Св. мчк Лонгин Стотник

Свети Лонгин Стотник е свързан със събитията на Голгота и с изповядването на Христос като Син Божи непосредствено след Неговата кръстна смърт. Православната църква чества паметта му на 16 октомври. В самия Нов Завет името Лонгин не се среща. Евангелист Матей разказва, че стотникът и войниците, които пазели разпнатия Христос, след земетресението и случилото се изпълнили се със страх и изповядали: „Наистина Божий Син е бил Тоя!“ (Мат. 27:54). Св. Марк също предава изповедта на стотника: „Наистина Тоя Човек е бил Син Божий“ (Марк 15:39), а според св. Лука той прославил Бога с думите: „Наистина Тоя Човек е бил праведник“ (Лука 23:47).

Отделно от това св. Йоан Богослов съобщава, че след смъртта на Спасителя един от войниците пробол с копие ребрата Му, откъдето „веднага изтече кръв и вода“ (Йоан 19:34). Евангелието не посочва името на този войник и не казва, че той е същият стотник. По-късната църковна традиция ни казва, че този стотник се е казвал Лонгин.

Името му е засвидетелствано в апокрифната традиция на „Деянията на Пилат“ / „Евангелието на Никодим“, където войникът, пробол Христовото ребро, вече е наречен Longinus. В една от гръцките редакции със същото име е назован и стотникът, изповядал Христос като Божи Син. Още през VI век името ΛΟΓΙΝΟΣ се появява и в християнската иконографска традиция над образа на войника с копието.

Според православното житийно предание Лонгин бил родом от Кападокия и служел като римски стотник в Юдея при Понтий Пилат. След чудесата при Христовата смърт и след Възкресението той повярвал в Спасителя. Преданието го поставя и сред стражата при Христовия гроб. Когато юдейските старейшини дали пари на войниците да твърдят, че учениците са откраднали тялото на Иисус, Лонгин и двама негови другари отказали да участват в измамата. Лонгин напуснал военната служба и се завърнал в родната Кападокия, където започнал да свидетелства за Христовата смърт и Възкресение. Според житието Пилат, подтикнат от противниците на християните, изпратил войници да го убият. Без да знаят кого търсят, те били гостоприемно посрещнати от самия Лонгин. Когато му разкрили задачата си, той им казал кой е и отказал да избяга. Заедно с двамата си сподвижници бил обезглавен.

Особено разпространен е разказът за отсечената глава на мъченика. Според Синаксара тя била изпратена на Пилат в Йерусалим и след това захвърлена извън града. По-късно сляпа жена от Кападокия дошла на поклонение в Йерусалим заедно със сина си. Там синът ѝ починал. В сън ѝ се явил св. Лонгин и ѝ показал мястото, където била скрита главата му. Когато жената я намерила, получила зрението си. Тя отнесла светата глава и тялото на своя син обратно в Кападокия и издигнала храм в чест на мъченика.

Според ранната гръцка агиографска традиция тялото и по-късно откритата глава на св. Лонгин били положени в Кападокия, като един от текстовете назовава мястото Сандралис.

В западнохристиянската традиция съществуват и различни предания. В Мантуа, Италия, св. Лонгин е свързан с реликвата на Христовата Кръв, пазена в базиликата Sant’Andrea. Местното предание твърди, че Лонгин донесъл там частица от Кръвта, изтекла от Христовото ребро. Това е самостоятелна западна традиция и не съвпада напълно с византийското житие, което поставя завръщането и мъченичеството му в Кападокия.

В храма „Възкресение Христово“ на Божи гроб в Йерусалим има православен параклис на св. Лонгин Стотник, разположен в близост до Голгота.

Датата 16 октомври не е засвидетелствана като исторически ден на мъченичеството на св. Лонгин. Ранните палестински календари познават различни дати за неговата памет: в стария Йерусалимски лекционарий св. Лонгин е на 17 юли; в календара на Йоан Зосима е поставен на 11 февруари, 24 април, 17 юли и 15 октомври. Особено ценен е Календарът на Йоан Зосима, съставен в манастира „Св. Сава“ край Йерусалим през 956 г. Той пази по-стари палестински пластове от V–VII век и поставя паметта на св. Лонгин на 15 октомври, а не на 16-и. Това показва, че дори през X век старата палестинска традиция още не познава единна дата.

16 октомври се утвърждава в константинополската литургична традиция най-късно през X век, откъдето преминава във византийския Миней и в останалите православни календари до днес.