Кой е авторът на посланието
Авторът на първото, според каноническия ред, Съборно послание, не нарича себе си апостол в приветствието (Иак. 1:1), а смирено се именува: „Иаков, слуга на Бога и на Господа Иисуса Христа“. Това мълчание относно апостолския сан на писателя, който се обръща в посланието си към „дванадесетте колена, намиращи се в разсеяние“, не само че не отрича неговото апостолско достойнство, но и свидетелства за големия и неоспорим авторитет, който той е имал както сред юдео-християните, така и сред юдеите като цяло. Да имаш съзнанието че си раб Божи и Христов е повече от всяка похвала и именно тази нагласа отличава истинските Христови апостоли от хората, които незаконно присвоявали апостолския авторитет. Това води до предположението, че Иаков, авторът на посланието, е бил Христов апостол, един от предстоятелите на апостолската Църква, който е имал духовна власт над юдео-християнските общности и извън Палестина.
Такова лице е първият и най-известен представител на Йерусалимската църква – св. Яков, брат Господен, наречен Праведни, един от седемдесетте апостоли (Деян. 12:17, Деян. 21:18; Гал. 1:19). Църковното предание приписва написването на посланието именно на този Яков, а не на Яков Заведеев или на Яков Алфеев (брат на апостола и евангелист Матей).
Яков Заведеев умира с мъченическа смърт сравнително рано (около 44 г. сл. Хр.) по заповед на Ирод Агрипа (Деян. 12:2); освен това няма исторически свидетелства, че е бил известен в диаспората. В същото време цялото съдържание на посланието предполага, че неговият автор е бил добре познат сред всички юдео-християнски общности в диаспора. Според преданието именно Яков, брат Господен, е бил такъв човек, утвърдил се като духовен водач след смъртта на св. Яков Заведеев (Деян. 15:13, 21:18; Гал. 1:19).
Точно този Яков апостол Павел поставя наравно с апостолите Петър и Йоан, наричайки ги „стълбове на Църквата“ (Гал. 2:9).
Ако, по почина на блажения Йероним, много католически учени (Корнелий а-Ляпиде, Мин, Корнели и др.), протестантски (Баумгартен, Лянге) и някои руски (Московски митр. Филарет, Черниговски архиеп. Филарет, проф. И. В. Челцов, проф. М. Д. Муретов) отъждествяват Яков, брата Господен, с Яков Алфеев – един от дванадесетте апостоли, то както новозаветните данни, така и свидетелствата на църковното предание говорят против това отъждествяване.
В Евангелието братята Господни по плът – Яков, Йосия, Симон и Юда – ясно се разграничават от апостолите или първите и най-близки ученици на Господа. Например, в Йоан 2:12 се казва: „След това слезе в Капернаум Той, и майка Му, и братята Му, и учениците Му“. Ако тук, както и в някои други места в Евангелието (Мат. 12:48; Марк 3:31; Лука 8:19), братята Господни са представени отделно от учениците или апостолите, то в Йоан 7:5 изрично се посочва, че първоначално братята Господни не вярвали в Исус Христос.
Следователно, те не можели да бъдат сред апостолите, което е още по-показателно, защото евангелист Йоан отбелязва това неверие на братята Господни почти непосредствено след споменаването на вече формирания кръг на дванадесетте апостоли (Йоан 6:70–71).
Дори след Възкресението на Господа, когато Неговите братя повярвали в Него, те все пак се отличават от апостолите (Деян. 1:13–14), макар понякога да се съпоставят с тях (1 Кор. 9:5). И древното църковно предание, въпреки известната си неяснота относно братята Господни, в повечето случаи потвърждава, че Яков, брат Господен, е различна личност от апостол Яков Алфеев.
Така, в „Апостолските постановления“ Яков, брат Господен, ясно се разграничава от дванадесетте апостоли. В „Апостолските постановления“ (VI, 12) се казва: „Ние, дванадесетте, събрани в Йерусалим, се явихме на Яков, брат Господен“. А по-надолу, в VI,14, сред онези, които възвестили католичното учение, първо се споменават дванадесетте апостоли (включително Яков Алфеев), а след това към тях се прибавят „Яков, брат Господен и епископ Йерусалимски, и Павел, учител на езичниците“.
Климент Александрийски, цитиран от Евсевий, свидетелства: „Петър, Яков и Йоан, макар и предпочетени от Самия Господ пред останалите ученици, след Възнесението на Спасителя не започнаха да се съревновават за словото, но за епископ на Йерусалим избраха Яков Праведни“ (Църковна история II, 1).
Сам Евсевий в I:12 от своята Църковна история причислява Яков, брат Господен, към 70-те апостоли, а в VII:19 казва, че „Яков, брат Христов, пръв получи епископството над Йерусалимската църква от Самия Спасител и апостолите“, което ясно показва, че той е различен от дванадесетте апостоли.
Накрая, и в Чети-Минеи на 23 октомври Яков, брат Господен, е причислен към 70-те апостоли.
Няма да навлизаме в детайлно разглеждане и решаване на сложния въпрос: Кои са братята Господни по плът? Ще отбележим само, че най-обоснованото и най-силно подкрепено от древното църковно предание мнение е това, според което братята Господни са децата на Йосиф Обручник от неговия първи брак.
От четиримата братя Господни, споменати в Евангелието (Мат. 13:55; Марк 6:3), Яков несъмнено е бил най-възрастният и се отличавал сред тях със своята праведност. Той е придружавал Йосиф и Дева Мария с Младенеца Иисус при бягството им в Египет, за да избегнат преследването на Ирод. Възпитан заедно с братята си в благочестивото семейство на Йосиф в духа на истинската вяра, Яков се отличавал именно със своята праведност, която му донесла прозвището „Праведния“. Според свидетелството на Егезип (цитирано от Евсевий, „Църковна история“ II:23), св. Яков бил назорей още от утробата на майка си: „Не пиеше вино и сикер, не употребяваше никаква животинска храна, не стрижеше косата си, не се помазваше с елей и не се миеше в баня.“
Но именно поради изключителната преданост на Яков и неговите братя към Закона, през цялото време на земния живот на Господ Иисус Христос те оставали невярващи.
Едва в началото на книгата „Деяния на апостолите“ намираме първото споменаване на братята Господни сред вярващите (Деян. 1:14), заедно с единадесетте апостоли и Божията Майка. Този преход на Яков от неверие към вяра се случил благодарение на Възкресението на Господа Иисуса Христа и явяването Му на Яков (1 Кор. 9:5; 15:5).
Обръщането на Яков, най-стария от братята, довело след себе си и обръщането на другите братя. След като с цялото си сърце повярвал в Господа Иисуса, Яков, Господният брат, както със своя живот и дейност, така и със своите възгледи, се явява пример за истински юдео-християнин в най-добрия смисъл. В неговата личност виждаме най-добрия пример за съчетаването на Стария и Новия Завет на почвата на практическия живот.
Отнасяйки се с голямо уважение към Мойсеевия закон в неговата цялост и спазвайки неговите обредни предписания, дори съветвайки апостол Павел да извърши обреда на очистването (Деян. 21:18–26) за да успокои членовете на Йерусалимската църква, Яков обаче е първият, който на Апостолския събор издига глас за освобождаването на повярвалите езичници от игото на Мойсеевия закон (Деян. 15:13–21).
Християнството за св. Яков не е просто преобразуван юдаизъм, а нов път на спасение в Христос, който започва с духовното възраждане чрез Евангелието (Иак. 1:18). Без да скъсва национално-историческата връзка с юдаизма като вековно наследство на отците, св. Яков допуска изпълнението на старозаветните обичаи и обреди само дотолкова, доколкото те не придобиват догматично и непреходно значение и се явяват преобразени от християнския дух.
Нравственият живот на християнина, според учението на св. Яков, се ръководи от „царствения закон на Свободата“ (Иак. 1:25; Иак. 2:12). Усъвършенстването и оправдание на християнина се извършва единствено чрез съединяването му с Христос в жива и действена вяра (Иак. 2:14–26), а самоотвержената християнска любов той признава за общ дълг на всеки човек (Иак. 1:27).
Св. Яков не е бил в антагонизъм с апостол Павел, великия проповедник на християнската свобода – въпреки мнението на Фаррар и други западни изследователи. Напротив, само враговете на апостол Павел, а именно юдействащите и евионитите, използвали името и авторитета на първия Йерусалимски епископ, за да прикриват своите юдействащи тенденции и замисли.
Самото назорейство на св. Яков, макар по форма да е било юдейско, по дух било християнско – и с право може да се счита за прототип на християнския аскетизъм и монашество. Своето християнско подвижничество св. Яков запечатал със собствената си кръв. Ползвайки се с голямо уважение както сред вярващите, така и сред невярващите, той живял непрекъснато в Йерусалим до самата си мъченическа смърт (вероятно около 64 г. сл. Хр.).
Разказът за смъртта на праведния Яков
Обстоятелствата около неговата гибел разкриват както високото почитание, което дори невярващите изпитвали към него като велик праведник, така и истинския християнски характер на неговата вяра и живот. Егезип, цитиран от Евсевий (Църковна история, II, 23), разказва за мъченическата смърт на апостол Яков така: „Когато по словото на апостол Яков повярваха мнозина, дори и сред старейшините, то юдеите, книжниците и фарисеите започнаха да говорят: „Така може и целият народ да повярва, че Иисус е Христос!“
Затова, като отишли при Яков, книжниците и фарисеите му казали:
„Молим те, обуздай народа! Защото той, бидейки в заблуда, признава Иисус за Христос. Ето сега всички са се стекли за празника Пасха – молим те, вразуми ги относно Иисус. Възлагаме това на теб, защото самите ние, заедно с народа, свидетелстваме за твоята праведност и безпристрастност. Убеди хората да не се заблуждават относно Иисус! Теб всички ще те послушат, и ние – заедно с тях. Застани на крилото на храма, за да могат всички да те видят и думите ти да се чуят от цялото събрание…“
Тогава тези книжници и фарисеи наистина поставили Яков на крилото на храма и започнали да му викат: „Праведнико! На теб всички ние трябва да вярваме. Ето този народ, в заблуда, следва разпнатия Иисус. Кажи ни, какво е това – „вратата на разпънатия Иисус“?“ Яков гръмогласно им отговорил: „Защо ме питате за Иисус, Сина Човешки? Той седи на небесата, отдясно на великата сила, и пак ще дойде на земята върху облаците небесни!“
Чувайки това свидетелство на Яков, мнозина напълно се убедили и започнали да славят Иисус, възклицавайки: „Осанна на Сина Давидов!“ Тогава книжниците и фарисеите започнали да си говорят помежду си: „Лошо направихме, че дадохме такава възможност за свидетелство в полза на Иисус. Да се качим и да бутнем Яков, за да не повярват в него другите от страх.“ И започнали да викат: „О! О! И праведникът се е заблудил…“
Тогава те се качили, съборили праведника и казвали един на друг: „Да го убием с камъни!“ И започнали да хвърлят камъни по него. Но сваленият Яков не умрял веднага. Вместо това, като се надигнал, застанал на колене и казал: „Господи, Боже Отче! Прости им, защото не знаят какво правят.“
Докато камъните продължавали да летят към него, един свещеник, един от синовете на Рихав, (споменати от пророк Йеремия), завикал: „Спрете! Какво правите? Праведникът се моли за нас!“ Но в същия момент един от тях, сукнар, грабнал дървена бухалка за тъкане, с която се навиват платовете, и ударил с нея Яков – и той издъхнал. Този разказ ясно показва, че св. Яков е бил истински Христов апостол, който проповядвал на юдеите Иисус като Христос, Спасител и бъдещ Съдия, и виждал спасението единствено в Христос, а не в старозаветния закон.
И, според свидетелството на Йосиф Флавий (Юдейски древности, XX:9, 1), св. Яков е бил убит с камъни по нареждане на първосвещеника Анан, именно като нарушител на Закона. Това означава, че следването на св. Яков на обредите и обичаите на своя народ е било изцяло в християнски дух.
До кого е адресирано посланието
Посланието на св. апостол Яков първоначално било предназначено и изпратено, както сам той пише (Як. 1:1), до „дванадесетте колена, намиращи се в разсеяние“. Въпреки мнението на някои изследователи, които придавали на този израз иносказателен смисъл и го тълкували като обозначение на „новия“ или „духовния“ Израил, който няма постоянен град в този свят, а очаква бъдещия, изразът „дванадесетте колена“ всъщност представлява древно теократическо наименование на целия еврейски народ като един Божи народ, в отличие от останалите езически народи (Деян. 26:6). Добавката „в разсеяние“ (ἐν τῇ διασπορᾷ) преди всичко показва, че читателите на посланието се намирали извън Палестина.
В същото време цялото съдържание на посланието, което носи чисто християнски характер, ясно показва, че адресатите били именно християни от юдейски произход, т.е. юдео-християни. Не без основание обаче някои изследователи посочват, че авторът на посланието понякога се обръща и към невярващите евреи. Това е напълно естествено, тъй като в първоначалния период, а и доста дълго след това, вярващите и невярващите евреи не били строго разграничени и често се събирали заедно. Освен това, св. апостол Яков се ползвал с изключително голям авторитет както сред вярващите, така и сред неповярвалите евреи.
Също така, ограничаващото уточнение „в разсеяние“ не изключва юдео-християните, както и евреите, живеещи в самата Палестина. Съдържанието на посланието е напълно приложимо и към тях, макар че основните му адресати били юдео-християните, живеещи извън Палестина, а по-конкретно – вероятно християнските общини отвъд Йордан, в Дамаск и Сирия (вж. Деян. 9:1).
Защо е написано посланието
Както и всички апостолски послания, посланието на св. Яков възникнало пряко във връзка с нуждите и състоянието на религиозно-нравствения живот на християнските общности. Именно специфичните условия на тези общности в значителна степен определят съдържанието на посланието.
В същото време, някои от мислите, изразени от апостола, могат да бъдат разглеждани и независимо от конкретната ситуация на тогавашните читатели, тъй като, както е в Свещеното Писание, наред с историческите факти винаги стоят и вечни истини на вярата и нравствеността. Според указанията в посланието, християните от юдейски произход търпели много притеснения и вътрешни изпитания.
Бедните юдео-християни били преследвани от своите богати сънародници (Иак. 2:2–7; Иак. 5:1–6). В тези външни бедствия те често губели правилната перспектива относно произхода на изпитанията си (Иак. 1:12–21). Изпитвали опасност от колебание във вярата и дори от отстъпление (Иак. 5:7–11). От чувствени желания и привързаност към земни блага сред тях възниквали раздори (Иак. 4:1–12). Братската любов в мнозина охладняла (Иак. 4:13–17; Иак. 5:13–20).
Самомнението довело до това, че мнозина искали да бъдат учители на другите, без да имат нито способност, нито подготовка (Иак. 3:1 и сл.). Оттук произтичали и важни, но пагубни заблуди сред юдео-християните: Неправилни представи за молитвата (Иак. 1:5–8; Иак. 5:17–18). Грешно разбиране за връзката между вярата и добрите дела (Иак. 1:26–27; 2:14–26).
Тези и подобни безредици във вътрешния и външния живот на юдео-християните и които св. апостол Яков нарича „изкушения“, именно послужили като повод за написването на неговото послание. Целта на посланието била, както е очевидно от самото му съдържание:
Да изкорени тези порочни нагласи и недостатъци от живота на юдео-християните. Да утеши страдащите. Да посочи на всички християни истинския път на нравственото съвършенство (Як. 1:4; 3:2).
Може да се допусне също, че – поради високия авторитет на апостол Яков дори сред невярващите евреи – той е имал и по-широка мисия: Чрез уреждането на нравствения живот на юдео-християните според най-високите християнски принципи да спомогне за привличането към християнството и на техните невярващи сънародници.
Кога е написано посланието
Времето и мястото на написване на посланието не са посочени в самия текст, както и при други новозаветни писания. Затова датирането му е предположително и несигурно. В подкрепа на ранното му написване, именно преди Апостолския събор в Йерусалим (51–52 г. сл. Хр.), се изтъкват няколко аргумента:
- Самото предназначение на посланието към юдео-християните, което би било по-разбираемо в ранния период, преди събора.
- Липсата на споменаване на спорните въпроси от времето на Апостолския събор (като обредния закон и отношенията между езичници-християни и юдео-християни).
- Преобладаващо нравоучителният характер на посланието и относителната му скромност във вероучителното съдържание.
Поради това някои изследователи виждат в посланието на Яков близост по време на написване с Нагорната проповед и въобще с проповедите на Господа.
Тези аргументи обаче имат относителна стойност, и на всяко от тези предположения може да се противопостави противоположно съображение.
В подкрепа на по-късната датировка на посланието се изтъкват следните доводи:
- Широкото разпространение на християнството сред евреите в разсеяние.
- Тревожната картина на религиозно-нравственото състояние на юдео-християнските църкви, която се описва в самото послание – свидетелство за навлизането на силен светски дух сред християните. Това довежда до извода, че посланието било написано в по-късен етап от живота на апостол Яков.
Този аргумент обаче също не е достатъчно убедителен, защото: Може ли в рамките на две десетилетия (периодът, в който се колебае датировката на посланието) да се определи точен момент, когато първоначалната чистота на вярата и живота на християните започва да залинява?
Още по-спорен е аргументът за късна датировка на посланието, основан на предположението, че апостол Яков е бил запознат с посланията на апостолите Петър и Павел. Взаимното отношение между тези три послания е трудно разрешим въпрос. Дори западноевропейските изследователи днес са единодушни, че апостол Яков в своето послание не противопоставя учението си на апостол Павел и не влиза в полемика с него по въпроса за оправданието, както твърдяха някои рационалистични учени от миналото.
Следователно, въпросът за точната година на написване на посланието остава открит. Можем да се ограничим само с отнасянето на неговото възникване към средата на 50-те години от първи век.
Въпросът за автентичността на посланието
Още по-категорично трябва да отхвърлим опитите на рационалистичната критика да отнесе написването на посланието към втория християнски век, като го датира в периода 125–130 г. сл. Хр. Тук вече става въпрос за отричане на автентичността на посланието, като съмненията по този въпрос не са нови и са били известни още в християнската древност. Обаче аргументите, с които новите изследователи оспорват автентичността на посланието, са несъстоятелни: а те са предполагаемата, но всъщност мнима полемика с апостол Павел, както и мнимото влияние на есеите или гностицизма. Тези хипотези са абсурдни и не заслужават специален разбор или опровержение.
Освен това, позоваването на сходството на някои места от посланието с текстове от: Първото послание на св. Климент Римски (гл. 10 и 31 – ср. Иак. 2:21; гл. 17 и 38 – ср. Иак. 3:13). „Пастирът“ на Ерм (Видение III, 9 – ср. Иак. 1:27; Подобие IX, 23 – ср. Иак. 4:12), всъщност доказва обратното, а именно, че посланието на Яков е било добре известно и имало общопризнат авторитет още по времето на тези двама църковни писатели.
Много важно доказателство за автентичността на посланието на св. Яков е фактът, че то се съдържа в сирийския превод Пешито от II век. Това е особено значимо, защото този превод възникнал в страна, граничеща с мястото, където било написано посланието.
Евсевий Кесарийски, както и блажени Йероним, отнасят това послание към „оспорваните“ книги (ἀντιλεγόμενα), но сами свидетелстват, че то било публично и широко използвано в много църкви (Църковна история III:25). Автентичността на посланието се потвърждава и от свидетелствата за него, освен вече споменатите св. Климент Римски и Ерм, и от други древни църковни писатели, като св. Ириней Лионски, Тертулиан, Климент Александрийски, Дидим Александрийски, Дионисий Александрийски и др.
Както пише проф. Богдашевски: „По-късното включване на посланието в канона свидетелства единствено за голямата предпазливост, с която Църквата установявала апостолския произход на онези писания, които не били адресирани до определена църква и следователно не можели да намерят потвърждение за своята каноничност чрез авторитетния глас на тази местна църква, а изисквали по-широко и задълбочено изследване на своя произход.“
След Евсевий всякакви съмнения относно автентичността на посланието окончателно изчезват в Църквата и то неизменно остава част от канона на боговдъхновените книги.
Единствено Мартин Лутер, понеже виждал в посланието на св. Яков опровержение на своето лъжливо учение за оправданието и спасението „само чрез вяра“, първоначално дори не го включил в списъка на свещените новозаветни писания. Но този възглед, породен от грубо неразбиране на високата морално-християнска стойност на посланието, скоро бил изоставен дори от самите протестанти.
Къде е написано посланието
Относно мястото на написване на посланието няма разногласия. Щом като посланието принадлежи на св. апостол Яков, брата Господен, първия епископ на Йерусалим, то мястото на неговото написване несъмнено е било Йерусалим или поне Палестина, където според църковното предание Яков пребивавал непрекъснато до самата си смърт.
Самият характер на съдържанието също говори за палестинския му произход. Много образи и изрази в речта на апостола могат да бъдат разбрани единствено в контекста на палестинската природа. Такива са упоменаването на ранния и късния дъжд (Иак. 5:7), примерите със смоковницата, маслината и лозата (Иак. 3:12), споменаването на солени и горчиви извори (Иак. 3:11–12), описанието на изгарящия вятър, който изсушава растителността (Иак. 1:11). Всичко това предполага непосредственото познаване на природните условия в Палестина от страна на автора.
Освен това, самото предназначение на посланието – към всички юдео-християни в диаспора – естествено сочи към Йерусалим като център на юдео-християнството. Тъкмо в Йерусалим авторът на посланието е имал най-добрата възможност да узнае за състоянието на юдео-християнските общини в диаспора и да им отправи своето писмено наставление.
На какъв език е написано посланието
Първоначалният език на посланието, с голяма вероятност, е бил гръцки. На този език говорели евреите в диаспора, и именно към тях апостол Яков се обръща както в устната си проповед (за която разказва Егезип), така и в писмената си форма – чрез това послание.
Цитатите от Стария Завет, използвани в посланието, са взети от гръцкия превод на Седемдесетте (Иак. 2:11; Иак. 4:6), което допълнително потвърждава, че текстът първоначално е бил написан на гръцки. Освен това, макар гръцкият език на посланието да не е класически, той е достатъчно чист и грамотен, което предполага, че св. Яков владеел гръцкия език още от детството си.
Съдържание на посланието
Посланието на св. Яков има почти изцяло нравоучителен характер. В него морално-практическото съдържание ясно доминира над догматическото, което се появява рядко и по-скоро като основа на нравственото учение (напр. Иак. 1:18; 2:1).
Както отбелязва проф. Богдашевски: „Ако св. Павел е апостолът на вярата, св. Петър – апостолът на надеждата, а св. Йоан – апостолът на любовта, то св. Яков Праведни, и в своето писание, се явява апостолът на правдата. Възстановяването на нарушената правда в отношенията между богатите и бедните, въз основа на евангелския закон, може да се нарече основната цел на посланието, която го пронизва от началото до края.“
В своето разкриване на понятието за правда и въобще на моралните истини, св. апостол Яков (както е естествено да се очаква) често се позовава на нравоучителните книги на Стария Завет, като: Притчи Соломонови, Еклисиаст, Премъдрост Соломонова, Книга на Иисус, син Сирахов. По тон, сила и аскетична строгост в разкриването на понятието за правда и нейните изисквания, както и по директността и силата на своето изобличение срещу богатите угнетители, посланието на св. Яков има най-близко сходство с книгата на пророк Амос.
Например, сравнение между текстовете: Иак. 2:6–7; Иак. 5:1–6 с Амос 2:6, 8; 4:1 и други места, показва ясно сродния пророчески дух, с който св. Яков разобличава социалната неправда и духовното разложение.
Но още по-близко – както по дух, така и по буква – посланието на св. Яков стои до Нагорната проповед на Господа. Например, в наименованието на новозаветното откровение като „закон“ можем да направим паралел между Мат. 5 гл. и Иак. 1:25; Иак. 2:12.
На това съответства и особеният дух на любов, който прониква във всички увещания на апостола, придавайки на посланието чисто християнски характер, макар да е облечено във формата на старозаветната гномическа мъдрост.
Във вероучителния аспект апостолът представя Бога не само чрез общите старозаветни представи, но и чрез ясно християнско учение: Бог е абсолютно чист (Иак. 1:13), Бог е един (Иак. 2:19), Бог е „Отец на светлините“ и източник на всяко благо (Иак. 1:17), Бог е Господ Саваот (Иак. 5:4), Бог е единственият Законодател и Съдия (Иак. 4:12).
Редом с тези старозаветни определения, апостолът утвърждава учението за Иисус Христос: Христос е истински Бог (Иак. 1:1), Христос е Господ на славата (Иак. 2:1). Неговото Второ пришествие е върховната надежда на вярващите (Иак. 5:7–8). Учението на Христос, или християнството, е „слово на истината“, чрез което Бог ни е възродил в Христос (Иак. 1:18). Християнското учение е „съвършеният закон на свободата“ (Иак. 1:25; Иак. 2:12).
Въз основа на тези свидетелства трябва категорично да се отхвърли странното мнение на съвременния немски учен Шпите, според когото посланието на Яков е чисто юдейско произведение, написано от евреин за евреи по времето на Христос.
Въодушевлението в речта на апостол Яков и афористичната форма на изложение на неговите мисли правят разделянето на съдържанието на посланието не толкова на логически-определени части, колкото на отделни групи от наставления.
Първата група наставления (Иак. 1:2–18) е посветена на изкушенията, които сполитат християните.
Втората група наставления (Иак. 1:19–2:26) е посветена на правилното отношение към словото на истината (Иак. 1:19–27); изобличение на лицеприятието (Иак. 2:1–13); учение за оправданието (Иак. 2:14–26). Тези три подчасти по същество образуват една обща група наставления, чиято основна идея е единството между християнските думи и дела – учение за живота, вярата и делата.
Третата група наставления (Иак. 3:1–18) са посветени на учителството, лъжливата и истинската мъдрост.
Четвъртата група наставления (Иак. 4:1–17) са посветени на истинското отношение към Бога и света.
Петата група наставления (Иак. 5:1–11) е посветена на изобличението на богатите и утешението на бедните и смирените.
Посланието завършва със заключителни наставления към всички християни (Иак. 5:12–20).
Откъс от “Толковая Библия”