Казано е: „те Го наблюдаваха“ (Лука 14:1). Защо Го наблюдавали? Наблюдавали Го, за да видят дали спазва закона и дали няма да извърши нещо забранено в събота.

О, неразумни юдеи, разберете, че законът е бил сянка и образ на бъдещата истина! Истината е Христос и Неговите заповеди. Защо тогава приемате образа за истина? Защо хвърляте сянка върху духовното тълкуване? Спазвайте съботата разумно. Онези от вас, които имат сан да служат според закона, принасят на Бога установените жертви дори в събота. Те принасяли кръвни жертви в храма и извършвали обредите, които им били необходими. Никой не ги укорявал и самият закон мълчал. Той не забранявал на хората да служат в събота.

Това било образ за нас. Наш дълг е да спазваме съботата с разбиране, за да угодим на Бога със сладко духовно благоухание. Както вече казах, ние изпълняваме това, когато преставаме да грешим, когато предлагаме на Бога праведен и достоен за възхищение живот като духовна жертва, която неизменно възхожда по пътя на добродетелта. Такава духовна жертва е приятна на Бога.

Един от фарисеите, по-високопоставен от обичайното, поканил Иисус на трапеза. Макар Той да знаел недоброто му намерение, отишъл с него и ял заедно с тях. Това не било акт на снизхождение, чрез който да окаже чест на домакина. Напротив, Той дошъл, за да поучи гостите, събрани в дома му, с думи и чудесни дела, които можели да ги доведат до признаване на истинското служение на Бога, открито ни в Евангелието.

Той знаел, че дори против волята им ще ги направи свидетели на Своята сила и свръхчовешка слава. Напълно възможно било те да повярват, че Той е Бог и Син Божи, Който е приел нашия образ, но не се е изменил и не е престанал да бъде Този, Който е бил.

Понеже те мълчали поради злия си умисъл, Христос отхвърля несъстоятелността на тяхното жестокосърдечие с убедителните думи, които използва: „Кой от вас, ако осел или вол падне в кладенец, няма веднага да го извади и в съботен ден?“ (Лука 14:5). Ако законът забранява да се проявява милосърдие в събота, тогава защо жалите онова, което е паднало в кладенеца? <…>

Бог на всичко никога не престава да бъде добър. Той е благ и човеколюбив.

„Когато – казва Той – бъдеш поканен на сватба, не сядай на първо място, за да не би между поканените да се окаже някой по-почетен от тебе, и този, който е поканил и тебе, и него, като дойде, да ти каже: отстъпи му мястото“ (Лука 14:8–9).

О, какъв голям срам е човек да се окаже в такова положение! Това прилича, ако може така да се каже, на кражба и на връщане на откраднатото благо. Той трябва да върне онова, от което се е възползвал, понеже няма право да го притежава.

Скромният и достоен човек не се бои да бъде обвинен, че претендира за почетно място и иска да седи сред първите, защото не се стреми към това. Той отстъпва на другите онова, което по право му принадлежи, и на никого дори не би му дошло на ум, че е обхванат от гордост. Такъв човек получава заслужена почит.

Ако някой от вас иска да седи по-високо от другите, нека заслужи това от Бога и да го получи по повеля от небесата. Нека превъзхожда другите, имайки свидетелството на славни добродетели. Признак на добродетелта е скромният ум, който не обича да се хвали.

Един от седящите с тях на трапезата казал: „Блажен е, който ще вкуси хляб в Царството Божие!“ (Лука 14:15).

Вероятно този човек още не бил духовен, а плътски, и не бил готов да възприеме по подобаващ начин онова, което Христос казвал. Той не бил нито един от вярващите, нито от кръстените. Смятал, че наградите на праведниците за трудовете на любовта могат да бъдат материални, отнасящи се до плътта. Понеже те били твърде невежи по сърце, за да разберат точния смисъл, Христос им предлагал притчи, които обяснявали същността на епохата и им били полезни.

Под човека (Лука 14:16) ние разбираме Бог Отец, понеже сравненията представят истината, но не са самата истина непосредствено.

Създателят на вселената и Отец на славата приготвил голяма вечеря – празник за целия свят в чест на Христа. В последните времена на света, при нашия настоящ порядък, Синът възкръсна за нас. В това време Той прие смърт заради нас и ни даде да вкусим Своята плът – хляба от небето (Иоан 6:50), който дава живот на света.

Каква е същността на поканата?

Бог Отец е приготвил в образа на Христа даровете за живеещите в света. Чрез Христа Той дари прошка на греховете, очистване от всяка сквернота, общение със Светия Дух, славната чест да станем чеда Божии и да придобием Царството Небесно.

Към тези блага Христос покани Израил преди всички други чрез евангелските заповеди. На едно място Той дори казва с думите на псалма: „Аз пък от Него, тоест от Бог Отец, съм поставен за цар над Сион, светата Му планина, за да възвестя повелението Господне“ (Пс. 2:6–7, по Седемдесетте).

Кой бил онзи, който бил изпратен? Казано е, че той бил слуга (Лука 14:17). По всичко личи, че това е Христос.

Макар Бог Слово по природа да е Бог и Сам Син на Бог Отец, от Когото е явен, Той унизи Себе Си, за да приеме образ на раб (Фил. 2:7). Бидейки Бог от Бога, Той е Господ на всичко.

Образът на слуга справедливо може да бъде отнесен към ограничеността на Неговата човешка природа. Но макар да прие образ на раб, Той остана Господ, както остана и Бог.

Безсмислено отдавайки се на земните неща, те не са в състояние да виждат духовните. Обладани от любов към плътта, те са далеч от праведността. Те са алчни и жадни за богатство. Търсят онова, което е на земята, но не хранят и най-малка надежда за богатствата, приготвени от Бога. Много по-добре е човек да вкуси радостта на райското блаженство, отколкото земни ниви и временни бразди.

Казано е, че когато стопанинът на дома чул отказа им, се разгневил и заповядал: „Излез по-скоро по улиците на града и доведи тук бедните, недъгавите, хромите и слепите“ (Лука 14:21). Кои са тези, които отказали да дойдат заради земя, добитък и раждане на потомство? Несъмнено това са онези, които стояли начело на юдейската общност. Те били заможни хора, роби на користолюбието, чийто ум бил изцяло и сериозно погълнат от печалбата.

Той казва: „Който обича баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който обича син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене“ (Мат. 10:37).

С добавянето на думите „повече от Мене“ се изяснява, че Той ни позволява да обичаме, но не с по-голяма любов, отколкото Него. Той изисква от нас най-висшата любов към Себе Си, което е напълно справедливо. Любовта към Бога у съвършените по ум превъзхожда както почитта към родителите, така и естественото чувство на привързаност към децата.

“Солта е добро нещо: но, ако солта изгуби сила, с какво ще бъде подправена?” (Лука 14:34)

И Той продължава: „Нека бъде сол във вас“, тоест божествените слова, които носят спасение. Ако ги пренебрегваме, ставаме груби, неразумни и напълно безполезни. Онези, които се стремят към праведност, са длъжни да се отрекат от това чрез даровете на милосърдието и любовта към тях на Христос, Спасителя на всички нас. (Коментари върху Лука)