Много християни, повлияни от протестантството, понякога наричат Библията “Божието слово”, “божествено откровение”, “източник на вярата” и т.н. Следващият откъс от книгата “Откровение Божие”, с обширни цитати от най-големите съвременни богослови на Православната църква, както и от светци, дава православния възглед както за Библията, така и за Божественото откровение.
Когато казваме Библия, имаме предвид текстовете на Стария и Новия Завет, написани от пророците, евангелистите и апостолите. Както е известно, създаването на новозаветния канон, който ни вълнува особено много, има дълга история. Новозаветните текстове са периодично написани, по различно време и с определена цел. Евангелието от Йоан е било предназначено за съвършените християни, кръстените, докато другите три Евангелия са били предназначени предимно за катехизираните.
Йоан Романидис, университетски преподавател, пише: “В Църквата вярващият като катехумен първо преминава през етапа на катарзиса, където въз основа на Стария Завет и по-специално на Евангелията от Марк, Лука и Матей се учи да прави разлика между действията на Бога и на тварите, особено на дявола, и по този начин да сътрудничи на Бога, за да преодолее несъвършенството и да постигне съвършенство. След това се кръщава, като се ражда отново, и от Пасха до Петдесетница е поучаван в тайните на Христовото царство според Евангелието на Йоан, и така бива утвърден в степента на просвещението и може да премине под ръководството на изпитан старец към степента на богоуподобяването или единението, или теосиса (обожението), или богосъзерцанието, т.е. към по-високите степени на съвършенство в този живот, доколкото все още участва чрез виждане в славата и царството Божие”.[1]
Писмата на апостол Павел също са написани и изпратени до църковните общности, за да разрешат сериозни въпроси, които ги вълнуват. Намерението на апостолите не е било систематично да представят учението, което са получили от Бога, поради което Откровението не е напълно идентично със Свещеното Писание, както ще бъде отбелязано по-долу. Има въпроси, които, тъй като не са били третирани като проблеми, не са записани в Новия Завет. Именно на този въпрос се опират отците, и по-специално свети Василий, който говори за Преданието, което сме получили, като равностойно на Писанието.
Възгледът, че Откровението е Словото Божие, което дава познание за всички тайни, и че Свещеното Писание не е абсолютно идентично със Словото Божие, и дори че това Откровение се предава в “слова и смисли”, се преподава от много от светите отци. Но на това място искам да представя учението на свети Симеон Нови Богослов, както той го излага в своята Трета нравствена беседа[2]. Това учение е много изразително.
Свети Симеон, обяснявайки кои точно са неизечимите думи, които апостол Павел е чул, когато е бил в рая, пише следните забележителни неща за въпроса, който разглеждаме тук. Бог разкрива Себе Си и изобщо всички тайни на Своето царство в душата на човека. Разумната и безсмъртната душа са едно цяло. Всички чувства на душата са едно и там става И тази душа “има всяко чувство, тоест съвместява всички чувства, каквито има“[3]. „И така, когато единият Бог се явява чрез Откровение на едната разумна душа, тогава всяко благо й се открива и едновременно се съзерцава от всички нейни сетива, като това благо бива и видимо за нея, и чуваемо, и услажда вкуса и обонянието, и се осезава, познава, говори и бива говорено, знае и бива знаено, а което се знае, то и се съзнава“. Следователно Бог разкрива на човешката душа “всичко, което е добро”, разкрива всички тайни на Своето Царство и човекът придобива екзистенциално познание и опит за Бога. А онзи, който вижда Бога, добре знае, “че Бог го вижда” (с. 404).
Откровението, според учението на свети Симеон, се отъждествява и е свързано с просветлението. И това просветление е чрез Светия Дух. Пророкът “чрез просветлението на Духа, т.е. чрез откровението на нашия Господ и Син Божий”, познава, “и чрез това, което е чул за въплътеното Господне домостроителство” поучава, и после “познава учението за Господа”, като го „усвоява така, сякаш го прави свое” (с. 406). Затова подчертаваме, че пълното Откровение на истините на вярата е било дадено в деня на Петдесетница на светите апостоли, и, че всяко ново съзерцание на Бога (θεωρία τού Θεού, боговидение) от светиите е по същество преживяване на Петдесетница. Така че най-висшата форма на Откровение е Петдесетница, т.е. когато човекът чрез силата и енергията на Светия Дух познава Бога и се съединява с Него. Това Откровение за човека се нарича просветление и съзерцание. И това богосъзерцание дава на човека истинското познание за Бога. Всички вътрешни духовни сетива придобиват това познание за Бога. Затова познанието на Бога не е движение и действие на разума, а общение на цялата душа и дори на това тяло с Бога. По тази причина светците, според свети Симеон Нови Богослов, наричат “боговидението познание и пак познанието – боговидение”, както и наричат “слуха зрение и зрението слух” (с. 404).
И така, виждането на Бога е и слушане, а слушането на Бога е и виждане на Бога. При Преображението на Христос на планината Тавор чуването на Божия глас: “Този е Моят възлюбен Син” е било боговидение. Видението (θεωρία) и чуването са поставени като взаимозаменяеми в Свещеното Писание. “Следователно Божественото Писание обикновено нарича слушането съзерцание на Бога и съзерцанието – слушане”. И това слушане и съзерцание е знание.
Но Божието откровение не се предлага на всички хора, както имахме повод на много места в тази книга да подчертаем, а само на онези, които са правилно подготвени да приемат това просветление и познание на Бога. След като анализира притчата на Христос, според която онзи, който нямал сватбена дреха, бил изгонен от сватбата, свети Симеон Нови Богослов пише, че с това Господ показал, “че никой без сватбена дреха не влиза там”. Това, че този е влязъл и след това е бил изгонен, не означава, че непогрешимият е сбъркал, “а че е дошло времето да се открият тези тайни”. Само достойните, очистените могат да възприемат това Откровение, защото, както подчертава свети Симеон, откровенията се разкриват “на достойните“.
Словото и думите, които апостол Павел чува в рая, според свети Симеон са “мистични и наистина неизречими чрез просветлението на Светия Дух, боговидения и свръхвелики непознати знания, т.е. невидими богосъзерцания на свръхсветлата и свръхнепозната слава и божественост на Сина и Словото Божие” (с. 398-400). Така словото и думите са именно това Откровение, което е едновременно и непознато знание, и неизказани, “невидими съзерцания за свръхсветлата и свръхнепознаваема” божественост на Христос.
Но това слово и думи, които са божественото Откровение, са неизречими. Свети Симеон Нови Богослов е ясен, когато подчертава, че “думата на Бога и Неговото слово, изхождащо от устата Му (тоест чрез Светия Дух), е напълно неизразимо за човешкия език и не се побира в плътския слух, и не само е неизразимо, в смисъл, че не може да излезе, но [в смисъл, че] сетивата не могат да усетят свръсетивното”. Следователно словото и думите, които апостолът е чул, са неизразими. Те не могат да бъдат напълно изразени. С други думи, Откровенията на Светия Дух не могат в съвършенство да бъдат изразени с “думи” и “смисли”. Ето защо светецът подчертава, че е невъзможно тези неща да бъдат изговорени с езика.
Всичко това ясно показва, че Свещеното Писание не е словото на Бога. Божието слово не се отъждествява напълно с Писанието. Свещеното Писание е слово за Божието слово, тъй като словото и думите са самото Откровение, а Откровението е невъзможно да бъде напълно изразено. Свещеното Писание не е Откровение, а слово за Откровението. То не е Петдесетница, а слово за Петдесетница. Разбира се, Писанието съдържа “думи и смисли”, но Откровението, което всеки светец приема според своето боговидение, превъзхожда Свещеното Писание. Същото важи, както ще бъде отбелязано по-долу, и за определенията (оросите) на Вселенските събори. Опитът на светците превъзхожда дори догматичните определения на Вселенските събори. В този смисъл, както се подчертава многократно в тази книга, Свещеното Писание не е източник на вярата, защото източникът на вярата е опитът и Откровението, получени от светците, и следователно Свещеното Писание не може да се тълкува извън опита на обожените светци, т.е. на тези, които са получили и приели в личния си живот Откровението и по този начин са познали тайните на Царството Божие. Те са достойни и могат да възприемат Откровението.
Отец Атанасий Йевтич пише показателно: “Текстът на Откровението не е “източник” на богословието. Той е само боговдъхновеното, словесно свидетелство за онова, което е видяно, преживяно и познато, според мярката на вярата и възприемчивостта на живата личност, която свидетелства за него, и на живите хора, към които това свидетелство е отправено”.[4]
Професор о. Йоан Романидис отбелязва по този въпрос: “Идеята, че Писанието може да бъде отъждествено с Откровението, е не само нелепа от патристична гледна точка, но и чиста ерес. Писанието не е Откровението, а слово за Откровението. Писанието е единственият критерий за автентично (истинско) Откровение, но Откровението не се ограничава, дори във времето, до Писанието. Петдесетница е последната и най-висша форма на Откровение, когато Светият Дух води апостолите към цялата истина, както я е провъзгласил Христос, но Петдесятница не е еднократно събитие в историята, а продължително преживяване и участие в Църквата в славенето на Христос и е предоставена от Христос като дар на онези, които са достигнали различни степени на съвършенство чрез преминаването си от катарзис към просветление, което води до по-висши форми на богосъзерцание, т.е. обожението или прославата.
С други думи, опитът на апостолите на Петдесетница се предава като ядро на преданието от поколение на поколение по такъв начин, че Православната църква има сред себе си живи свидетели на прославата в Христос, които по този начин имат възможно най-пълно разбиране за Откриването на Божията слава в Христос, както в Стария, така и в Новия Завет.
Свещеното Писание само по себе си не е несътворената слава Божия в Христос и следователно Писанието не е Откровение. Писанието не е, например, Петдесетница, а говори за Петдесетница. Нито пък прославата на пророците, апостолите и светиите в човешката природа на Христос е Петдесетница в различни степени и следователно – Откровение. Петдесетница е за човека е съвършената форма на прослава в Христос, не само по-късен опит, а по-скоро непрекъснато преживяване в Църквата, включващо думи и образи, но същевременно надхвърлящо думите и образите. С други думи, тя (прославата) обхваща тялото, ума и разсъдъчните сили, но в същото време напълно ги надхвърля. Именно затова опитът от Петдесетница, който надхвърля думите, образите, тялото и ума, не може да бъде схванат или изразен с думи. Ето защо най-важният аспект на петдесятното Откровение не може да бъде идентифициран с Писанието, което се състои от думи и образи, носещи разбираем смисъл. Поради тази причина опитът от Петдесетница едновременно се съдържа в Писанието и същевременно надхвърля Писанието, доколкото не представлява самото петдесятно откриване на Божията слава в Христос чрез Светия Дух“.[5]
Синайският архиепископ Дамян отбелязва: “Писанието е написано от обожени хора, на които Бог е открил правилната вяра. Старият Завет съдържа действията на Словото преди Неговото въплъщение. Новият Завет съдържа действията на Словото след Неговото въплъщение, както и Неговите учения и чудеса.
Самото Свещено Писание не е “откровение” на Бога, защото откровението се дава само на онези, които вярват. Свещеното Писание е книга “за Откровението”. Писанието не е Божието слово, както казват протестантите. Библията е книга “за Божието слово”, защото съдържа правилната вяра, както е предадена от богословите, които непосредствено са получили божествени откровения. Ето защо Свещеното Писание е свидетелство “за откровението”.
Както всички други “сътворени думи и смисли” са вдъхновени от Бога, така и Свещеното Писание е боговдъхновеният и непогрешим водач на Божия народ към обожението (теосиса). Свещеното Писание е боговдъхновено, защото е написано от боговдъхновени писатели, от хора, постигнали обожение. Съчиненията на светите отци са боговдъхновени, защото са написани от боговдъхновени и богоносни свети отци. Решенията на съборите са боговдъхновени, защото са взети от боговдъхновени и богоносни Отци, от обожени хора, от светци”.[6]
От казаното дотук става ясно, че Свещеното Писание описва опита на теосиса, който дори описан с думи, остава неизречим. Свети Григорий Палама пише:“ Затова не се безпокойте, а следвайте тези, които са опитни, и то повече на дело, а ако не, то поне на думи, като се задоволявате с с наподобяващи изрази; защото обожението е по-висше от имената. Понеже и ние, макар да сме писали много за Исихията, подтикнати или от увещанията на отците, или от молбите на братята, все пак никъде не сме се осмелили да пишем за обожението; едва сега, понеже е необходимо да се говори, нека кажем нещо благочестиво за Господнята благодат, макар да сме безсилни да я опишем: дори когато е изразена, тя остава неизразима, а името й, според отеческото слово, е известно само на онези, които са я получили като добрия дял“.[7]
По-рано беше казано, че определянето на новозаветния канон също има своята история. Отначало апостолите и пастирите на Църквата не са полагали усилия да съберат на едно място новозаветните писания. Това е направено по-късно. Въпреки това Църквата е била жива и християните от ранните църковни общности са имали пълното преживяване на Петдесетница. Професор Сава Агуридис пише за канона на Новия Завет: “Историята на канона на Новия завет поставя някои трудни, но изключително интересни проблеми. Историята на канона несъмнено има начало и това начало, според сегашното схващане, е сборникът с Послания на апостол Павел. Също така е общопризнато, че към края на IV в. канонът от известните 27 книги на Новия Завет вече е завършен. Но какво се е случило в периода между тези две граници? Историята на канона през този период повдига някои проблеми, които са трудни за изследване и още по-трудни за разрешаване. Ето някои от тях: В кой точно момент от този период се появява идеята за канона на Новия Завет? Какъв е бил съставът на този първи канон? Дали тази идея за канона на Новия Завет е била плод на развитие, или се е появила внезапно? Много учени твърдят, че в съчиненията на Юстин, Философ и Мъченик, живял около 150 г. в Рим, не се съдържа понятие за новозаветен канон. Но след двадесет или тридесет години при Ириней Лионски канонът на Новия завет вече е реалност. Ако това е така, какво точно се е случило между 150 и 180 г. от по отношение на канона? Какви точно са били етапите в историческото развитие на канона до края на четвърти век?”[8].
От изложеното става ясно, че Църквата е установила новозаветния канон и наистина в продължение на дълъг период от време е подреждала текстовете и е приемала това, което е смятала за необходимо. По този въпрос ще говорим по- нататък. Тук трябва надлежно да се подчертае, че Свещеното Писание само по себе си не е единственият “източник” на вярата. То просто съдържа автентични текстове, които описват опита на светите автори на текстовете, и то не целия, а само този, който се отнася до проблемите, които са вълнували християните в църковните общности.
[1] Ιωάννη Σ. Ρωμανίδη: Ρωμηοσύνη, εκδ. Πουρνάρα, Θεσσαλονίκη 1975, 308, σημ. 59.
[2] SC 122, 390-440.
[3] Ibid. 404.
[4] Σύναξη τεύχος 3, 19.
[5] Ιωάννη Ρωμανίδη: Κριτική θεώρησις τών εφαρμογών τής Θεολογίας εις Πρακτικά τού Β’ Συνεδρίου Ορθ. Θεολογίας, σελ. 419-420.
[6] Αρχιεπ. Σινά Δαμιανού: «Ορθοδοξία και Παράδοσις» εις «Εκκλησιαστική Αλήθεια» 85/16-4-1980.
[7] Γρηγορίου Παλαμά: Συγγράμματα, εκδ. Παναγιώτου Χρήστου, Τόμος Α’, σελ. 644.
[8] Σάββα Αγουρίδη: Εισαγωγή εις την Κ. Διαθήκην, εκδ. Γρηγόρη, 58.
Откъс от книгата «Η Αποκάλυψη του Θεού» Β΄ Έκδοση 1991. Εκδόσεις Ιεράς Μονής Γενεθλίου της Θεοτόκου (Πελαγίας) σελ. 20-29.