща нищо от земните неща, а и децата му също ще отминат – по същия или по различен начин.

И тъй, краят на онези, които са се привързали към този свят, винаги е нещастие – защото в края на живота си излизат от него голи и изоставят всичко, което тук им е било скъпо.

А за онези, които презират нещата на този свят, които търсят познание за бъдещия и се стремят да вършат онова, което води натам, за тях смъртта, когато дойде, не донася вреда, а напротив: пренася ги от тукашното – суетно и преходно – към незалязващата светлина, към нетленно блаженство, към вечна слава, към истинското богатство, което остава неизменно.

Нека всички ние да достигнем до това, с благодатта и по човеколюбието на Онзи, Който наведе небесата и слезе заради нас – и не само до нас, но и до душите, заключени в ада. И Който оттам възлезе отново чрез възкресението и живота, и ни подари просвещение, познание и надежда за небесните и вечни блага, в които Той е прославен во веки веков. Амин.

Превод от новогръцки по изданието:

Γρηγορίου Παλαμά, Άπαντα τα έργα, 9,

Παναγιώτης Κ. Χρήστου