а) Свещена история
Когато говорим общо за история, имаме предвид различните събития, които са се случили във времето и пространството и които определят бъдещето на народите, нациите и хората на историческо ниво и в процеса на ставане.
Обаче, отвъд тази история, която се определя от различните събития или харизматичните личности, съществува и свещената история, която се формира от Пророците в Стария и Новия Завет — тези, които са приели Божието откровение и са го предали на хората, с резултат да влияят дори върху историческия живот на човека.
Мойсей, например, се възкачи на Синай, видя безплътния Логос, прие Неговия закон и този закон впоследствие стана водещ за израилския народ. Така, отвъд развитието на историческия живот — общата история — съществува и свещената история, която показва начина, по който Бог е подготвил хората да приемат върховната истина: въплъщението на Своя Логос и общението на човека с Него.
Апостол Павел говори за многообразното откровение на Бога към хората: „ Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете “ (Евр. 1:1–2).
В друг случай той казва, че законът е станал възпитател към Христа: „ Законът беше за нас възпитател в Христа, за да се оправдаем чрез вяра “ (Гал. 3:24).
Свещената история включва начина, по който Бог е подготвял пророците в Стария Завет да достигнат до причастност с безплътния Логос, и показва как е подготвял целия израилски народ, чрез пророците, да достигне до причастност с въплътения Логос.
Точно това е и същността на т.нар. Предание, както казваше в устните си поучения о. Йоан Романидис. Сърцевината на Преданието е методът, чрез който човек преминава от очистване на сърцето към просвещение на ума чрез умната молитва, и след това към съзерцание на Бога, което е и самото богословие. Всичко останало е периферията на Преданието. Следователно, предаването на Преданието от поколение на поколение е предаване на метода, чрез който човек се води към обожение, към боговидение. Това предаване на Преданието става от Самия Христос – безплътно към пророците в Стария Завет, а към пророците на Новия Завет в плът. Това означава, че очистване, просвещение и обожение съществуват както в Стария, така и в Новия Завет.
Законът, даден от Бога в Стария Завет, има ясен аскетичен характер, защото е подготвял човека да достигне до съзерцание на Логоса, до причастност към въплътения Логос. Законът не е бил даден с цел да се превърне просто в законодателна система за един народ, както има закони във всички народи. Възможно е законът на Стария Завет да има прилики с други закони, но той има ясна насоченост, тъй като неговата цел е да води народа от очистване към просвещение и обожение. В тази светлина трябва да се разглеждат и ритуалите на очистване, установени в Закона – не просто като външни действия, а като аскетични средства за духовен напредък. По същия начин може да се тълкува и Скинията на свидетелството – като сътворен образ на несътворения Храм, който е самият Логос.
Така самият Логос е едновременно несътворен Закон, който Мойсей видя на планината Синай и предаде чрез сътворени думи и понятия, но и несътворен Храм, който Мойсей преживя и по-късно изобрази по сътворен начин.
Несътворен Храм е самият Логос, защото Логосът е в Отца и Отец – в Логоса. Скинията на свидетелството, която по-късно бе включена в Храма на Соломон, е сътворен образ на несътворения Храм, и естествено, с въплъщението на Христос, тя бе отменена и заменена със сътворения храм, който е човешката природа на Христос.
Така следва да се тълкуват думите на евангелист Йоан: „И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца.“ (Йоан 1:14). Сътворената Скиния на свидетелството бе заменена от сътворената „скиния“ на плътта на Христос, която Той прие от Пресвета Богородица.
Следователно, Старият Завет – чрез словото на пророците, закона на Мойсей, ритуалите на очистване, богослужението и пр. – не е просто еврейска история, а свещената история, начинът, по който Бог е подготвил човечеството да достигне до съзерцание на Логоса, както и до въплъщението на Христос. Тоест, да премине от духовната Църква на Стария Завет към Църквата на Новия Завет в плътта на Христос. Тази подготовка се извършва чрез причастността (μέθεξη) към очистващата, просвещаваща и обожваща енергия на Бога, която присъства обилно и в Стария Завет.
б) Старият Завет – дело на Църквата
От казаното дотук става ясно, че Свещеното Писание – Старият и Новият Завет – е дело на Църквата, и именно от тази перспектива трябва да се изучава и тълкува. Когато говорим за Църква, разбираме общението на човека с Бога в Христос Иисус. В този смисъл, Църквата съществува още в Стария Завет. Св. Климент Римски казва, че Църквата в Стария Завет е била духовна, докато в Новия Завет тя се изразява в плътта на Христос. Църквата е: „отвека съществуваща, сътворена преди слънцето и луната, духовна; духовна по същност, но открита в плътта на Христос“. С това се обясняват и думите на св. Йоан Златоуст, че Христос чрез въплъщението Си „прие плътта на Църквата“, както и на св. Григорий Нисийски, че Христос се съедини с Църквата „като глава със своето тяло – въплъщавайки Църквата чрез Логоса“.
Става ясно, че разликата между Стария и Новия Завет се състои в това, че в Стария Завет са записани явяванията на безплътния Логос, докато в Новия Завет са записани откровенията на Логоса в плът. Особено показателен е тропарът, който се отнася до Христос и Неговите откровения: „Преди – безплътен като Логос, а по-късно – заради нас въплътен.“
Свещеното Писание е изпълнено с откровения – преди въплъщението, след въплъщението, преди Възкресението на Христос, след Възкресението Му, преди Възнесението и след Възнесението Му. Когато говорим за откровение, разбираме обожението на човека и боговдъхновението, защото Христос се разкрива на онзи човек, който има чисто сърце, който е претърпял очистване. И още – човекът, който приема откровението, се намира в състояние на богосъзерцание (теория), т.е. обожение (θέωση). Откровението на Бога се осъществява чрез обожението на човека. Тогава човекът, наричан обóжен, е боговдъхновен, и говори непогрешимо за открития Бог. Той не философства, не говори въображаемо, а откровено, боговдъхновено. Пророкът, както в Стария, така и в Новия Завет, както казваше о. Йоан Романидис – общува с безплътния и въплътен Логос, вижда Бога, превъзмогвайки сътворените думи и понятия, и след това изразява това преживяване чрез сътворени думи и понятия, които обаче никога не могат да заменят самото Откровение, т.е. опита на съзерцанието.В крайна сметка, в опита на съзерцанието (θεωρία) се превъзмогват и Старият, и Новият Завет, както и самото богословие, защото там човек не просто говори за Бога, а живее в Бога.
Варлаам, следвайки августиновата традиция, твърдеше, че виденията на пророците в Стария Завет са били символи – външни реалности, нещо, което става и отминава, и затова смятал, че пророците са по-низши от философите, а откровенията им – „по-долни от нашето мислене“. Поради това, западната теология пренебрегвала и продължава да пренебрегва Стария Завет. Св. Григорий Палама обаче опровергава тази гледна точка, поддържайки, че пророческите видения не са символи и призраци, не са неща, които възникват и изчезват, а са откровения на безплътния Логос. Той отъждествява откровенията на пророците с откровенията на апостолите и отците на Църквата, и по тази причина, наред с всичко останало, пише: „Това е спасителното съвършенство в знанието и в догматите: да имаме едно и също мнение с пророците, апостолите и отците – чрез които Светият Дух свидетелства, че е говорил за Бога и за Неговите творения.“
И така, откровение от Бога има както в Стария, така и в Новия Завет. Разликата между откровенията в Стария и Новия Завет обаче е в две основни точки.
Първата разлика е във Въплъщението. В Стария Завет се говори за Логоса, който се открива на пророците, докато в Новия Завет става дума за Христос – въплътения Логос. Следователно, в Стария Завет има обожение, което е свързано с откровението, но без човешката природа на Христос. Това означава, че пророкът на Стария Завет достига до обожение, става приятел на Логоса, без обаче да вижда човешката природа на Христос, която по това време още не е била приета от Него. В крайна сметка, името Христос означава “помазаник” – т.е. помазването на човешката природа от Божеството, а в Стария Завет Логосът все още не е “Христос” в пълния смисъл, защото не е приел плът. В Стария Завет Христос се явява под различни форми и наименования: Ангел Господен, Господ на славата, Яхве, Господ Саваот, Ангел на великия съвет. Важно е, че в Петокнижието се говори за Господа на славата и Ангела Господен, а в тълкуванието, дадено в книгата „Премъдрост Соломонова“, този Ангел на славата се нарича „Премъдрост Божия“. Това е именно Логосът Божи, за когото говори евангелист Йоан и за когото пише и апостол Павел, когато говори за Премъдростта на Бога.
Втората съществена разлика между Стария и Новия Завет се състои в това, че в Стария Завет участието (μέθεξη) в славата на Бога е временно, и затова дори и обóжените умирали – и телесно, и душевно. В Новия Завет обóжените участват постоянно в славата на Светата Троица, защото: участват в обóжената плът на Христос, и защото смъртта е победена чрез Възкресението. Пророкът в Стария Завет има участие в безплътния Логос, докато в Новия Завет човек участва във въплътения Логос, чрез обóжената човешка природа на Христос.
Освен това, трябва правилно да се разберат думите на Христос към апостолите, че ще им изпрати Светия Дух, Който ще ги „въведе във всяка истина“ (Йоан 16:13). Тази обещана истина трябва да се тълкува внимателно, защото може погрешно да се приеме, че в Стария Завет няма истина, че откровенията там били само сенки на истината, и че човек прогресивно се възкачва към истината, преминавайки от Стария към Новия Завет. Това не е вярно, защото – както вече видяхме – и в Стария Завет има причастие към безплътния Логос чрез съзерцанието (θεωρία) на пророка, макар и временно. Това се доказва и от факта, че Светите Отци на Църквата, когато говорят за Троичния Бог и Божествените явления (теофании), цитират пасажи от Стария Завет и ги тълкуват като действителни Богоявления.
Например, светите отци на Църквата, като св. Атанасий Велики, в своите трудове, се противопоставяли на арианите, които твърдели, че в Стария Завет няма Боговидение (θεοπτία). Според арианите, когато пророците виждали Бога, те виждали сътворения Логос, т.е. виждали Бога чрез сътворено творение, което било само символ, а не несътворена реалност.
Отците на Църквата отговаряли, че Логосът, който се разкривал на пророците в Стария Завет – наричан Ангелът на Великия Съвет (Μεγάλης Βουλῆς Ἄγγελος) – е несътвореният Логос. Затова същинският спор между арианите и отците бил дали Ангелът на Великия съвет, който се явява на пророците в Стария Завет, е сътворен или несътворен. Арианите твърдели, че Той е сътворен, и че този сътворен Логос се въплътил. Отците на Църквата твърдели, че Логосът, който се явявал, е несътворен, т.е. единосъщен с Отца. Значи, в същността си спорът бил за Боговидението – дали Ангелът на Великия Съвет, Логосът, е единосъщен с Отца или различен от Него. Това показва, че Светите Отци са достигнали до съзерцанието на Божия Логос и са познали, че Господ на славата има същата слава като Отца и затова е единосъщен с Него. Докато арианите, не притежавайки този опит на боговидение, са стигнали до ерес.
Следователно, първо е съзерцанието (θεωρία), а после следва изразяването на този опит чрез термина „единосъщен“ (ὁμοούσιος), който е словесното формулиране на опита. Така „единосъщен“ е нещо ново на езиково ниво, но по същество е израз на опита с несътворената слава, която са съзерцавали и съзерцават боговидците. Затова терминът „единосъщен“ не трябва да се разбира философски, а опитно. Когато казваме, че Логосът е единосъщен с Отца, това означава, че Той е несътворен, и това твърдение се основава на опита от несътворената Божия слава. Показателно е, че св. Атанасий Велики, в борбата си срещу аргументите на Арий, черпел доказателства както от Новия, така и от Стария Завет – защото и в двата се открива несътвореният Логос.
Следователно, когато Христос обещава на апостолите, че Светият Дух ще ги настави „във всяка истина“ (Йоан 16:13), Той не намеква, че в Стария Завет има неистина или частична истина. Напротив, Той говори за разгръщането на тайната на Църквата — защото в Стария Завет Църквата съществува в духовна форма, с участие в безплътния Логос, без човешката Му плът. В Новия Завет участието вече е в обóжената човешка природа на Христос — въплътена и прославена. В Стария Завет пророкът, който вижда Бога, става Негов храм, а в Новия Завет той става живо обиталище на обóжената човешка природа на Христос.
В Стария Завет Бог се „разпределя неразделно в разделими“, т.е. присъства изцяло във всеки пророк, без да бъде раздробен. В Новия Завет, след Петдесетница, този мистичен принцип се формулира в светата Литургия: „Раздробява се и се разделя Агнецът Божий – раздробяван, но неразделяем.“ Така, в деня на Петдесетница, Църквата разкрива новото си измерение – телесното, и това е върховната истина, за която говори Христос: че Светият Дух ще открие пълнотата на истината, в деня, когато Тялото Христово, Църквата, ще започне да приобщава човека към обóжената плът на Христос.
Това е върховната истина. Извън тази истина на Църквата, като Тяло Христово, в което човекът участва в обóжената плът на Христос и побеждава смъртта, няма друга истина.
в) Тълкуване на Свещ. Писание от постигналите обожението
От всичко казано дотук става ясно, че Старият Завет може да бъде тълкуван по два начина: с критериите на националната история на един народ или с критериите на свещената история, според която той описва подготовката на човечеството от безплътния Логос за въплъщението Му, за спасението на човека, и за създаването на Църквата като Негово славно Тяло. Именно това второ тълкуване намираме в трудовете на светите итци на Църквата – т.е. в пророците на Новия Завет.
Отците са обóжени, достигнали са до причастие с несътворената слава на Бога в плътта на Христос и са придобили същия опит като пророците от Стария Завет, поради което са и най-подходящите да го тълкуват чрез сътворени думи и понятия. Това означава, че теофаниите на Стария Завет се тълкуват чрез съзерцанието на светиите от Новия Завет. Светиите разчитат промислителната енергия на Бога в творението и в историята. Освен това, в творението няма някакви природни закони, които го управляват безлично и механично, а в него действа нетварната, съхраняваща и промислителна енергия на Бога. Онези, които се намират в състояние на просветление и съзерцание, могат да виждат тези духовни логоси, логосите на съществата, да ги разбират и да ги тълкуват.
Биха могли да се приведат много примери от тълкувателното учение на апостолите и отците на Църквата, които засвидетелстват тази реалност. Ще се огранича обаче с няколко показателни.
Посланието до Евреите на апостол Павел показва, че съществува тъждество на опитите между Стария и Новия Завет и че всичко, което се е случило в Стария Завет, представлява свещена история, която показва как Бог е подготвил народа за идването на Христос. В това послание се разкрива славата на несътворения безплътен и въплътен Логос, Неговото превъзходство над сътворените ангели, над Мойсей и Аарон, превъзходството на архиерейството на Христос над юдейското свещенство, връзката и разликата между скинията и богослужението в Стария Завет и народа и богослужението в Новия Завет, вярата на праведните и на пророците от Стария Завет, която е вяра, произтичаща от съзерцание, нашият вход в Божията почивка, която е свещеният исихазъм, призивът да напредваме към съзерцанието на Бога, както Мойсей се възкачи на Синай, и увещанието да се покоряваме на водачите, които Бог изпраща, както изпрати водачите-пророци на юдейския народ. Ясно е, че посланието до Евреите на апостол Павел показва как Старият Завет се тълкува христологично и пневматологично и как съществува тъждество на опитите между Стария и Новия Завет, с основната разлика, че в Новия Завет съществува обóжената човешка природа на Логоса като истинска скиния на Бога в историята.
Свети Йоан Златоуст, освен с тълкувателните си анализи върху различни текстове от Стария Завет, се е занимавал в две свои беседи с неяснотата на пророчествата в епохата, в която са били изречени, както и със синопсиса на Стария и Новия Завет „като в подредено напомняне“, където откриваме интересни сведения относно тълкуването на Стария Завет чрез „духа“ на Новия Завет.
Някъде св. Йоан Златоуст отбелязва, че Старият Завет има три части: „историческа“, „поучителна“ и „пророческа“. Но в действителност, както сам пише, това разделение е външно, защото между тях съществува връзка, понеже: „в историята човек може да открие пророчество; и в пророчествата може да чуе много исторически разкази. А и видът на съвета и на увещанието се срещат и в двете – и в пророчеството, и в историята.“ И трите вида – история, поука и пророчество – целят едно нещо: „изправлението на слушащите.“ На друго място той пише, че Новият Завет е наречен „нов“ поради времето и естеството на събитията, които са се случили, защото всичко е обновено, и така: „нови са тайнствата.“ Но въпреки това, „целта и на двата Завета е една – изправлението на човека.“
Пророчествата на Стария Завет приличат на гатанки, затова и книгите са трудни за разбиране, докато Новият Завет говори „по-ясно и по-лесно“. Това, според свети Йоан Златоуст, се дължи на два основни причини. Първата е, че събитията е трябвало да се изпълнят и Христос да се въплъти, за да станат по-ясни. Втората е, че книгите на Стария Завет са написани на друг език – еврейски – а ние ги четем на нашия език, и е известно, че „когато един език се превежда на друг, има голяма трудност“.
Тълкувайки на други места Стария Завет, свети Йоан Златоуст вижда в него свещената история и отбелязва, че у праведниците и праотците, които са наши отци, тоест праотци на нашите Отци, действа очистващата, просветителна и обожваща енергия на Бога. Например, представяйки прародителите преди падението, той описва ангелоподобния живот, който са водили, и пророческия дар, който е имал Адам, след като се пробужда от екстаза и унеса, и вижда как е била сътворена Ева, както и всичко, което щяло да последва след грехопадението. Също така, анализирайки живота на пророчицата Анна, майката на пророк Самуил, той пише, че тя е имала умна молитва, което показва, че е достигнала до просвещението на ума.
Също така трябва да се отбележи, че свети Григорий Нисийски, анализирайки какво е съвършенството, посочва като образец на съвършенство пророк Моисей, който достигнал до съзерцание на Бога и видял несътворения Логос. А и св. Василий Велики тълкува псалмите на Давид, разяснява различни събития и личности от Стария Завет, като Макавейците, и ги представя като примери за християните от своето време. Същото правят всички светии Отци, което показва, че те са виждали единството между Стария и Новия Завет и че и в двата Завета се съхранява едно и също Предание, което води човека към усъвършенстване и освещение.
Откъс от доклад при представянето на петтомния тълкувателен труд, изготвен от Гортински митрополит Йеремия за книгите на Петокнижието от Стария Завет (януари 2008).