Ропотът на фарисеите и книжниците срещу снизходителността към митарите, които първи започнаха да се приближават към нашия Господ с благоговение и да се радват на Неговото учение, не попречи на грешниците и митарите да напредват в своето спасение, нито ги отдалечи от това толкова добро и щастливо приближаване.
Напротив, това им донесе полза, като им даде достатъчно уверение за милосърдието, с което Бог приема онези, които се разкайват и се връщат при Него от своите злини. Той [ропотът] също така подтикна и нашия Господ с още по-голямо усърдие да ни утеши, заради които разказа тези притчи.
Защото не само на тогавашните грешници и митари, но и на нас, и на всички онези, които оттогава до днес внимават с вяра в Божиите думи и ще внимават до края на света, Той дарява утеха чрез надеждата в Неговото милосърдие, стига да предпочетем завръщането чрез покаяние по всякакъв възможен начин.
“Радост бива пред Ангелите Божии и за един каещ се грешник” (Лука 15:10), както ни казва Господ – нашият и на ангелите. А фарисеите се присмиваха на Божието слово, бяха поробени от надменност и сребролюбие и вярвайки, че могат да бъдат от полза и да спасяват, бяха свикнали да въвличат заедно със себе си в погибел и поквара онези хора, които се заблуждаваха от тях и ги слушаха.
И тъй като те нито се доверяваха на нашия Господ, но по всякакъв начин Му пречеха и Му поставяха капани, нито пък обръщаха внимание на фактите, които ежедневно свидетелстваха за Божието милосърдие, те поне трябваше да вярват на книгите, като тълкуватели на които се представяха пред другите.
В тези притчи почти всички случаи показват състраданието и милостта на Бога към тези, които се разкайват, и най-суровото наказание за тези, които грешат без покаяние. Многобройни примери за това небесно милосърдие изпълваха времето преди Божественото домостроителство, сякаш предвестници на още по-голямото състрадание, което се яви след това.
Но сега ще оставим другите учения на Спасителя и ще говорим само за притчата за двамата синове, която днес ще чуем да се чете.
Словото с притчи, което Божието благоволение използваше заради грешниците, и беше насочено към книжниците и фарисеите, се разпространи широко, като изобличаваше тяхното неверие дори в очевидното, тяхното упорство да затварят очите си или да се преструват, че не виждат. Те се оправдаваха пред хората, без да се срамуват от Онзи, Който знае всичко, и ставаха безмилостни към грешките на тези, които бяха роби като тях, или дори на своите братя.
И онези между хората, които са бащи, проявяват милосърдие към децата си, прощавайки им предишното непослушание, дори ако е било продължително, и се радват на тяхното завръщане и признаване на безумието им, хвалят ги, а понякога и се застъпват за тях. Но милосърдието на общия Творец и Отец на всички те отричаха. Поради тези причини им се разказваха притчи, извлечени от ежедневните и човешки събития, които изобличаваха тяхната жестокосърдечност.
Ние обаче вече нямаме нужда от притчи, тъй като сме повярвали напълно в думите и делата на Господа и черпим надежда за спасение само от тях. Това добро придобихме не само от уроците на Божиите тайни, които Той ни даде, но го видяхме потвърдено с много явни примери. Той първо даваше прошка на греховете, а след това я потвърждаваше чрез избавление от телесни болести, както стана с парализирания и с много други.
Ще говорим за това, почитайки Господа, нашия Отец и Застъпник, не за да доказваме Неговото милосърдие чрез притчи или разкази, а за да Му благодарим, че Той не само го прилага, но и го разкрива мълчаливо и по всяко време с дела, които не могат да бъдат описани.
Той ни свързва с тялото като с инструмент и ни дава възможност да се издигнем с духа до небето. Той промисля за нас без времеви ограничения, не само за временния ни живот, но и за да живеем вечно, в непосредствено общение с Него и наслаждавайки се на благата там. Да бъдем блажени, както е Той, не със земно щастие, а с блаженството, което се дава надприродно.
О, каква неизразима доброта, която надминава всеки ум и слово! Той търпи да бъде и баща на Своите творения и слуги, като използва всички бащински средства за нас, без да пропусне нищо.
Още от самото начало произволението на потомците се бе разделило на две, макар природата им да е една. Да изключим обаче първата двойка хора, когато се извърши посаждането на нашата природа, защото те не бяха братя, а и техният случай е различен и подхожда на друго обсъждане. В този текст ще се занимаваме с тези, които са произлезли от тях.
Оттогава човешкият род се раздели. Бог предвиждаше и предпочиташе да остане неделим, но искаше да остави използването на благата, които им даде, повече на тяхното произволение. Защото не би отнел свободата на избора – най-ценното от даровете, които им беше дал.
И макар да знаеше, че една част от децата Му няма да използва добре това, което е получила, Той не искаше, понеже е премилостив, да им даде повод да се отвърнат от Отца, като ги лиши от средствата, с които биха могли да живеят добре, както подобава на деца. Затова раздели благата поравно между по-добрата и по-лошата част, преди да се разкрие на дело волята на всекиго.
Едната част от хората не се отдалечаваше от Бога и Отца, постоянно беше в общение с Него, служеше Му и се подчиняваше на бащините закони, както е естествено, и за всичко се уповаваше на преценката на Отца, без да изисква нищо. Те знаеха, че дори без да искат, Той ще даде и ще прибави повече и по-големи дарове. Всички останали хора избраха напълно противоположно поведение.
Затова частта от човечеството, която остана с Отца и Му се подчиняваше във всичко, естествено, не само има предимство по ред и справедливо се нарича по-старша, но и предвожда другата част и според бащината и Божествена цел. Докато онези, които предпочетоха да живеят по свой собствен начин и затова се озоваха в крайна нищета, са и наричани, и смятани за по-млади. Защото се отклоняваха от целта, която Отец имаше за тях, и постъпваха според детински желания.
Така те се разделиха, а Отец ги създаде всички еднакво, за да останат с Него, да Му се подчиняват във всичко и да не се отдалечават, като донесат много слава със своето разумно поведение не само на себе си, но и на Самия Отец. Два са пътищата, които според волята на Отца и големите надежди, произтичащи от това, водят към една и съща цел – върховното блаженство, насочвани от истинската вяра и нрави според правилата на разума.
Онези, които следваха пътя на вярата, старите и принадлежащи към по-старшата част, внимаваха в Бога и Отца и приемаха Неговото ръководство. Докато другите, които след онези стари времена се разбунтуваха и отвърнаха от Бога, принадлежат към по-младата част и живееха в общение със свинете.
Тъй като напълно отпаднаха от Божествените дарове поради ежедневното увеличаване на това отвръщане [от волята на Отец], и живееха в места, напълно лишени от Божии посещения, далеч от Юдея, която се хранеше с многообразната Божия грижа, те се привързаха към лукавия – врага на човешкото спасение, онзи, чието лукавство пръв го изгони от бащината земя.
Този враг предаде благородното творение на живот и храна на свинете. Или по-точно, то гладуваше повече и от свинете. Демоните, откакто се разбунтуваха, се хранеха с гибелта на божественото творение. А частта от хората, която общуваше с тях, беше лишена и от тази храна, и така повече хранеше демоните, отколкото самата тя се хранеше от тях. Демоните уж се хранеха, но всъщност бяха гладни, докато човекът във всяко отношение гладуваше.
Така, двойствена беше и вярата на двете Божии чеда. Що се отнася до нравите, повечето хора живееха много зле. Дори тези, които вярваха правилно, с делата си се бяха отдалечили от небесния Отец. Затова понасяха много наказания, или по-скоро сами страдаха от раните, които заслужаваха, тъй като бащинската грижа вече се беше оттеглила от тях. Макар с думите си да вярваха правилно, с делата си те не проявяваха вяра, като нарушаваха бащините закони.
Така и тези, които се смятаха за благочестиви, бяха подложени на различни изкушения, докато само малцина съчетаваха вярата с практическо благочестие. По този начин Божиите чеда се разделяха на две групи. Онези, които живееха със съзнанието на по-старшите, бяха малцина, докато повечето вървяха по пътя на младенчеството.
Това беше положението в древните времена. Нека обаче сега, за по-голяма полза, да се съсредоточим върху времето след Божественото домостроителство (след Рождество Христово, бел. пр.), към което по-подходящо се отнася и тази притча. Защото събитията на Божественото домостроителство бяха ново творение след първоначалното създаване, възраждане след първото раждане и начало на втори и по-съвършен живот.
Ето защо лекарството на покаянието преди това беше много несигурно – то обещаваше спасение, но не можеше да го даде. Сееше, но не даваше плод. И само малцина от тогавашните благочестиви бяха го опитали, но то все още не можеше да избави от естествената тленност, породена от бягството и скриването на първите хора от Отца.
И защо трябва да се чудим за онези иначе вярващи, които грешаха и се каеха, след като и за онези, които освен вярата бяха придобили всяка добродетел, бащиният дом беше затворен? Тях също ги очакваше един и същ ад, както и покварените във вярата и живота. Защото липсата на тази възможност [да влязат в бащиния дом] беше по-силна не само от покаянието, което следваше след прегрешенията, но и от всяка лична добродетел.
И така, Той отвори за Своите деца Царството Небесно и чрез Божествената икономия приготви вечното наследство, защото затова дойде и се смири по много начини, дори до смърт. Така Той ги направи вече братя и съобразни (Нему), а не само Негови чеда, както преди. Оттук нататък всички хора не са и не се наричат вече Божии чеда, а само онези, които са запечатани с вярата и кръщението Му, и които са станали участници в другите дарове, произлезли от Божествената икономия, и именно за тях се отнася разделението и смисълът на притчата.
Нека разгледаме дара на покаянието, имайки пред себе си двамата синове на прекрасния и най-човеколюбив Отец. От тези двама сина, единият, който има старшинство, остава при Отца, добре управлява благата, които е получил, и насочва желанието и усилието си към по-големите. Той разпределя целия си живот между две добрини: от една страна, принася плодове за себе си и за Отца чрез трудолюбивото упражняване в добри дела, а от друга страна, се обръща към Лицето на Отца с духовно съзерцание.
Другият обаче, се подчинява на плътта и на сетивата и с един напълно детински порив се отдалечава от Отца, живеейки в области, които Отец не надзирава и които се характеризират с начин на живот, който не е в хармония с Неговата воля. Там той разпилява богатството на благата, които са му дадени, прахосвайки го за задоволяване на своите безразсъдни желания.
Отец му даде управляващ разум, а той го подчинява на страстите си. Даде му закон, за да изгради добре живота си за радост на Благодетеля и постигане на по-големи блага, но той го нарушаваше и така постоянно оскърбяваше Отца.
Отвори му самата порта на вечния живот чрез вярата и кръщението, но той със собствените си грехове я затвори отново по жалък начин. Натрупа множество грехове в душата си, вместо да се възползва от онези несравними дарове. Вместо да служи на Отца, се подчини на врага, който го прави пазач на свине и сътрапезник с тях. Искаше да се храни с тяхната храна, но дори това не можеше да получи, така че стана по-лош и по-жалък дори от самите свине.
Така демоните почитат онези, които се подчиняват на желанията им.
Но когато след дълго време дойде в себе си и усети размера на своите злини, той изповяда в душата си, от една страна, милосърдието на Отца и покаянието, което бащината любов признава като първо право на децата, а от друга, че отчаянието за прошката на Отца е непоправимо зло и връх на останалите грехове, защото се ражда от неверието в Неговата доброта и поради това е окончателно отдалечаване от Него.
И така, той се връща при Отца с голяма смелост. Изповядва греха си с дълбоко съкрушение, което първо усети в сърцето си, преди да се появи пред Отца, а след това го разкри с думи и дела. Той вече не искаше да бъде син, а счете за голям дар да бъде причислен към слугите, ако, разбира се, бъде признат за достоен дори за това. С готовност замени свободата, която безразсъдно загуби, с желание да служи и да компенсира нечестивата си леност с трудовете на робството.
Той използва неправилно благата, които му бяха дадени. Защото ги изразходи, когато не трябваше, за тези, за които не трябваше, и по начин, който не беше подходящ. Сега обаче подчинява отново своята воля на бащините заповеди, което е присъщо на наемниците.
А милосърдният Отец, виждайки го да идва отдалеч, не се гневи, не отвръща лицето си, не изпраща някой да го прогони, не затваря портите, не го оставя да се яви пред Него и след това справедливо да го укори, не го упреква за позора, който явно причини не само на себе си, но и на Отца. Той не го обвинява за нищо, а веднага подкрепя и засилва надеждата в бащината милост, която беше посадена в душата на сина, и я потвърждава, като се затичва да го посрещне и прегърне, за да се смири заедно със смирението на детето и с целувка да му покаже своята бащина нежност.
И макар че синът вижда тази доброта, все още не се смята достоен да бъде наречен син, но Отец му дава отново белезите на синовството. Тоест, облича го в първата одежда на кръщението, от която беше лишен чрез личните си грехове, защото покаянието стана за него второ кръщение. Запечатва ръката му с пръстен, за да бъде недостъпен за демоните, разпознаван отдалеч. Подготвя му обувки за пътя на послушанието, правейки го отново пътешественик към спасението. Дава му право на тайнствената и духовна храна и го прави Свой сътрапезник на тази вечеря.
О, какво велико състрадание! Каква неизразима милост, която надхвърля всеки ум и слово! Радва се на нея и небето, и слугите, които стоят пред Отца. Защото слуги на Бога са и ангелските чинове, които служат в управлението на вселената и особено в спасението на хората – и двете се извършват чрез Божия промисъл. От една страна, те се радват заедно с Него за покаянието на грешника, а от друга, възхваляват благоволението на Владиката и Отец, изразявайки тази радост с химни и духовни танци (χορούς νοερούς).
По-старият брат, ако беше присъствал от самото начало, щеше да се радва заедно с тях, да сътрапезничи и да не негодува, виждайки такава вяра в този, който се е покаял, както и завръщането му, изпълнено с добри надежди, и слушайки неговата изповед, след която последва милосърдието на Отца.
Но понеже тогава беше зает със своите дела, или по-скоро с изпълнението на бащините заповеди, той дойде внезапно и се изправи пред тази необичайна гледка. И беше сдържан, не от завист или гняв, а от изумление пред такава голяма благосклонност към беглеца и блудния, и най-вече пред чудото, че сега той беше с тях.
Това беше и последният дар към този, който се разкая, и така трябваше да бъде. Сравнявайки справедливостта на Отца с изобилието на Неговата милост, той беше изумен да види как първата по някакъв начин е надвита от втората. Защото той никога не бе изпитал такава милост, макар че винаги изпълняваше бащините повели и не беше нарушил нито една заповед – факт, заради който Отец много го обичаше, и познаваше само Неговата справедливост, с която Той се отнасяше към онези, които Му служат.
Бащата се приближава и към него и го убеждава, като му разкрива Своята милост, казвайки: „Ако, дете мое, онзи, който изгуби една от сто овце, след като добре подсигури останалите, тръгне с тревога да търси изгубената, и когато я намери, я връща обратно и я приброява заедно с другите, изпълнен с радост; и ако някоя жена, която изгуби една от десетте си драхми, я търси грижливо и се радва, когато я намери – и дори не се задоволява да се радва сама, а вика приятелки и съседи, за да се зарадват заедно с нея, че е намерила изгубеното – то как Аз, Който съм Отец, няма да се зарадвам, приемайки брат ти, който оживя от онази страшна смърт и беше намерен след дългогодишната си загуба? Колко по-ценни сте вие, моите деца, от овцете и драхмите?“
Толкова голямо удивление предизвиква дори у най-близките преобилната бащинска милост. И те се удивляват не защото завиждат на този, който по чудо е получил толкова добро отношение, а защото горят от ревност и копнеж към Отца, когото смятат за обиден и несправедливо ощетен. Може би дори старшият син не е изразил това свое недоумение с думи или действия, а само в мисълта си, и Отец го изцели, като вдъхна лекарството в ума на детето си. Тези неща, които Отец би му казал, той сам ги каза, вдъхновен от Отца.
От този момент нататък той се радваше и се наслаждаваше на трапезата, възхвалявайки бащината милост. Защото ако не беше така, това би означавало, че той не е старши, нито спазва бащините заповеди, а е подвластен на гордост и завист и би съгрешил далеч по-тежко от младия.
Наистина, когато намерим нещо, което сме изгубили, това ни носи много радост, дори ако по-голямата част от вещите са били запазени. Защото за доброто, което е налично, се радваме на присъствието му, но за изгубеното, както е естествено, скърбим, а когато най-накрая го намерим, се радваме двойно, добавяйки към предишната радост още една, която заменя скръбта. Това е неизменен закон и мъдра подбуда от Бога към природата.
Затова не би било необходимо нашият Господ да разказва подобна притча, тъй като Божията милост към Неговите чеда е напълно очевидна и Той обичайно я предоставя щедро на грешниците и митарите, които се приближаваха към Него. Но именно наглостта на фарисеите и книжниците бе причината за това, тъй като те хулеха Бога дори по-открито, отколкото земните си бащи. И докато самите те проявяваха милост към своите деца, искаха само Бог, бездната на милосърдието и океанът на добротата, да бъде злопаметен спрямо Своите.
Те използваха тази лъжа като предлог не само за своето неверие към нашия Господ, но и за да погубват братята си, придиряйки и строго осъждайки сламките в техните очи, докато не гредите в собствените си очи усещаха или ги прикриваха с лицемерие.
За да завършим речта по разглежданата тема, чедата на Бога се разделят на две групи, както вече казахме. Едните са онези, които се наричат и са блажени — сам Бог им е дал това име, понеже с мъдрост и зряло мислене използват правилно бащините благодеяния. Те напредват както в този живот, благодарение на усърдието си, така и наследяват вечния живот, като общуват непосредствено с Отца и се наслаждават на свръхестествено блаженство заедно с Него.
Другите са онези, които временно се отклоняват, заслепени от младостта и неправилни мисли, злоупотребявайки с бащините заповеди и даровете на Господа, и изпадат в живот, сравним с този на свинете. Но когато се покаят, защото в тях остава искрата на любовта към Отца и тя не е напълно угаснала, те отново получават статута на синове не поради някаква справедливост, а от състрадание и милосърдие. Защото тяхното искрено покаяние бива насърчено от Божията доброта, дълбоката любов и прощаваща природа на Отца, така че то е плод не само на страх, но и на любов. Затова те се наричат помилвани.
Така се спасяват двамата братя, и цялото множество истински Божии чеда се обединява в една щастлива и сияйна двоица. Защото онези, които не вярват и отричат втората и изобилна благодат на Отца, която е поради Неговия безпримерен промисъл, опорочават вярата с други неправилни възгледи. А дори и да вярват правилно, ако останат трайно отделени от бащините закони, те напразно рискуват спасението си с мъртва и бездействена вяра.
Всички те са изключени от областта и името на синовете, защото доброволно са се отвърнали от Бога и от единението с братята си. Ето защо те живеят нещастно и лишени от всяко благо в този живот, а още повече в бъдещия и вечен живот, където пребивават в ада и търпят мъчения според делата си.
Нека благодарим на нашия Отец и Господ, Който, без да споменаваме останалото, което чуваме всекидневно, и тук накратко изложихме, „не дойде да призове праведните, а грешните към покаяние“ (Мат. 9:13). И Той ясно показа това намерение със Своите дела, не само като прости на блудници, разбойници и митари, които се покаяха, но и като ги причисли към чистите.
Освен това Той сам описа начина на истинското покаяние. Помисли си, казва, за благата, от които си се лишил, и за злото, за което си станал виновен. Намрази отстъплението, което те доведе до ужасяващия глад за блага и до общуване със свинете. И докато други, които притежават по-малко дарове, се наслаждават на тези блага и се изпълват с Божествена жажда, ти жалко гладуваш.
Върни се с цялата си душа към първоначалния начин на живот, когато живееше сред истинските Божии чеда и се придържаше към Божествените закони. Не се страхувай от размера на греховете си, но бъди насърчен от величието на Божието милосърдие. Върни се бързо, страдайки за доброволните си грехове, но и ободряван от добрите надежди. Постоянно коленичи пред Бога с душа и тяло.
Призови със сълзи Божията милост. Моли се неуморно, за да не допусне Бог да паднеш отново. Бъди готов да понесеш всяка рана, която Бог може да ти изпрати, за да излекува греховете ти и да напуснеш този живот очистен. Наказвай и сам себе си според силите си. Притискай тялото си с въздържание, за да се обогати духът ти. Искаш ли да добавя и по-важното?
Ако след промяната си изпълниш целия Божий закон, наричай и считай себе си за безполезен слуга. Защото така се смиряват тези, които мислят правилно, дори ако живеят в постоянна връзка с Бога и съвестта им не ги упреква, че с някакво действие са се отклонили от правия път. А ти как ще се гордееш с някое добро след всичко това?
Трябва веднага да отблъскваш мисълта за самомнение с припомняне на предишните си прегрешения и повече да се срамуваш от старите си злини, отколкото да се възгордееш с новите си добри дела. Не обръщай внимание на греховете на братята си, освен дотолкова, че да не грешиш чрез общуването си с тях.
Не осъждай в себе си. Не обвинявай другите, а по-скоро се моли Бог да даде и на тях покаяние, защото и при теб от Него невидимо дойде благото на покаянието. Не скандализирай никого, дори най-малките, и се стреми да не даваш дори повод за съблазън, защото ще накараш Бога да отвърне лицето си от теб и отново ще се окажеш лишен от благодат.
Бъди готов да бъдеш нараняван от хората и да търпиш, когато те раняват по всякакъв начин. Защото този, който оправдава себе си и се противопоставя на онези, които го огорчават и нараняват, губи ползата от своето покаяние. Въздавай на братята си добро вместо зло, като си припомняш Бога, Който вместо заради твоите злини, отвори за теб вратата на покаянието. Създателят – за творението, Господ – за слугата.
Като се занимаваш с такива и подобни мисли и разсъждения през цялото време, и като изпълняваш другите закони на Евангелието, ще привлечеш с този добър начин Божията милост за истинското си покаяние. Защото без такова покаяние е невъзможно да влязат в Царството Небесно дори онези, които живеят много внимателно, камо ли онези, които се връщат от твърде греховен живот. Понеже всички хора трябва да се покаят, защото никой не може да бъде напълно чист от нечистота.
А онези, които чрез добродетелите си се приближават повече до Бога, смятат дори най-малките си отклонения за много големи, и с право. Така те придобиват голямо смирение, напредват сигурно и се приближават още повече до Бога. Докато онези, които пренебрегват малките грехове и нито се огорчават заради тях, нито се поправят, Бог допуска да паднат в по-големи.
Вдъхни в нас, Христе Царю, пламенна любов към истинското покаяние, и като използваш това за повод, покажи бащината си милост към нас. И онези, които се завръщат от голямо безразсъдство, причисли ги сред Твоите чеда, защото на Тебе подобава слава и поклонение во веки. Амин.