След като научи римляните как трябва да се отнасят един към друг и като ги съедини в едно духовно тяло, апостолът най-сетне ги извежда и на външната борба — като им показва какво трябва да бъде отношението им към света. Но той прави това едва след като е укрепил вътрешното им устройство чрез предишните наставления.

Защото, както човек, който не е уредил домашните си дела, трудно може да се справи с чуждите, така и този, който е придобил опит в управлението на собственото си сърце, по-лесно ще може да постъпва правилно и спрямо външните.

Затова и апостол Павел постъпва по същия път: след като изложи дълга на християните един към друг, той преминава към дълга спрямо външните и казва:
„Благославяйте ония, които ви гонят.“

Той не казва просто: „не помнете злото“ или „не отмъщавайте“, а изисква много повече — нещо, което е над човешката мъдрост. Първото (непомненето на злото) е присъщо на мъдър човек, но второто — благославянето на враговете, е свойствено само на ангелоподобен човек, изпълнен с Духа Божи.

„Добре — ще кажеш — апостолът справедливо е заповядал да скърбим с плачещите; но защо е дал и друга повеля, която сякаш няма толкова значение?“ Напротив, да се радваш с радващите се изисква повече мъдрост и нравствена сила, отколкото да плачеш с плачещите.

Към последното ни подтиква самата природа — няма човек, дори с „каменна душа“, който да не се трогне при вида на страдащия. Но за да не завиждаш на човека, който живее в благополучие, и дори да споделяш с него радостта му, е нужна душа благородна и очистена от завист. Затова апостолът споменава това най-напред.

Нищо така не ни разполага към любов, както когато споделяме взаимно и радостта, и тъгата. Не се откъсвай от състраданието, под предлог, че сам си далеч от нещастието. Когато твоят ближен страда, считай неговото нещастие за общо с твоето. Сподели сълзите му, за да облекчиш скръбта му; сподели радостта му, за да я утвърдиш, да укрепиш любовта и дори сам да получиш полза преди него.

Защото чрез сълзите ти се учиш на милосърдие, а чрез радостта се очистваш от завист и недоброжелателство.

Виж колко лека е заповедта на апостол Павел! Той не казва: „Избави ближния си от беда“, за да не възразиш, че това често е невъзможно, а ти повелява нещо много по-достъпно и напълно във властта ти: ако не можеш да отстраниш нещастието, поплачи с него, и вече си направил много; ако не можеш да увеличиш благополучието му, зарадвай се с него, и така ще донесеш голяма утеха.

Затова апостолът ни заповядва не само да не завиждаме, но и, което е много по-велико, да се радваме с другия;
защото това е далеч по-висше от простото въздържане от завист.

Ако упрекваш другия за това, че е зломислен, то защо сам се правиш виновен в същото? Ако той е извършил зло, защо и ти не се въздържиш от подражание на злото?

Забележи, че апостолът не прави никакво изключение, а дава всеобщ закон. Той не казва: „не отвръщай със зло на вярващия“, а казва: „не отвръщай със зло на никого“ — дори ако това е злодей или който и да било човек.