И тъй, нека и ние, боголюбиво събрание, подражаваме на тази двойка ученици и, като оставим онзи Йерусалим, който първо уби пророците, а после и Христос – който и Сам Христос оплаква като убиец на пророците и като онзи, който с камъни убиваше апостолите – нека приемем, че това е злото, противоположно на добродетелта: онова, което разпна Господа на истината и отхвърли пророческите и апостолските слова. Като избягваме това зло, нека с усърдие се стремим да достигнем до селото Емаус, тоест до практическата добродетел, която е на разстояние шестдесет стадия.

Числото шестдесет означава десетократно умножената шестица на заповедите, чрез които праведните наследяват Божието царство. Защото практическата добродетел, когато се умножава чрез труд, достига до шестдесет, както научаваме и от притчата за сеяча. Като извървим този път, подобен на шестдесетте стадия, ще видим Господа сякаш вървящ с нас духовно и беседващ с нас. Защото при човека, който се труди за придобиване на добродетели, идва Словото като съподвижник, прогонва леността и дарява Своята сила, без която не може да се извърши нито едно дело, угодно на Бога.

В началото Словото се приближава и прави присъствието Си слабо осезаемо, но по-късно се открива по-ясно. Защото душите на добродетелните, колкото повече се очистват, толкова повече познават и Бога. Най-вече Той им се открива при преломяването на хляба, тоест при причастяването със страшните Тайни. И не се учудвай, че макар да се явява на учениците, веднага става невидим. Такова е божественото великолепие: от една страна просвещава ума на очистените, а от друга – мигом се отдръпва като мълния и става недостижимо. Това божествено съвършенство, когато обхване душата, която обича, поражда в нея копнеж и я привлича към нещо по-висше.

Животворното възкресение на Господа не се доказва на Неговите избрани ученици чрез този знак, а първо са били удостоени да го видят жените мироносици. След тях – учениците на учениците, двама от които са онези, които вървяха към селото Емаус в същия ден, в който се извърши великото тайнство на възкресението.

Обстоятелството, че евангелистът споменава името на единия, а скрива името на другия, е накарало мнозина да правят различни предположения относно неговото име. Някои твърдят с увереност, че това е Натанаил Кананит, други – че е Симон, а трети – че е друг. Изглежда обаче по-вероятно, че това е Лука (лицето, чието име е скрито), авторът на тези думи. Затова от скромност той е премълчал името си. И за да не изглежда, че изказваме необосновано предположение, нека приведем тук като достоверен свидетел Симеон, който е съставил преводите с голям успех. Той споменава това в своя коментар върху свети Лука.

И тъй, те вървяха по пътя към Емаус. Бяха смутени от случилото се с Господа, изпълнени с тревожни мисли и потънали в скръб. Обикновено в подобни обстоятелства разказването на случилото се смекчава силата на скръбта, така че тя донякъде се разсейва, когато си припомняме и разказваме станалото. Именно това правеха и те, докато вървяха – оживяваха събитията в паметта си и облекчаваха тежестта на скръбта, като разговаряха за тях. „И те“, казва (евангелистът), „разговаряха помежду си за всичко това, което се беше случило.“

Но Онзи, Който е навсякъде, вървеше заедно с тях, без да се явява видим, като внимателно слушаше думите, които произтичаха от малодушие. След това им открива Себе Си, като става видим. Не се разкри обаче така, че веднага да познаят кой е, а като се приближи като някакъв странник-пътник, вървеше близо до тях. „И сам Иисус се приближи и вървеше с тях“, и сякаш не знаеше, ги попита за причината за тяхната скръб.

„Какви са тия думи, които разменяте помежду си, докато вървите, и защо сте натъжени?“ А те, като по гласа и външния Му вид помислиха, че виждат човек от Йерусалим, Го упрекнаха, задето не знае онова, което за всички е очевидно и известно.

Един от тях, Клеопа, когото „Панарион“ на Епифаний Кипърски посочва като роднина на Господа, Го укори. И като Му хвърли строг поглед, каза: „Ти ли си единственият, който живее в Йерусалим и не си научил какво стана в него през тия дни?“

С това не иска да каже, че е временен жител, дошъл от чужбина и пребиваващ в града, защото предполага, че Той не е пришълец, а постоянен жител. Смисълът на думите е: „Ти ли си единственият жител на Йерусалим, който не знае какво се случи?“

А всъщност Той беше странник, Който замени временното Си земно пребиваване с небесно жилище, за да възвърне човешката природа към небесното ѝ отечество – онази природа, която след падението е приела земното като свое отечество и за която, заедно с Давид се оплаква, казвайки: „Горко ми, защото дълго продължи пребиваването ми в чужда земя.“

Той обаче, като още се преструваше, че не знае, попита: „Кое?“

Тогава Клеопа започна да разказва и да изброява всичко според тяхното разбиране. „Пророк“ – защото така мислеха, понеже не достигаха до по-високо мнение за Христос. „Силен в дела и в слово“ – тук се има предвид дръзновението в учението и силата на чудесата. Защото думите на Христос се отличаваха с една сладка убедителност, която от една страна изобличаваше книжниците, а от друга – привличаше тълпите, така че дори противниците стигаха до заключението: „Никога човек не е говорил така.“

И делата Му бяха съпътствани от божествена сила, която изцеляваше болестите само с едно движение и с мощта на волята, така че отново народът възкликваше: „Никога не сме виждали такива неща.“ А изразът „пред Бога и целия народ“ означава, че понякога за добри се считат онези, които лицемерно показват добродетелно поведение, но са омразни пред Бога. А да има някой свидетелството и на Бога, и на народа, е присъщо само на съвършените.

След това ученикът разказва за предаването (на Христос) на управителя, за кръстната Му смърт и за това, че големите им надежди са се оказали напразни. „А ние се надявахме – казва – че Той е Онзи (Месията), Който ще избави народа Израилев.“ Защото преди страданията те имаха друго разбиране за Христос – мислеха, че ще царува в земно царство и че народът Израилев ще свали властта на римляните. Затова и казваха: „Надявахме се, че Той е Този, Който ще избави Израил.“ Но когато Го видяха осъден по унизителен начин и приел позорна смърт, започнаха да мислят по друг начин и това ги доведе дотам да обвиняват себе си, че преди са били измамени от напразни надежди.

Двамата ученици не се доверяват на свидетелството на жените за Възкресението на Христос. „Но днес е вече третият ден, откакто стана това.“ С това почти твърдят, че всяка надежда за тях е изгубена, защото това е третият ден от разпятието и, според тях, вече би трябвало да е започнало разлагането на тялото. След това споменават и виденията на жените, като ги разказват без подробности.

„Но и някои жени от нашите ни смаяха, защото, като отидоха рано сутринта на гроба и не намериха тялото Му, се върнаха и казаха, че са видели и видение на ангели, които казвали, че Той е жив.“ Наричат това радостно известие „видение“ (έκσταση), като нещо почти фантастично, което предизвиква смущение.

Като ги освобождава от такива мисли, Спасителят ги изобличава строго и ги укорява рязко като бавноразсъдливи и неразумни хора, победени от духовна леност, които не познават нито закона, нито пророците, и им казва: „О, неразумни, с бавно сърце да вярвате на всичко, що са говорили пророците!“

След това изяснява онова, което боговдъхновените мъже са пророкували за Него, и показва, че е трябвало да претърпи кръстна смърт, за да бъде облагодетелствана човешката природа. И като така очиства покривалото на духовните им очи и разсейва неразумните мисли, които ги владеели, а денят вече привършвал, когато се приближи до селото, Той се престори, че отива по-нататък.

Но Клеопа и другият ученик, който беше с него, понеже душите им се бяха сгрели от огъня на учението и умът им беше укрепнал от свещената убедителност, възпираха Господа да не си тръгне и Го принуждаваха да остане при тях, като изтъкваха за оправдание настъпилия късен час: „Остани с нас, защото се свечерява и денят вече преваля“. А Той доброволно приемаше това „поражение“, с намерение да ги въведе в по-съвършено познание.

Там Му приготвят трапеза с безквасен хляб, защото беше третият ден след юдейската Пасха – време, когато употребата на квасен хляб е забранена. И тогава, когато беше познат при преломяването на хляба, Той им откри Себе Си, и щом се яви – отново стана невидим.

Странно чувство обзе учениците – смес от радост и сълзи. Защото Този, Когото търсеха, Го имаха, а същевременно, имайки Го, не Го познаваха; този, когото намериха, отново изгубиха. Радваха се, че Го видяха, и плачеха, че Го загубиха.

Огънят на желанието не им позволи да си починат или да изчакат до следващия ден, а веднага тръгнаха обратно, и при светлината на луната (защото беше третият ден след пълнолуние) бързаха с всички сили, носейки радостна вест.

Но Христос ги изпреварва и се явява на Симон, за да повярват и другите – заради по-големия му авторитет сред учениците. Понеже те смятали свидетелството на жените за нещо несериозно, Той се явява на Петър. Макар евангелистите да премълчават подробностите за това явяване – мястото, начина и обстоятелствата, ние имаме достоверното свидетелство на великия апостол Павел, който казва: „Христос умря за греховете ни, беше погребан и възкръсна на третия ден и се яви на Кифа (Петър)“.