Авторство на посланието
Принадлежността на това съборно послание именно на първовърховния апостол Петър, макар и понякога оспорвана в по-ново време от западни библеисти, се потвърждава преди всичко не само от посочването във второто Съборно послание на същия δпостол (2 Петр. 3:1), но и от единодушното свидетелство на раннохристиянското предание, датиращо още от апостолската епоха, както и от вътрешните белези, съдържащи се в самото съдържание на посланието. Що се отнася до свидетелствата на преданието, заслужава внимание фактът, че още св. Поликарп Смирненски, апостолски мъж и ученик на апостол Йоан Богослов, в своето послание до филипяните, както свидетелства Евсевий Кесарийски (Църковна история IV, 14), „привежда някои свидетелства от първото послание на Петър“, и това напълно се потвърждава чрез сравнението на посланието на Поликарп до филипяните с първото Съборно послание на апостол Петър (от последното у св. Поликарп се цитират: 1 Петр. 1:8, 1:13, 1:21; 2:11, 2:12, 2:22, 2:24; 3:9, 3:4, 3:7). Също толкова ясни свидетелства в полза на автентичността на първото послание на ап. Петър се намират у св. Ириней Лионски, който също цитира пасажи от посланието, като посочва тяхната принадлежност на ап. Петър (Против ересите IV, 9, 2; 16, 5), у Евсевий (Църковна история V, 8), у Тертулиан (Против юдеите), у Климент Александрийски (S IV, 20). Като цяло Ориген и Евсевий наричат 1 Петрово послание неоспоримо автентично – „επιστολή όμολογουμένη“ (Църковна история VI, 25).
Свидетелство за общата вяра на древната Църква през първите два века относно автентичността на 1 Петрово послание е и намирането на това послание в сирийския превод от II век – Пешито. И през всички следващи векове вселенската Църква на Изток и Запад единодушно признава това послание като Петрово.
За това, че посланието е написано от апостол Петър, свидетелстват и вътрешните белези, съдържащи се в самото съдържание на посланието. Общият тон или акцентът във възгледите на свещения автор, характерът на неговото богословие, нравоучения и увещания напълно съответстват на чертите и особеностите на личността на великия първовърховен апостол Петър, така както ни е познат от евангелската и апостолската история.
Две основни характерни черти изпъкват в духовния облик на апостола: жив, конкретен начин на мислене, склонен – поради присъщата на апостола пламенност – лесно да преминава в подтик към действие; и постоянно обвързване на неговия мироглед с учението и надеждите на Стария Завет.
Първата особеност на апостол Петър ясно личи от евангелските свидетелства за него (вж. Лука 5:8; Мат. 14:25–33, 16:16, 22; Йоан 6:68–69; Марк 9:5; Йоан 13:9; Лука 22:31–33, 57 и др.); втората се потвърждава чрез призванието му като апостол на обрязаните (Гал. 2:7); и двете тези особености еднакво се отразяват и в речите на апостол Петър, изложени в „Деяния на светите апостоли“.
Богословието и писанията на апостол Петър като цяло се отличават с преобладаване на образи и конкретни представи над абстрактните разсъждения.
У апостол Петър не срещаме нито такива възвишено-метафизични съзерцания, каквито има у апостол и евангелист Йоан Богослов, нито толкова фино разясняване на логическата взаимовръзка между християнските идеи и догмати, както при апостол Павел. Вниманието на св. Петър се съсредоточава предимно върху събитията на историята – главно християнската, а отчасти и старозаветната. Осветявайки християнството предимно като исторически факт, апостол Петър се явява, бихме могли да кажем, богослов-историк или, според собствените му думи – свидетел Христов: апостолското призвание той вижда именно в това – да бъде свидетел на всичко, което Господ Иисус Христос извърши, и най-вече на Неговото възкресение.
Това многократно се подчертава в речите на апостола (вж. Деян. 1:22, 11, 32; Деян. 3:15; Деян. 5:32; Деян. 10:39), както и в неговите послания (1 Петр. 5:1; 2 Петр. 1:16–18). Също толкова характерна за апостол Петър е и връзката на неговото учение със Стария Завет. Тази черта силно изпъква в писанията на св. апостол Петър. Християнството той навсякъде представя преди всичко от гледна точка на неговата връзка със Стария Завет, като изпълнение на старозаветните пророчества и очаквания. Достатъчно е, например, да се сравни речта на апостол Петър по повод изцелението на хромия (Деян. 3:18–25) със словата в 1Пет. 1:10–12, за да се види, че всички негови разсъждения и доказателства произлизат от факта на старозаветното откровение и винаги предполагат пророчеството, предобраза и новозаветното изпълнение.
В тази връзка в учението на апостол Петър заема особено важно място идеята за Божественото предвидение и предустановление. Самата дума πρόγνωσις – предузнание, предвидение – освен в речите и посланията на апостол Петър (Деян. 2:23; 1 Петр. 1:2, 20), не се среща никъде другаде в Новия Завет.
Както в речите си, така и в посланията си апостол Петър многократно говори за предустановлението на различни събития от новозаветната история (вж. Деян. 1:16; Деян. 2:23–25; Деян. 3:18–20, 21; Деян. 4:28; Деян. 10:41–42; 1 Петр. 1:1, 20).
Но за разлика от апостол Павел, който в пълнота развива учението за предопределението (Рим. 8, 9, 11), апостол Петър, без да навлиза в теоретичното обяснение на идеята за Божественото предвидение и предопределение, предлага най-подробното ѝ разгръщане чрез фактическото ѝ проявление в историята – чрез пророчеството.
Учението за пророчеството – за вдъхновението на пророците от Светия Дух, за откриването на Божиите тайни пред тях, за тяхното действено проникване в тези тайни и т.н. – е изложено у апостол Петър с такава пълнота и яснота, каквато не се среща при нито един друг свещен автор. И това учение е изразено както в неговите послания, така и в речите му (вж. 1 Петр. 1:10–12; 2 Петр. 1:19–21; 3:2; Деян. 1:16; 2:30–31; 3:18–24; 4:25; 10:43).
Накрая, характерна черта както на посланията, така и на речите на апостол Петър е изобилието от преки цитати от Стария Завет. По думите на учения А. Клемен (Der Gebrauch des Alten Testaments in den neutestamentlichen Schriften, Gütersloh, 1895, с. 144): „нито едно от новозаветните писания не е толкова богато на позовавания към Стария Завет, както 1 послание на апостол Петър – от 105 стиха в посланието, 23 представляват старозаветни цитати.“
Това тясно съвпадение в духа, насоката и основните точки на учението между речите и посланията на апостол Петър, както и между особеностите на тяхното съдържание и познатите от Евангелието характерни черти на личността и дейността на апостол Петър, представлява убедително доказателство за принадлежността на двете Съборни послания именно на този велик първовърховен апостол Петър – чиито речи са записани в книгата Деяния на светите апостоли, и по-точно – в първата ѝ част (Деян. 1–12). След речта му на апостолския събор (Деян. 15:7–11), по-нататъшната дейност на св. Петър става част от църковното предание, което невинаги е достатъчно ясно и определено.
Предназначение на посланието
Що се отнася до първоначалното предназначение и до първите читатели на Първото съборно послание на апостол Петър, самият апостол го адресира до „избраните пришълци на разсеянието“ (ἐκλεκτοῖς παρεπιδήμοις διασπορᾶς) в Понт, Галатия, Кападокия, Асия и Витиния (1 Петр. 1:1).
Като се има предвид, че понятието „разсеяние“ (διασπορά) често в Писанието (Иак. 1:1; 2 Мак. 1:27; Иудит 5:19) обозначава съвкупността от юдеи, живеещи извън Палестина – в езически страни, мнозина древни и съвременни тълкуватели на посланието на св. апостол Петър са считали, че то е написано до християни (ἐκλεκτοῖς – „избрани“) от юдейски произход.
Такова мнение са поддържали в древността Ориген, Евсевий Кесарийски (Църковна история III, 4), Епифаний Кипърски (Против ересите, XXVII, 6), блаж. Йероним (За знаменитите мъже, гл. I), Икумений, блаж. Теофилакт; а в по-ново време – Бертолд, Гуч, Вайс, Кюл и др.
Но все пак това мнение не може да бъде прието напълно, тъй като в посланието се срещат места, които по съдържание се отнасят по-скоро до християни от езически произход, отколкото до юдеохристияни. Такъв е, например, текстът в 1 Петр. 1:14, 18, където причината за предишния плътски и греховен живот на читателите се обозначава като „в неведение“ (ἐν τῇ ἀγνοίᾳ) – т.е. в непознаване на Бога и Неговия свят закон, а самият този предишен живот е наречен „суетен живот, предаден от бащите“ (ματαία ἀναστροφή πατροπαραδότος). И двате израза са приложими към религиозно-нравственото състояние на езичниците, но в никакъв случай – към юдеи.
Същото трябва да се каже и за такива места като 1 Петр. 2:10; 3:6; 4:3–4. Затова следва да се приеме: че съставът на читателите е смесен – включва и юдеохристияни, и християни измежду езичниците; че под наименованието „разсеяние“ (диаспора) следва да се разбират християните като цяло, без оглед на техния етнически произход; че „избраните пришълци“ не са отделни християни, а цели християнски църковни общини, както личи от заключителния поздрав, отправен от цяла църква (1 Петр. 5:13–14).
Ако някои са виждали в изброяването на географските названия в 1 Петр. 1:1 указание за съществуването в Мала Азия на юдеохристиянски общини, основани там по-рано и независимо от благовестието на апостол Павел, и ако приписват основаването на тези общини на апостол Петър, то всичко това не се потвърждава от новозаветните свидетелства. Напротив – те отдават първото разпространение на християнството в малоазийските провинции на апостол Павел (вж. Рим. 15:20; Деян. 13 и след.; Деян. 14 и т.н.). Също така и църковното предание не съобщава нищо определено относно проповедта на апостол Петър в посочените от него местности (1 Петр. 1:1).
Причина за написването на посланието
Какво е подтикнало апостол Петър да се обърне с послание към християните от тези провинции? Общата цел на посланието, както личи от неговото съдържание, е намерението на апостола да утвърди читателите от различни обществени слоеве във вярата и в правилата на християнския живот, да отстрани някои вътрешни безредия, да ги утеши в техните външни скърби, да ги предпази от съблазни от страна на лъжеучители – с една дума: да утвърди в живота на малоазийските християни онези истински духовни блага, чийто недостиг в поведението и делата им бил осезаем и станал известен на апостол Петър, може би чрез посредничеството на ревностния сътрудник на апостол Павел – Силуан, който тогава се е намирал при него (вж. 1 Петр. 5:12; 2 Сол. 1:1; 2 Кор. 1:19).
Може да се отбележи, че както наставленията, така и особено предупрежденията на апостол Петър се отличават с по-общ характер в сравнение с тези в посланията на апостол Павел – което е напълно естествено, като се има предвид, че апостол Павел е основател на малоазийските църкви и поради личния си и непосредствен опит е познавал по-добре условията на техния живот.
Къде е написано посланието
Мястото, където е написано Първото съборно послание на апостол Петър, е Вавилон – откъдето, от името на местната християнска община, апостолът изпраща поздрав до малоазийските църкви, към които е насочено посланието (1 Петр. 5:13).
Но какво трябва да се разбира под името „Вавилон“ – по този въпрос тълкувателите са на различни мнения. Някои смятат, че става дума за прочутия в древността Вавилон на река Ефрат. Срещу това обаче говорят няколко факта: първо – по времето на Евангелието този Вавилон вече лежал в руини и представлявал обширна пустиня (ἐρῆμος πολλή, според Страбон, Geographica XVI, 736); и второ – напълно липсват каквито и да било свидетелства от църковното предание за пребиваване на апостол Петър в Месопотамия или за негова проповед там.
Други (вкл. епископ Михаил Лузин) смятат, че тук става дума за египетския Вавилон – малко градче на десния бряг на Нил, почти срещу Мемфис, където е съществувала християнска църква (вж. Чети-минеи, 4 юни). Но и за пребиваването на апостол Петър в Египетския Вавилон преданието не съобщава нищо; то сочи само евангелист Марк, ученик на апостол Петър, за основател на Александрийската църква (Евсевий, Църковна история II, 16).
Остава да се приеме третото мнение – изказано още в древността от Евсевий Кесарийски (Църковна история II, 15) и сега преобладаващо в научната литература, според което под „Вавилон“ в 1 Петр. 5:13 трябва да се разбира символичното наименование на Рим.
Освен Евсевий, от древните тълкуватели под „Вавилон“ разбират Рим и блаж. Йероним, блаж. Теофилакт, Икумений. В подкрепа на това тълкуване говори и текстовата традиция: множество минускулни кодекси съдържат глоса: ἐγράφη ἀπὸ Ῥώμης („написано от Рим“).
Ако срещу това се е изказвало възражение, че до написването на Апокалипсиса (вж. Откр. 16:19; 17:5; 18:2) не е могло да се формира алегоричното наименование на Рим като Вавилон, то в действителност такова отъждествяване между първия и втория е станало много по-рано – според свидетелството на Шетген (Horae Hebraicae, с. 1050) – като резултат от аналогията между древното угнетение на юдеите от страна на халдеите и по-късното от страна на римляните.
Освен това, фактът, че в заключителните поздрави на Павловите послания, написани от Рим (към филипяни, колосяни, Тимотей, Филимон), градът не е наречен Вавилон, не изключва възможността за такова словоупотребление при апостол Петър, на когото по принцип са свойствени алегорични изрази (напр. думата διασπορά в 1 Петр. 1:1 има духовен, преносен смисъл).
Следователно, мястото на написване на Първото съборно послание на апостол Петър е бил Рим.
Кога е написано посланието
Трудно е с точност да се определи времето на написване на посланието. Мнозина древни църковни писатели (св. Климент Римски, св. Игнатий Богоносец, Дионисий Коринтски, св. Ириней Лионски, Тертулиан, Ориген, Мураториевият канон) свидетелстват за пребиваването на апостол Петър в Рим, но никой от тях не датира дори приблизително пристигането му там, като по-скоро говорят за мъченичеството на първовърховните апостоли – отново без точно посочване на времето.
Затова въпросът за времето на възникване на разглежданото послание трябва да се решава въз основа на новозаветни данни. Посланието предполага вече съществуващи, устроени от св. апостол Павел малоазийски църкви, което, както е известно, е станало по време на третото му голямо мисионерско пътешествие около 56–57 г. сл. Хр.; следователно, преди този период Първото съборно послание на апостол Петър не би могло да бъде написано.
Освен това, в текста на посланието не без основание са откривани белези на сходство с посланията на апостол Павел към римляни и ефесяни (срв. напр. 1 Петр. 1:14 и Рим. 12:2; 1 Петр. 2:13–14 и Рим. 13:1–6; 1 Петр. 3:9 и Рим. 12:17; както и 1 Петр. 2:4 и Еф. 2:20–22; 1 Петр. 1:10–11 и Еф. 2:5, 10 и др.). А първото от тези послания (към римляни) е написано не по-рано от 53 г., а второто (към ефесяни) – не по-рано от 61 г.
В подкрепа на сравнително късната дата на написване на Първото послание говори и вече споменатото присъствие при апостол Петър на Силуан (1 Петр. 5:12), сътрудник и спътник на апостол Павел.
На основата на всичко това може да се приеме като вероятно, че посланието е било написано след като мисионерската дейност на апостол Павел сред малоазийските църкви е приключила – когато той, като затворник, е бил изпратен от Кесария в Рим за съд пред кесаря (вж. Деян. 26:1). Именно тогава е било естествено апостол Петър да се обърне с послание към църквите в Мала Азия, лишили се от своя велик благовестник, за да им преподаде наставление във вярата и благочестието, и да ги утеши сред житейските скърби.
Следователно, най-вероятното време на написване на Първото съборно послание е периодът между 62–64 г. (в скоро време след първото послание, и малко преди мъченическата си смърт, апостол Петър е написал и Второто си послание).
Извод: В съответствие с особеностите на своя личен духовен живот, както и с предназначението на посланието си, апостол Петър най-много и нееднократно наставлява своите читатели в християнската надежда – в упованието на Бога и Господа Иисус Христос и на спасението в Него.
Както апостол Яков е проповедник на правдата, а евангелист Йоан – на Христовата любов, така апостол Петър е преди всичко апостол на християнската надежда.