Проповедта на планината, евангелието от Матей и редица откъси от другите евангелия показват, че Иисус се позовава на Мойсеевия закон и неговите заповеди и поправя неговите погрешни тълкувания от страна на книжниците и фарисеите. Така например в Евангелието на Матей (Мат. 8:4), след като излекува прокажения човек (Мат. 8:2), Иисус го съветва да принесе дар на свещеника, за да може той да удостовери, както предвижда Мойсеевият закон, че е излекуван от болестта си. С този съвет Христос показва, че уважава Закона и го спазва, доколкото той не противоречи на собственото Му по-висше учение.[1] Същата случка припомня и евангелист Марк (Марк 11:43). Доста често в евангелията срещаме реакцията на фарисеите срещу чудодейните изцеления на Христос, когато те са извършени в съботния ден – ден, установен от Закона като почивен, т.е. посветен на Бога. В Евангелието от Матей (Мат. 12:10-13). Иисус изцелява един човек, чиято ръка е парализирана – събитие, което се споменава и в Евангелията от Лука (Лука 6:6-9) и Марк (Марк 3:1-15). Той отговаря на обвиненията на фарисеите: „В събота добро ли е позволено да прави човек или зло? Да спаси ли една душа, или да погуби? “ (Марк 3:4).
Според еврейската традиция в съботния ден било забранено да се върши каквато и да е работа, дори и лечебна, освен ако не става въпрос за лечение на смъртоносна болест. Но Иисус със Своите думи и действия подчертава тълкувателната грешка, предефинира заповедта и възстановява нейния истински смисъл: съботата е поставена в служба на човека, а не обратното.
В евангелието на Йоан има различна версия на отговора на Христос към критиците Му. На обвинението, че лекува болни в събота, Господ отговаря: „Моят Отец работи досега, и Аз работя“ (9) Според този отговор съботната почивка е само доказателство за постоянния Божи промисъл, но и действие за спасението на човека, а не покана за празненство (10). Като цяло в евангелията се вижда, че чудодейните изцеления на Христос са имали за цел преди всичко да облекчат човешкото страдание и са били мотивирани от благоразположението Му към човека, поради което в текстовете много често се споменава нарушаването на съботата, за да може Господ да излекува някой болен (Йоан 9:14-16; Лука 13:10-16 и Лука 14:1-5)
Различният поглед на Христос от обичайно възприетия за покоя в събота се вижда и в случая, когато учениците Му „огладняха и започнаха да късат класове и да ядат“ (Мат. 12:1-8). Заради тази своя постъпка както те, така и Христос били обвинени от фарисеите в неблагочестие. На тези обвинения Иисус отговаря с четири аргумента: 1) посочва, че самият Давид е нарушил съботния покой, като е ял хлябовете на предложението, когато бил в нужда. 2) свещениците на храма също нарушават закона, след като в този ден вършат различни дела, дори и те да се отнасят за богослужението 3) ако книжниците разбираха духа на закона, щяха да проявяват състрадание и нямаше да се задоволят с формалното принасяне на жертви. 4) Иисус, бидейки Син на Бога, е Господар и на съботата (Мат. 12:1-8).
Същият аргумент се повтаря и в евангелието от Лука (Лука 6:15), както и в това от Марк, където изрично се казва че „съботата е направена за човека, а не човекът за съботата“ (Марк 2:28). Нещо повече, в евангелието от Йоан (Йоан 7:22-24) Иисус отговаря на обвиненията на фарисеите, като им напомня, че те самите, в съответствие с преданието, се обрязват в съботния ден, което противоречи на смисъла, който те самите са придали на този празник.
Друг конфликт на Иисус с юдейското предание, който може да се види в Евангелията, засяга поста (Мат. 9:14-17; Лука 5:33-39; Марк 2:18-21). Фарисеите упреквали апостолите, че не постят, както правят учениците на Йоан Кръстител, превъзнасяйки себе си по този начин, понеже те самите постели два пъти седмично, за да изградят пред народа своя благочестив образ. Този момент е много показателен за връзката на тяхното богопочитание с външните форми, тъй като Мойсеевият закон признавал нуждата от пост само веднъж годишно[2]. На това обвинение Христос отговаря, че новата реалност, която въвежда нов дух и поставя нравствеността на една нова основа, не може да се облече в остарели форми, защото това би било разрушителна грешка: „И никой не налива ново вино в стари мяхове; иначе, новото вино ще спука мяховете, и само ще изтече, и мяховете ще се изхабят. Но ново вино трябва да се налива в нови мяхове; тогава ще се запази и едното, и другото“ (Лука 5:37-38). По същия начин в Марк 12:6-13 Иисус обвинява фарисеите, че спазват формите и пропускат същността, като нарушават заповеди с по-висока нравствена стойност, като тази по-горе.
В Матей 15:3-6 Иисус Христос обвинява книжниците и фарисеите, че нарушават Закона, като се придържат към предание, което самите те са установили и което му противоречи: „Защо и вие заради вашето предание престъпвате Божията заповед? Защото Бог е заповядал и казал: “почитай баща си и майка си”; и “който злослови баща или майка, със смърт да се накаже”. А вие казвате: който каже на баща или майка: това, с което би се ти ползувал от мене, е Богу дар, той може и да не почете баща си или майка си. Тъй нарушихте Божията заповед заради вашето предание.“ Става дума за заповедта, отнасяща се до проявата на уважение към родителите, т.е. за заповедта „почитай баща си и майка си“, и за начина, който фарисеите са измислили, за да заобиколят грижата за родителите си – те посвещавали имуществото им на Бога – действие, към което ги подтиквали храмовите свещеници[3].
Той също така дава ново тълкуване на Мойсеевия закон за развода (Мат. 19:7-9, Марк 10:4-12) и заявява, че единствената причина, поради която мъжът може да се разведе със съпругата си, е изневярата. Във всеки друг случай, когато той се раздели с жена си и се ожени повторно, той е прелюбодеец. Христос доказва Своята правота, като им напомня, че Бог е създал жената от Адам, затова бракът е свещена връзка. Законът на Мойсей за развода се дължи на факта, че той възприемал брака като граждански институт и, проявявайки гъвкавост при неговото разтрогване, се е опитвал да се справи с по-лоши ситуации, които евентуално биха възникнали поради коравосърдечието на евреите[4].
И така, в Евангелията се вижда признаване на ценността на Мойсеевия закон и същевременно неговото допълване от Христос. Онзи, който иска да придобие Небесното Царство, трябва да спазва заповедите, които се отнасят до връзката му с Бога, както и тези за отношенията си с ближния (Мат. 19:18-20; Лука 10:26-28 и Лука 18:20-22, Лука 18:33-39. Марк 12:29-31). Но най-висшата заповед е „Обичай ближния си като себе си“ и Иисус дори бърза да отговори на въпроса, зададен Му от фарисеите, с притча: „А кой е моят ближен?“. С притчата за добрия самарянин Христос дава ново тълкуване на понятието „ближен“ (Лука 10:30). За фарисеите ближни са били само хората от техния народ и вяра. За Иисус ближен е всеки човек, независимо от раса, пол или религия, към когото Неговите последователи трябва да се отнасят с любов. В Лука 6: 27-37 Иисус предава на Своите слушатели нов кодекс на нравствено поведение, белязан от любовта към ближния: „Обичайте враговете си, добро правете на ония, които ви мразят“ (Лука 6:27). Отново е отменен законът за отмъщението и човекът е призован да бъде великодушен, милостив и състрадателен, да не съди другите и да прощава, както прави Господ.
Накрая може да видим в 23 глава на Матей как Христос опълчва срещу книжниците и фарисеите, като разграничава Закона от тях, и затова призовава слушателите Си да се съобразяват със съветите им за изпълнението на Закона, но да не следват техния личен пример, защото действията им се отличават с външен формализъм, лицемерие, коравосърдечие, тщеславие и егоизъм.
Следователно отношението на Иисус Христос към Закона е било да приеме неговите основни и същностни разпоредби и да отхвърли създадените и натрупали се през вековете от различни групи хора безсмислени елементи, в зависимост от особеностите на всяко време, които са се превърнали в традиция. Христос не иска да отмени Закона, но напротив, Той го допълва и изяснява, обяснява двусмислените му части и го приспособява към новата морална нагласа, на която Сам учи хората с цялото Си изкупително дело.
Източник: Αρχιμ. Χρυσοστόμου Συμεωνίδη, Οι Δέκα Εντολές στην Κανονική παράδοση της Ορθοδόξου Εκκλησίας, Αθήνα 2009.
[1] Π. Ν. Τρεμπέλα, Υπόμνημα εις το κατά Ματθαίον Ευαγγέλιον, σ. 148.
[2] Π. Ν. Τρεμπέλα, Υπόμνημα εις το κατά Μάρκον Ευαγγέλιον, Αθήνα 1951, σ. 52.
[3] Π. Ν. Τρεμπέλα, Υπόμνημα εις το κατά Ματθαίον Ευαγγέλιο, σ. 287.
[4] Π. Ν. Τρεμπέλα, Υπόμνημα εις το κατά Ματθαίον Ευαγγέλιο,σ. 346.