Спасителят казва: „Когато се молите, казвайте: Отче наш“, а другият евангелист добавя: „Който си на небесата“ (Лука 11:2; Мат. 6:9). С тези думи Христос ни дарява част от Своята собствена слава. Той въздига робите до достойнството на свободни, увенчава човека с чест, която превишава човешката природа.

Така се изпълняват думите на псалмопевеца: „Аз рекох: вие сте богове и всички сте синове на Всевишния“ (Пс. 81:6). Христос ни освобождава от робско положение, дава ни благодат, която не притежаваме по естеството си, и ни позволява да наричаме Бога „Отец“, сякаш вече сме признати за Негови истински деца. С това приемаме и всички останали привилегии, които произлизат от това осиновление. Една от най-великите е свободата – достойнство, подобаващо на онези, които са призвани да бъдат Божии синове.

Ето защо Той ни заповядва с дръзновение да казваме в молитва: „Отче наш“. Ние, земнородните, които по природа сме роби, подвластни на тварността, се обръщаме към Небесния като към наш Отец. Господ иска молещите се да осмислят това дълбоко. След като вече наричаме Бога свой Отец и сме удостоени с такава висока чест, ние трябва да водим свят, чист и непорочен живот – такъв, който е угоден на нашия Отец. Трябва да не мислим и не изричаме нищо недостойно за свободата, която Той ни е подарил.

Спасителят мъдро позволи да наричаме Бога „Отец“, за да живеем винаги като Божии чеда, достойни за тази благодат. И тогава Той ще приема молитвите, които принасяме чрез Христос.

Коментар към Евангелието от Лука

Христос учи Своите ученици да бъдат кротки и дълготърпеливи, за да могат с чиста съвест да произнасят в молитвата си: „и прости нам греховете ни, защото и самите ние прощаваме на всеки наш длъжник“ (Лука 11:4). Първо Той ги наставлява да искат прошка за собствените си грехове, а след това – да признаят, че те самите напълно са простили на другите.

С други думи, те молят Бога да бъде към тях толкова търпелив и милостив, колкото и те самите се стараят да бъдат към своите ближни. Защото Бог е справедлив, знае как да проявява милост към всеки и изисква от нас същия дух на състрадание.

Спасителят мъдро не завършва молитвата дотук, а повелява да добавим: „защото и ние прощаваме на всеки наш длъжник“. Такива думи могат да кажат само онези, които са избрали добродетелния живот и усърдно изпълняват волята Божия, която, както учи Писанието, е „блага, угодна и съвършена“ (Рим. 12:2).

Затова сме длъжни да молим Бога да ни прости греховете, които сами сме извършили – но първо да простим на всички, които са ни обидили. Разбира се, това се отнася за греховете, извършени срещу нас, а не срещу Божията слава – над това не сме властни. Но това, което е сторено против нас, можем и трябва да простим.

И когато прощаваме на своите ближни за онова, което са направили срещу нас, тогава намираме Христос, Спасителя на всички, Който е кротък и винаги готов да покаже към нас милост. (Тълкувание на Евангелие според Лука)

Подателят на божествените дарове Сам пристъпва и казва: “И Аз ви казвам: искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори” (Лука 11:9–10). Тези думи притежават силата на истинска клетва; не че Бог би бил неверен, ако обещанието Му не се подкрепи с клетва. Но за да покаже, че маловерието на слушателите е безпочвено, Той понякога ги уверява с клетва. Спасителят също в много откъси слага преди Своите думи: “Истина ви казвам”. Това много прилича на клетвено уверение.

Понякога се обръщаме към всеблагия Бог с молитви, чрез които искаме да получим онова, което смятаме за необходимо за нас. Но често се молим без внимание, без проникновеност, или без да се замислим дали това, което искаме, наистина ще бъде за наша полза; дали, ако го получим от Бога, то ще ни донесе благословение, или по-скоро ще ни навреди.

Поради необмислените пориви на нашите желания ние попадаме под властта на разрушителни стремежи, които погубват душата на онзи, който ги допуска – устремяват го към мрежите на смъртта и примките на ада. И когато молим Бога за нещо подобно, ние никога няма да го получим. Напротив, такава молитва е несъстоятелна.

Защо не получаваме онова, което искаме? Нима Бог, Владиката на всичко, се уморява да ни дарява милост? Разбира се, че не. Тогава защо не дава? – ще попитат някои. Иисус дава отговора: „Вие, бидейки лукави…“ (Лука 11:13). Тоест, вие, чиито умове често са под властта на злото и не винаги са склонни към добро, както е Бог, Който винаги върши благо.

Ако дори вие, които сте слаби и несъвършени, знаете да давате добри дарове на децата си, колко повече Небесният Отец ще даде Светия Дух на онези, които Го молят (Лука 11:13). Под „Светия Дух“ тук се разбира духовната благодат. Този дар е благ във всяко отношение; и който го приеме, става истински благословен и достоен за възхищение.

Те дори скърцаха със зъби срещу Христос, Спасителя на всички, защото Той извършваше множество удивителни дела чрез многобройните Си божествени и изумителни чудеса. Най-злите въставаха срещу Неговата потресаваща и божествена сила и власт. …

Доведоха при Него човек ням и обсебен от бесове (Мат. 9:32). Днес е трудно за светците да изгонват неми бесове, те са много по-упорити от всички останали и изключително нагли. Но за всемогъщата воля на Христос, Спасителя на всички нас, няма нищо трудно.

След извършването на това удивително дело мнозина Го възвеличаваха, отдавайки Му хвала, и бързаха в почит да увенчаят Твореца на чудеса с божествени почести.

Някои от тях, както е казано, били книжници и фарисеи, чиито сърца били отровени от гордост и завист. Когато видели чудото, те се разпалили от своята болест. Вместо да Го прославят, те изпаднали в напълно противоположното настроение. Отказали да повярват в Неговите божествени дела и приписали цялото могъщество и сила на Христос на дявола и на Веелзевул. Казвали: „Той изгонва бесовете чрез силата на Веелзевул“ (Лука 11:15).

Други, обзети от подобна злоба, без да разсъждават, паднали в нечестивата дързост на празнословието. Ужалени от завист, те поискали от Него знамение от небето (Лук. 11:16). Те Го изкушавали, сякаш казвайки: Въпреки че изгони от човека онзи жесток и злобен демон, това не е някакво велико дело, достойно за удивление. Това, което направи, не е доказателство за божествена сила.  Такова било тяхното погрешно заключение.

Иисус има предвид Светия Дух. Синът се нарича „китка“ и „ръка“ на Бог Отец, защото Отец действа чрез Сина, а Синът, по подобен начин, действа чрез Духа. И както пръстът е неотделима част от ръката, не като нещо външно, а по природа принадлежащо към нея, така и Светият Дух, бидейки равен по същност, е единосъщен на Сина, макар да изхожда от Бог Отец.

Синът върши всичко чрез Единосъщния Дух. Именно затова Христос умишлено казва, че „с пръста Божий изгонва бесовете“ (Лука 11:20), говорейки като човек. Юдеите, поради своята слабост и духовно незрялост, не биха понесли, ако Той им кажеше ясно: „Със Своя собствен Дух Аз изгонвам бесовете.“

Обезоръжавайки, така да се каже, сатаната и лишавайки го от силата, която той е имал, Господ го предаде на Своите последователи, за да бъде победен и мъчен от тях. „Силният човек, когато е въоръжен, пази дома си; и имотът му е в безопасност. Но когато дойде някой по-силен от него и го надвие, той му отнема всичките оръжия, на които се е надявал, и разделя плячката“ (срв. Лука 11:21–22).

Преди пришествието на Спасителя сатаната притежавал голяма власт. Той управлявал и държал в тъмнина като в свое собствено владение една паство, което всъщност не му принадлежало, а по право е собственост на Бога над всички. Той приличал на ненаситен и дързък разбойник.

Но когато Божието Слово, Който стои над всички, Подателят на всяка сила и Господ на властта, стана човек и победи сатаната, тогава всичките му „богатства“ бяха отнети, а плячката разпределена. И именно тези „пленници“, някои от старейшините, които бяха попаднали в неговите мрежи и се бяха заблудили, бяха призовани от светите апостоли към познанието на истината и чрез вяра в Сина бяха доведени при Бог Отец.

„Който не е с Мене, казва Той, е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява“ (Лука 11:23; Мат. 12:30).

Затова Аз дойдох да спася всеки човек от ръцете на дявола и да изведа от неговите мрежи онези, които той е прелъстил. Дойдох да освободя пленниците, да дам светлина на онези, които са в тъмнина; да изправя падналите, да изцеля съкрушените по дух и да събера заедно Божиите чеда, които са били разпръснати навсякъде. Това е целта на Моето пришествие.

Но сатаната не е с Мен; напротив, той е против Мен. Той се стреми да разпръсне онези, които Аз събирам и спасявам. Как тогава може той, този, който воюва против Мен и проявява своята злоба в козни против Моето дело, да Ми дава сила против самия себе си? Колко безумно е дори за миг да си помисли човек, че това е възможно!

Това тласна еврейския народ към такива мисли относно Христос, когато Той, пояснявайки, каза:  Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и, като не намира, казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох; и като дойде, намира я пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото.

Понеже те бяха в плен в Египет, място, изпълнено с всякаква нечистота, те живееха нечист живот. И злият дух се всели в тях, защото той се настанява в сърцата на злите.

Но когато по Божия милост бяха изведени от Моисей и получиха закона като наставление, което ги призовава към светлината на истинското богопознание, нечистият и скверен дух бе изгонен.

А понеже не повярваха в Христос, а отхвърлиха Спасителя, нечистият дух отново влезе в тях. Той намира сърцата им празни, безстрашни пред Бога, пометени, и се вселява в тях.

Той каза, че на тях ще бъде дадено само знамението на Йона. Това означава страданията на кръста и възкресението от мъртвите.

Свещта винаги се поставя на високо и на светилник, за да бъде полезна на онези, които гледат към нея. Нека да размислим какво следва от това. Защото преди пришествието на нашия Спасител князът на тъмнината, тоест сатаната, напълно беше помрачил поднебесния [свят] и бе покрил всичко с умопостигаема мъгла.

И когато ние пребъдвахме в това състояние, Отец даде на поднебесния [свят] Сина като някаква свещ, за да ни озари Божествената светлина и да ни избави от дяволското помрачение.

Но ако ти, юдеино, отправяш обвинение към свещта за това, че не е скрита, а стои на високо и на светилник и изпраща светлина към гледащите, тогава укоряваш Христос, задето Той не желае да се таи, а се явява пред всички, просвещавайки помрачените и изпращайки светлината на истинното богопознание.

Следователно Той извършваше божествени знамения не за да предизвиква удивление и чрез тях да придобие известност, а по-скоро за да повярват, че Той, бидейки по природа Бог, заради нас стана човек и не престана да бъде това, което беше.

Подобно на свещ, която сияе чрез проповедта си на светилника на светата Църква, Той просвещава помислите на всички, изпълвайки ги с божествено познание. (Коментари върху Лука 82)

Спасителят  приемал на всички поканата заради промисъла. Той виждал в това възможност за наставление, без да губи времето на срещата в удоволствие от вкусването на ястията, а с намерение да направи събралите се по-чисти. (Коментари върху Лука)

Какво каза Спасителят? Той по подобаващ начин ги изобличи, казвайки: „Сега вие, фарисеи, очиствате външността на чашата и блюдото, а вътрешността ви е пълна с грабеж и лукавство“ (Лука 11:39).

Господ би могъл с лекота да използва и други думи, за да поучи неразумния фарисей, но счете този момент за удобен. Той съчетава поучението Си с онова, което беше пред очите им. Понеже беше време за хранене и за сядане на трапеза, Той взема като просто сравнение чашата и блюдото.

Показва, че онези, които искрено служат на Бога, трябва да бъдат непорочни и чисти, не само с телесна чистота, но и в мислите. Съдовете, които служат за храна, трябва да бъдат очистени от нечистотиите както отвътре, така и отвън.

Той казва, че онзи, който е очистил външното, е очистил и вътрешното. Това означава, че Онзи, Който е създал тялото, е сътворил и душата. Понеже и тялото, и душата са творения на Бога, който обича добродетелта, необходимо е еднакво да се очиства и телесно, и душевно. (Коментари върху Лука 83)

Нарушаването на една заповед е нарушаване на закона. Това показва, че човек е извън закона. Когато някой не спазва онези заповеди, които са много по-важни от всички други, какви думи може да намери, за да се защити от заслуженото наказание?

Господ доказа, че фарисеите заслужават тези строги изобличения, с думите: „Горко вам, фарисеи, защото давате десятък от мента (гьозум), седефче и всякакви зеленчуци, а пренебрегвате правосъдието и любовта Божия“ (Лука 11:42).

Трябваше да вършите това и да не пропускате другото, тоест да не оставяте нищо неизпълнено. А те пренебрегнаха като нещо маловажно онези задължения, които трябваше най-вече да изпълняват – правосъдието и любовта към Бога.

Те внимателно и педантично следяха хората да се подчиняват на тяхната власт, като изискваха изпълнение предимно на онези заповеди, които им носеха най-големи доходи. (Коментари върху Лука 84)

Онези, които желаят да бъдат поздравявани по народните събрания и са твърде загрижени за онова, което смятат за важно, а именно първенстването в синагогите, ни най-малко не се отличават от скритите гробове. Външно красиво украсени, те са пълни с всякаква нечистота.

И ето, аз се моля лицемерието да бъде напълно осъдено. Това е отвратителна болест пред Бога и пред хората. Лицемерът не е онова, което изглежда, нито онова, което другите мислят за него. Той приема образ на добропорядъчност, а скрива своя срам. Не спазва онова, което възхвалява и от което се възхищава.

Невъзможно е дълго да се прикрива маската. Както нарисуваните образи върху картина се лющят, щом времето изсуши боите, така и лицемерите, щом никой не ги наблюдава, за съвсем кратко време разкриват своето нищожество.

Спасителят на всички изобличаваше фарисеите като хора, отдалечени от правия път, вършещи неподобаващи дела. <…>

Група нечестиви законници се възмути от всичко това и един от тях стана, за да възрази на думите на Спасителя. Той каза: „Учителю, като казваш това, и нас обиждаш“ (Лука 11:45).

Тези хора сами си навлякоха изобличението. По-скоро силата на истината показа, че и те подлежат на същото обвинение като фарисеите и че мислят по същия начин. Те са съучастници в техните зли дела, щом смятат, че Христос, като изобличава другите, говори и против тях.

В какви злодеяния бяха виновни те, когато строяха гробници на светците? Нима не им отдаваха особена почит? Какво съмнение може да има тук? Нужно е да разберем на какво ни учи Христос.

От време на време предците на евреите убивали пророците, които им носели словото Божие и ги наставлявали в правия път. А техните потомци, признавайки, че пророците са били свети и праведни мъже, издигаха гробници над тях и така им отдаваха почит, подобаваща на светци.

Техните предци ги бяха убили, а те, вярвайки, че са били пророци и светци, ставаха съдии на онези, които ги бяха убили. Като постановяваха да им се отдаде почит, те косвено обвиняваха други в неправда. Но онези, които осъждаха предците си за такива жестоки убийства, сами бяха готови да станат виновни в същите престъпления и да извършат същото, или дори още по-тежки дела.

Те убиха Княза на живота, Спасителя и Подателя на всичко. И към това злодеяние прибавиха и други отвратителни убийства. Убиха Стефан не защото беше обвинен в нещо позорно, а защото ги изобличаваше и им говореше онова, което се съдържа в боговдъхновеното Писание. Освен това извършиха и други престъпления срещу всеки светец, който им проповядваше евангелското спасение.

И така, възмутени от това изобличение, „те започнаха – казва се – яростно да Го притискат“, с което се има предвид, че Го нападали с коварство, противостоели Му и показвали омразата си към Него.

И дръзнали още „да Го заставят да мълчи по много въпроси“. А какво означава това „да Го заставят да мълчи“? Означава, че настоявали Той веднага, така да се каже без време за размисъл, да отговаря на техните зли въпроси, надявайки се, разбира се, че ще се подхлъзне и ще каже нещо уязвимо за възражение.

Но те не знаеха, че Той е Бог; или по-скоро, бяха презрителни, горделиви и надменни.