Житие на преподобния наш отец Павел Тивейски

Когато живеел с учениците си в Египетската пустиня, преподобният Антоний веднъж помислил, че едва ли има друг монах, който да е така съвършен като него, преди него да се е заселил в пустинята и да е избрал такъв уединен живот. Той сам впоследствие разказвал, че веднага във видение чул глас:

– Антоний! Има един раб Божий, който дойде тук преди тебе и който е по-съвършен от тебе. Ако искаш, можеш да го намериш далеч в пустинята, но иди при него по-скоро, преди той да премине при Господа.

Като чул това и дошъл на себе си, старецът веднага взел тоягата си и побързал към пустинята, пламенно желаейки да види онзи, за когото му разкрило видението. Било обедно време и станало толкова горещо, че от слънцето се нагорещили и скалите. Старецът изнемогвал телом, но духът му бил бодър и той не си и помислял да се върне назад. Макар и да не знаел накъде да върви, той останал твърд и си казвал:

– Вярвам, че Бог ще ми покаже Своя раб, както обеща.

Преминавайки през суровата и недостъпна пустиня, старецът не виждал нищо, освен следи на диви животни. Той вървял вече втори ден и като прекарал втората нощ в молитва, не знаел накъде да върви по-нататък. На сутринта на третия ден той видял една вълчица, която вървяла по билото на планината и виела. Той я последвал от разстояние и стигнал до пещерата, в която живеел светият Божий угодник Павел. Старецът се зарадвал, но обитателят на пещерата го забелязал и затворил вратата. Свети Антоний се приближил и почукал, но не получил отговор и останал отвън. Като видял, че не му отварят, той паднал пред входа на пещерата и се молел до шестия час, за да се сподоби да влезе вътре и да види онзи, когото намерил с толкова труд.

Светият казвал:

– Отвори ми, рабе Христов, отвори ми! Бог ти е открил кой съм и защо съм дошъл. Зная, че съм недостоен да зърна твоето свято лице, но няма да си отида, докато не те видя. Не се скривай, щом Бог ми откри за тебе. Ти приемаш зверовете, защо отхвърляш човека? Дълго те търсих и ето, чакам да ми отвориш. Ако не сториш това, ще умра на прага ти и тук ще погребеш тялото ми.

И много друго му говорел той и със сълзи го укорявал за строгостта му. Тогава Божият угодник му отговорил отвътре:

– Може ли да се моли със заплахи или да се укорява със сълзи? Учудваш се, че не ти отварям – то е, защото се хвалиш, че си дошъл тук да умреш.

С тези думи светият отворил вратата и те се прегърнали и целунали, като се нарекли по име, защото Бог им открил името на другия. Когато седнали, преподобният Антоний казал:

– Радвай се, Павле, жителю на тази пустиня, който си избран съсъд и огнен стълб!

Свети Павел отговорил:

– Добре стори, че дойде, слънце, просвещаващо цялата вселена, наставник на спасяваните и Божии уста, ти, който си населил пустинята и си прогонил от нея дявола! Но защо си предприел този тежък труд заради мене, грешния и нищожен човек? Ето, ти виждаш немощен старец с бели коси, виждаш човек, който е готов да се превърне в прах и тление. Но любовта не познава прегради и ти си тук. Кажи ми как живеят сега хората, какво става в света? Има ли още идолопоклонници и продължават ли гоненията на вярващите?

– По твоите молитви – отговорил свети Антоний – светът пребивава в благополучие, гоненията престанаха и Църквата прославя Истинския Бог. Но понеже спомена за гоненията, разкажи ми за себе си и ми открий каква е причината да оставиш света и да дойдеш в тази далечна пустиня?

– Роден съм в Тиваида – започнал разказа си свети Павел. – Имах сестра, която родителите ми омъжиха още докато бяха живи. Те бяха православни, дадоха ми светско образование, но ме наставиха и в истините на православната вяра. Преди да умрат, разделиха между нас богатото си имущество. След смъртта им, мъжът на сестра ми от алчност намисли да присвои моята част и понеже бях християнин, реши да ме предаде на нечестивия княз, за да ме погуби и да завладее наследството ми. Тогава царуваше Деций. Той преследваше всички християни и от страх пред мъченията, които измисляше, трепереше цяла Тиваида. По това време нечестивите гонители хванаха един християнски юноша. Дълго го мъчиха да се откаже от Христовата вяра, но напразно. Накрая го заведоха в една разцъфтяла и благоуханна градина, сложиха го в разкошна постеля и завързаха ръцете и нозете му за нея. После всички излязоха от градината и доведоха една девойка, за да го съблазни към грях. Безсрамната девица прегръщаше и целуваше юношата, стараейки се да го прелъсти. Доблестният страдалец, като видя опасността от плътско прелъстяване, отхапа езика си и го изплю в лицето на блудницата. Със страшната болка той победи страстта в себе си, кръвта му покри лицето и дрехата на блудницата, а той с помощта на Христовата благодат, устоя в чистота. Друг юноша, останал твърд в християнската вяра, след много мъчения беше подложен на такова страдание: свалиха дрехите му, намазаха тялото му с мед и го оставиха вързан на слънчевия пек. Мъчителите се надяваха, че жилен от пчели, оси и стършели, той няма да претърпи и ще се съгласи да принесе идолска жертва. Но макар тялото му да бе изпохапано и покрито с кръв така, че той беше изгубил човешкия си вид, мъжественият страдалец не се отрече от Христа. Като видях всичко това, а също и все по-голямата злоба на мъжа на сестра ми, която не можаха да укротят нито нейните сълзи, нито роднинските връзки, аз му оставих всичко и избягах в пустинята. Намерих тази пещера, в която има извор на чиста вода, и разбрах, че Сам Господ ми посочва да остана в това място. Заселих се тук и живея, като се храня с плодовете на финиковото дърво и си приготвям дрехи от листата му.

Докато светият разказвал това, долетял гарван с парче хляб в клюна си. Той го оставил пред тях и отлетял. Като видял изумлението на блажения Антоний, свети Павел казал:

– Многомилостивият и човеколюбив Господ праща обяд на Своите раби. Ето вече шестдесет години получавам по половинка хляб. Но по случай идването ти Христос удвои дара Си и прати на воините Си цял хляб.

Великите Божии угодници започнали да молят един другиго да благословят и преломят хляба, като всеки поставял другия по-високо от себе си. Свети Павел искал да почете преподобния Антоний като гост, а той пък – стопанина на дома и по-стария на години, и те дълго спорили с любов. Накрая блаженият Павел взел хляба от едната страна, а другата сложил в ръката на преподобния Антоний, хлябът веднага сам се преломил по средата и всеки получил по една половина.

Христовите раби седнали около извора и се наситили. После пили от чистата и вкусна вода. Те възнесли благодарствена молитва и беседвали цялата нощ до сутринта. Когато слънцето изгряло, свети Павел казал на авва Антоний:

– Брате мой, отдавна зная, че живееш в тази пустиня. Бих искал да живея с тебе и заедно да служим на нашия Владика, но тъй като наближи кончината ми, която винаги очаквах с радост, защото “желая да се освободя и да бъда с Христа”, Господ те прати да погребеш смиреното ми тяло и да го положиш в земята.

Като чул това, Антоний възкликнал със сълзи:

– Не ме оставяй сам, отче, вземи ме със себе си!

– Ти трябва да се грижиш не за себе си – отговорил свети Павел, – а за благото на ближния. Ако за тебе благото е да се освободиш от тежестта на плътта и да последваш Агнеца на небесата, то ползата на останалите братя иска ти да ги наставляваш и укрепяваш. Моля те, иди по-скоро в своя манастир и донеси мантията, която ти подари епископ Атанасий, за да покриеш с нея тялото ми.

Свети Павел молел за това не защото имал нужда от мантия. Той не се грижел дали гола, или покрита ще бъде положена в земята тленната му плът, която толкова дълго обличал с палмови листа, а искал душата му да се раздели с тялото в безмълвно уединение и затова отпращал преподобния Антоний в манастира.

Свети Антоний бил много учуден, когато чул за мантията на архиепископа. Виждайки в Павел като че Самия Христос и почитайки пребиваващия в него Бог, той не се осмелил да му възразява. Мълчаливо и със сълзи целунал очите и ръцете му, а после побързал да изпълни заповедта. Въпреки волята си той се отправил в манастира, изнемогвайки телом, но духом побеждавайки немощите на своята старост. Когато се приближил към килията си, двама негови ученици го срещнали и го попитали:

– Отче, къде беше толкова време?

– Горко ми, деца мои – отговорил Антоний, – горко на мене, мнимия монах. Аз само се наричам такъв, но видях човека, който наистина е Илия, Иоан в пустинята; наистина видях Павел в рая.

Учениците започнали да го молят да им разкаже за него, но той замълчал, закрил с ръка уста и казал:

– “Всичко си има време… време да мълчиш, и време да говориш”.

Той взел мантията и без изобщо да си почине и да вземе храна за из път, тръгнал обратно в пустинята, защото се страхувал, че ако се забави, няма да види блажения Павел жив.

На следващия ден, в третия час, докато вървял през пустинята, авва Антоний видял във въздуха ангелски чинове и ликове на пророците и апостолите, а сред тях – душата на свети Павел, която, сияейки като слънце, се възнасяла на небето. Свети Антоний паднал на земята, посипал главата си с пясък и с ридание възкликнал:

– Защо ме остави, Павле? Защо си тръгваш без последно целование? Дълго не знаех за тебе, а когато те познах, ти ме оставяш!

Впоследствие блаженият Антоний разказвал, че преминал останалата част от пътя толкова бързо, сякаш летял с крила по въздуха и дори не чувствал земята под краката си. Скоро той стигнал пещерата и като влязъл в нея, видял светеца да стои на колене с вдигнати нагоре ръце и лице. Като си мислел, че старецът е жив и се моли, той също застанал на молитва. Изминал час, но като не чул и дума от свети Павел, нито молитвени въздишки, блаженият Антоний се приближил, видял, че той е мъртъв и разбрал, че и след смъртта тялото на светия мъж въздава поклонение на Бога, пред Чието лице всичко е живо. Той дълго плакал и целувал светото тяло на преподобния, после го завил в мантията, която донесъл, и по християнския обичай започнал да пее псалми. Но не знаел как да погребе светеца, защото не донесъл със себе си нищо, с което да изкопае гроб.

– Дали да се върна в манастира? – размишлявал свети Антоний. – Но дотам има три дни път. По-добре да остана тук и да умра, като предам духа си близо до Твоя воин, Христе Боже!

Тогава от пустинята се показали два лъва, които с рева си сякаш плачели за загубата на светия. Свети Антоний отначало се уплашил, но после се удивил, като видял, че кротките като агнета зверове легнали до тялото на светия. А те започнали с ноктите си да ровят земята, изкопали доста дълбока яма и после отново легнали до тялото с ръмжене, като че прощавайки се със светеца. След това се приближили до преподобния Антоний и започнали да ближат ръцете и нозете му, сякаш молели за благословия и молитва. Като видял, че и зверовете се прекланят пред Бога, преподобният прославил Христа и казал:

– Господи, без Твоята воля не пада и лист на земята, нито птица. Благослови, както Ти бъде угодно, тези зверове.

После посочил с ръка пустинята и заповядал на животните да вървят натам. Когато те се скрили, авва Антоний погребал честното тяло на светия и преподобен отец Павел, първия пустинник, който починал на 113 години. Цялата нощ след погребението преподобният Антоний прекарал над гроба на светеца в сълзи и молитви. На сутринта тръгнал обратно към манастира си, като взел неговата дреха, изплетена от палмови листа. В обителта си той подробно разказал всичко на учениците си за тяхно назидание, а дрехата на свети Павел пазел и почитал толкова, че я обличал само два пъти годишно: на Великден и на Петдесетница.

По светите молитви на преподобните отци Павел и Антоний да сподоби и нас с жребия на Своите угодници нашият Господ Христос, на Когото с Отца и Светия Дух чест и слава во веки. Амин.

Кондак:

Като незалязващо светило на мисленото Слънце се събрахме днес да те възхвалим в песни, защото си изгрял за стоящите в тъмнината на неразумието, възвеждайки всички към божествената висота, украшение на тивейците, Павле преподобни, твърда основа на постниците и преподобните.

Житието на първия в историята на християнското отшелничество подвижник, преподобни Павел Тивейски, било съставено между 374 и 379 г. от блажени Йероним (347-420 г.). То било записано по свежото предание на Антиниевите ученици около 33 години след кончината на този дивен Божи угодник от Тиваидската пустиня. 

Св. Павел се родил в 228 г. в семейството на богати родители от Долна Тиваида (Египет) през царуването на римския император Александър Север (222–235 г.). След смъртта на родителите си Павел получил половината от наследството, а останалият имот се паднал на задомената му сестра. Нейният мъж бил зъл и користолюбив човек. Той се лакомял и за останалата половина от родителското наследство и обмислял как да я присвои. 

Такъв случай скоро му се представил. В края на 249 г. излязъл първият едикт на император Деций (249-251 г.) за седмото гонение против християните. Дълбоко убеден, че християнството е несъвместимо с римския държавен строй и че християните са виновни дори за появата на чумата в империята, Деций при самото заемане на престола предприел мерки за пълното изкореняване на християнството. Той въвел прочутите “либелли” — удостоверения за пренесена жертва на идолите. С тях се извършвала първата регистрация за религиозна принадлежност на всички римски поданици. За тази всеобща проверка на всички римски провинции били назначени по пет души във всеки град, които зорко следели всеки гражданин да взима участие в римския държавен култ. Разцъфтяло доносничеството. Ширела се подлостта, която търсела да разчисти всички стари сметки.

Зетят на преподобни Павел Тивейски се готвел да предаде младия си шурей и да си присвои наследството му. Двадесет и две годишният Павел, който бил прекрасно образован и силно вярващ християнин, сам отстъпил богатството си на користолюбеца и се скрил в най-отдалечения край на Тиваидската пустиня, на изток от Червеното море. 

След дълго бродене из пустинята младият отшелник намерил една пещера, край която имало финикова палма и едно изворче. Това било предостатъчно, за да преживее напълно сам цели 91 години. Почти един век св. Павел не видял човешко същество и срещал само дивите зверове на източната пустиня. 

И един ден се случило нещо необикновено. Човек почукал на пещерната врата на великия отшелник. Той дълго не отварял, но чул един старчески глас: 

– Отвори ми, рабе Христов! Аз зная, че не съм достоен да те видя, но няма да си отида, докато не зърна лицето ти. Не се крий от мене, защото Бог ми възвести за тебе… 

Най-сетне преподобни Павел излязъл пред пещерата си и пред него застанал [90-годишният Антоний Велики](http://www.pravoslavieto.com/life/01.17_sv_Antonij_Veliki.htm). Повече от петнадесет столетия християнският свят е чел и слушал с благоговеен трепет беседата на тези двама титани на духа, запечатана с перото на блажени Йероним. 

– Защо си сторил такъв труд и си посетил един грешен и нищожен човек? Моля те, разкажи ми как живее сега човешкия род? Какво става по света? Нима има още идолопоклонници? Още ли биват преследвани християните? Аз нищо не зная за това, защото 91 години вече живея самичък в пустинята… 

Тези въпроси на ангелоподобния подвижник сигурно са развълнували св. Антоний Велики, който сам преживял в пустинно уединение 70 години. Те разкривали величието на един вековен подвиг, заключен в рамките на един неповторим човешки живот! 

И настъпилата нощ двамата велики старци прекарали в беседа и молтва. Св. Павел Тивейски за пръв път разказал дългото ди житие след напущането на бащиния дом. Това, което неговото смирение скривало, великият прозорливец Антоний чел направо в сърцето му. [Св. Антоний Велики](http://www.pravoslavieto.com/life/01.17_sv_Antonij_Veliki.htm) отговарял на всички въпроси на първия известен в историята на християнстовото пустинножител. 

– Аз отдавна знаех, че ти живееш в пустинята — казал накрай блаженият Павел. — Аз бих желал да поживея с тебе, та заедно да послужим на Господа, но сега настъпва часът на моята смърт и аз благодаря на Бога, Който те прати да предадеш на земята грешното ми тяло. 

– Вземи и мене със себе си! — казал св. Антоний. 

– Ти трябва да живееш още, за да укрепваш другите с пример и наставления, но те моля, иди до твоя манастир и донеси мантията, която ти подари епископ Атанасий, за да ме погребеш с нея. 

Колкото и приятно да било за преп. Павел Тивейски посещението на св. Антоний Велики, той чувствал потребност да остане самичък в своите предсмъртни часове. 

Преп. Антоний побързал да изпълни последната воля на великия старец. Той се удивил, че старецът знае за мантията, който му подарил [св. Атанасий Велики](http://www.pravoslavieto.com/life/05.02_sv_Atanasij.htm) (295-373 г.). Въпреки дълбоката си старост той преминал уморителния път до своя манастир и веднага тръгнал назад с Атанасиевата мантия на ръце, за да свари жив дивния тиваидец. 

На следващия ден по пътя за пещерата на отшелника удивително видение известило на св. Антоний за славната кончина на св. Павел. С грейнало от неземна радост лице Тавейският подвижник възхождал към небето, заобиколен от ангели, пророци и апостоли. 

– Защо ме остави, отче светий? Защо тъй неотдавна те познах и тъй скоро се лиших от тебе?

Той ускорил стъпките си напред и когато стигнал пещерата, видял преп. Павел да стои на колене. Зарадвал се Антоний и като помислил, че той се моли, коленичил до него. След един час обаче, като не чул ни глас, ни въздишка, допрял се до него и се уверил, че той е мъртъв. Тогава го облякъл в Атанасиевата мантия и се заел да погребе постническото му тяло. 

Но св. Антоний не бил взел мотика, за да изкопае гроба на преподобния. В недоумението си изведнъж видял да се задават от пустинната далечина два лъва. Те дошли до тялото на великия мъртвец и започнали да копаят с ноктите си твърдата земя и издавали рев, като да ридаят за раздялата с великия светец. Когато изкопали един достатъчно дълбок трап, лъвовете близнали нозете и ръцете на св. Антоний и бавно се отдалечили. 

Св. Антоний погребал светия покойник, прекарал една нощ в молитва над гроба му и се върнал в своя манастир, като взел със себе си направената от палмови листа дреха на преп. Павел. Той обличал тая свещена за него дреха само два пъти в годината — на [Великден](http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Velikden/index.htm) и на [Петдесетница](http://www.pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/Petdesetnica/index.htm), и — както е записал блажени Йероним — обичал да казва: “Ако би трябвало да избирам, аз по-скоро бих избрал дрехата на Павел с неговите заслуги, отколкото багреницата на царете с техните царства”. 

В християнското изкуство изобразяват преп. Павел Тивейски облечен в дреха от палмови листа или с палмова клонка. Не липсват от иконите двата му лъва и един гарван. Гарван носил всеки ден на отшелника, подобно на [древния пророк Илия](http://www.pravoslavieto.com/life/07.20_sv_prorok_Ilia.htm), по половин хляб на ден, а при посещението на св. Антоний Велики донесъл цял хляб, и възрадваният Божи угодник казал: 

– Щедър и милостив е Господ! Той ни устрои богата трапеза, като ни изпрати цял хляб.

Мястото на Павловото погребение не било забравено. През времето на византийския император Мануил Комнин (1143–1180 г.) светите му мощи били пренесени в Цариград и положени в манастира “Св. Богородица Перивлепта”. В 1240 г. тази светиня се намирала във Венеция и накрай в Унгария. 

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).