Ето че имаше бедствие, което стана причина за голяма радост, и скръб, която породи веселие, и тъга, която доведе до изобилна радост. Защото там, където присъства Иисус, дори плачът се превръща в наслада, а риданието и жалбите се променят в радост. Това се потвърждава с думите на хананейката, която с вик се обръща към Него, и чиято история до ден днешен се представя с удивление в евангелските писания, а нейният вик се съхранява записан като върху стълб, за да не изтрие времето тази памет; защото плодът на вярата е по-силен от него.
„И като излезе оттам Иисус“, казва се, „отиде в страните Тирска и Сидонска.“ (Мат. 15:21). Бог е навсякъде и никое място не е дръзнало да Го ограничи. И понеже е по природа невидим, Той потвърждава присъствието Си за онези, които Го виждаха, като се облече в храма, който прие заради нас (вж. 1 Кор. 6:19). Той дойде в областите на Тир и Сидон, в старите убежища на демоните, в земите на идолите, в страните на идолопоклонството, предмет на упреците на пророците (Зах. 9:2-4; Йер. 47:4).
От Юдея към Сидон и Тир; от работилниците на благочестието към бездната на нечестието; от учениците на Моисей към служителите на бесовете. И защо преминава от едното място на другото? Това преминаване на Господа е укор към юдеите; Спасителят пътешества едновременно като благодетел и като съдия. Наистина суров укор срещу юдеите е познаването Му от езичниците.
Но тъй като пороят от чудеса не успя да склони юдейския народ, за да го обърне към вярата, а напротив, въпреки че чудната изцелителна мрежа се разпростря, единствено те, поради жестока завист избегнаха вратата на спасението, какво направи мъдрият лечител? Как подготви изцелението на болния ум? Пренесе в Сидон лекарствата за изцелението, за да предизвика неверния, като го противопостави на езичниците.
Това, мисля, е старо средство, използвано от Господа – да накара неблагодарния да се засрами, сравнявайки го с тези, които са по-лоши. Искайки някога да изобличи непокорството на юдеите, Той засили изобличението, като ги противопостави на ниневийците. Изпраща Йона, за да стане свидетел на промяната на нечестивите, превръщайки пророка на юдеите в служител на осъждането им.
Но той, не на време съжалявайки своите сънародници, се опита да избегне изобличението и избяга от Онзи, Който го бе изпратил (Иона 1:3). Не знаеше, че китът ще го улови и ще го предаде в плен на Владиката. И отново, подтикнат от страх, стана свидетел на благодарността на езичниците – само един вик отправи и плени умовете на всички.
И видя как пророчеството му беше опровергано [и Ниневия не падна], научавайки на практика колко по-доверчиви са езичниците в сравнение с юдеите. Защото юдеите избиваха своите пророци, докато езичниците, дори когато не знаеха за него, потрепериха само като го чуха.
А когато промяната на ума обезсмисли заплахата на пророка, стените на града престанаха да се разклащат, мечът, готов да удари, бе оттеглен и решението за смърт беше отменено – заради вярата на осъдените. Гневът на пророка беше победен, виждайки как виновният побеждава чрез своята благодарност.
Така и сега Спасителят преминава от Юдея към Сидон и Тир, за да разобличи юдейското лицемерие, противопоставяйки ги на нечестивите.
Обърни внимание, моля, как евангелистът разкрива смисъла на преминаването на Господа: „И като излезе оттам, дойде в страните Тирски и Сидонски.“ Откъде „оттам“? Оттам, където, докато вършеше чудеса, срещаше клевети, докато лекуваше, чуваше обиди и докато благотвореше, се сблъскваше с неверие.
„И ето, една жена от ония предели излезе и извика, казвайки: „Сине Давидов, помилуй ме.“ Хананейка беше тази жена, но със своя избор тя се отрече от рода си; вярата победи природата. Никой, казвам, вече да не упреква хананейците – тази жена заличи престъпленията на предците си и стана начало на благочестие, като с вика си се обърна към благочестивите: „Сине Давидов, помилуй ме“
Колко множество юдеи изцели Христос, а вместо благодарност чу: „Кой е този? Не знаем откъде е.“ (Йоан 9:29). А една обикновена хананейка, още преди да получи изцеление, с възродена вяра достигна висотата на евангелист: „Господи, Сине Давидов, смили се над мене. Дъщеря ми зле страда от бяс.“
Каква скръб е това за майката, по-горчива и от смъртта! Войнствен бяс се бори с дъщерята, врагът, оставайки невидим, се изправя срещу детето.
„Как да опиша бедата, как да разкажа за това страдание? Не мога да понеса да я гледам. Излиза от къщата, скита из града, протягайки ръце към небето, с празен поглед и разпусната коса. Родих детето си, за да стане обиталище на беса. … Издава викове, които предизвикват страх. Гледа, но не вижда; тича по улиците, мълчи жалостиво, а още по-жалко говори. Няма край наказанието, нощите преминават в безсъние; а дните, по-страшни от нощите, я карат да скача от леглото и да започва да разгласява за тази беда. Смили се над мен, бичувана от дъщеря си. Нейно е страданието, моя е болката; тя носи беса, но природата чрез нея става оръжие срещу мен. Бесът влезе в дъщеря ми, за да воюва с мен; чрез нея хвърля стрелите си срещу мен. О, ако природата не ми бе дала тази утроба! Ако животът ми бе свършил с раждането! Помилуй ни!“
А Той не ѝ отвърна с нито една дума. О, човеколюбива тишина с вид на безчовечност! О, гласовита тишина, която обвинява неверните! С тази тишина Спасителят сякаш казваше: „Виждаш ли, юдеино, благородството на хананейката? Виждаш ли как от позорни корени се ражда похвален плод? Тя не прие Мойсей за законодател, но призна Владиката на Мойсей. Не познава пророците, но вярва в Онзи, за Когото са пророкували. Не е видяла знамения, но призна потомъка на Давид. Ти отрече Бога след толкова чудеса, а тя Го прие преди дори да види чудо. Но погледни – тя плаче, а Аз я пренебрегвам заради теб. Макар че ми е жал за нейната скръб, скривам милостта Си. Тя вика като езичница, а Аз я отпращам към теб, лишавайки те от оправдание за твоята невярност. Не я освобождавам от страданието, за да не предизвикам завистта ти. Сдържам изцелението ѝ, за да не ти дам повод за неверие, за да не кажеш с упрек, като неверник: „Хананейката ли помилва? Защо лекуваш враговете на Мойсей?“
„Сине Давидов, смили се над мен… А Той не ѝ отговори нито дума.“ Отлагането на изцелението е изпитание за вярата, пречистване като в огън на произволението на жената. Всъщност мълчанието на Господа се превръща в похвала за хананейката, докато апостолите, неразбиращи мъдростта на Божественото мълчание и неспособни да понесат гласа на страдащата майка, стават посредник пред Спасителя и се застъпват за жената. Те приемат нейните молби и умоляват Господа: „Отпрати я, защото вика след нас.“
Какво отвръща неизразимото човеколюбие, тайнствената мъдрост?
„Не е добре да вземеш хляба на децата и да го хвърлиш на псетата.“ (Мат. 15:26)
Отговорът е по-тежък от мълчанието, но е съответен на великата вяра на хананейката. Защото, ако вярата ѝ не беше голяма, тя щеше да обвини Спасителя в безчовечие или в слабост, щеше да се отдръпне и да каже:
„Каква ужасна безчовечност! Не се смили над мен, докато плача, не пожали майка, която страда от мъките на дъщеря си; не се трогна от драмата на природата. Молех и ме отблъскваше, виках и ме избягваше. Най-напред отхвърли молбите ми с мълчание; дори когато виках, докато Той мълчеше, не успях да Го развълнувам. Макар че имах добри надежди за изцеление, а страданието ми намери застъпници и очаквах човеколюбиво слово, представяйки си, че щом заговори, дъщеря ми ще се освободи от бедата. С отворена уста очаквах словото, което ще донесе утеха; а тогава Той проговори и разруши надеждите ми. Обременена със скръб си тръгвам. Той добави към бедите ми с обидите Си. Нарече ме псе сред толкова народ. Изглежда, и Той оправдава действията на демона. Изглежда, бедата на дъщеря ми е победила и Неговата сила. Може би с обидите Той скрива признание на Своето поражение. Само едно постигнах с молбите си – увеличих яростта на палача на дъщеря ми; разпалих гнева му, направих врага на детето ми още по-свиреп“.
Но тя не се поддаде на подобни мисли, нито пък обидите разколебаха вярата ѝ. Велика беше вярата на тази жена, затова и беше споменът за нея беше запазен като съкровище в Евангелията. „Не е позволено да се вземе хлябът на децата и да се хвърли на псетата“ Но тя, опитвайки се да убеди Владиката, отговори: „Да, Господи, приемам обидата като обещание за изцеление; защото и псетата ядат от трохите, които падат от трапезата на господарите им. Обещава ми спасение сравнението с това животно и нека размерът на обидата бъде мярка за това, което ще ми дадеш. Псе ме нарече, но аз като домашно животно ще се наслаждавам на трапезата на моя Господ. И кучето има дял от трохите на децата. Не отнемам хляба, моля за трохите; не скачам на трапезата, това ми е достатъчно. Не говоря за наслаждение; нека наследникът Ти се наслаждава на тази трапеза, но нека падне някоя троха от ръката Ти и за нас“.
О, вяра! О, мъдрост! О, благочестие на хананейката! Какво направи тогава Спасителят? Откри онова, което скриваше тишината: „О, жено, голяма е твоята вяра!“ Затова отложих благодатта, за да открия твоята вяра. Не мълчах като безчувствен, а чаках като предвиждащ, за да се прояви цялата твоя вяра. Исках да научат присъстващите какъв скъпоценен камък се крие в хананейката.
Отварям ти цялата трапеза на изцелението и ти подарявам не трохите като на куче, а хляба като на дъщеря. Ти победи с вяра юдеите; аз пък с дара изпълних твоята молба. „Нека ти бъде, както желаеш.“ Стана лекар на дъщеря си; в теб имаш лекарството на изцелението. Приеми наградата на вярата – изцелението на природата.
Нека търсим вярата, венеца на Църквата; нека обичаме вярата, чиято светкавица не понасят демоните; вярата – богатството на Христовите ученици. Нека чуем Павел, който вика: „Стойте във вярата“ (1 Кор. 16:13), „Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17), за да чуем и ние Владиката да ни казва: „Нека бъде с вас според желанието ви“. Нему слава и власт във вечни векове. Амин.“
Превод от новогръцки З. Иванова
по изданието „Πατερικόν Κυριακοδρόμιον“ 2010,
Καρυές, Άγιον Όρος