Апостолът, виждайки какво може да мислят някои след казаното по-горе (гл. 9–10), побързва да предотврати съблазънта, като ясно заявява: “Да не бъде!” — тоест, Бог не е отхвърлил народа Си напълно. Не всички са отпаднали, както показва примерът със самия апостол Павел. Той сам е израилтянин, и все пак приел Христос. Значи, има остатък, има вярващи в Израиля.

Ὁμιλία εἰς τοὺς Ῥωμαίους, PG 60

Апостолът привежда думите на Илия не за да покаже отчаяние, а за да изобличи евреите в дълбоко непослушание. И ако тогава, когато още нямаше Христос, пророците бяха гонени и убивани, колко повече ще бъде гонението срещу Него и тези, които Го следват! Но и тогава, въпреки ужаса, Бог запази седем хиляди. Така и сега – не всички са отпаднали. Има вярващи и от Израил.

Ὁμιλία εἰς τοὺς Ῥωμαίους, PG 60

Виж мъдростта на апостол Павел: Той не казва просто: „Бог тогава спаси някои, значи и сега ще спаси“, а посочва, че дори в онова време не всички са били покварени. Така и сега, не всички юдеи са отхвърлили Христос; има вярно „останало малцинство“, както самият апостол Павел е част от него.

Ὁμιλία εἰς Ῥωμαίους, PG 60

Апостолът отново използва примера с Илия, за да докаже, че Бог не отхвърля напълно Своя народ. Така и сега – макар мнозина да са отпаднали, Бог е запазил „остатък“, тоест вярващи евреи, които са приели Христа. И това не се дължи на тяхната добродетел, а на благодатта, защото те са избрани по Божие благоволение, а не чрез дела.

Виждаш ли колко силно апостолът отхвърля мисълта, че човек се спасява чрез дела? Не казва просто, че благодатта е по-висша, а че ако спасението идва чрез дела, тогава благодатта губи смисъл. Но Бог избра по благодат – именно затова, за да се види, че всичко е дар, а не възнаграждение.

Какво означава това? Че макар целият Израил да се стремеше към оправдание, той не го постигна, защото търсеше оправдание чрез дела, а не чрез вяра и благодат. Само онези, които приеха Христос, избраните, достигнаха целта. А останалите се ожесточиха – не защото Бог ги ожесточи, а защото сами ожесточиха сърцето си, не приемайки благодатта.

Когато чуваш: „Бог им даде дух на безчувствие“, не мисли, че Той ги е направил зли. По-скоро – понеже не приеха истината, Той ги остави на собствената им воля. Това е Божият съд: да остави човека да върви по своя път. Както при фараона — не че Бог ожесточи сърцето му, а че позволи то да се ожесточи чрез упорството му.

Когато апостолът казва „трапезата им“, разбира всичко онова, с което се гордееха: законът, жертвите, пророчествата, духовните дарове. Понеже ги използваха не с благодарност и смирение, а с гордост и формализъм, те станаха за тях не благословение, а примка. Това показва, че дори добрите неща, когато са без смирение, могат да доведат до падение.

Апостолът продължава да показва чрез Давид, че не всички от Израил ще се спасят. „Да се помрачат очите им“ – тоест, духовното им разбиране. „Гръбнакът им нека се превива“ – това означава постоянно да бъдат под робство на заблудата, тъй като не приеха истината. Но това не идва от Бога, а Бог допуска това като справедливо следствие от тяхната упорита злоба.

Апостолът отново предугажда възможна съблазън: „Нима Израил се спъна окончателно?“ — Не!, казва той. Те паднаха, но не без надежда за възстановяване. Чрез тяхното отхвърляне, вярата дойде при езичниците, но това не значи, че Израил е напълно изключен. Напротив, Бог допуска езичниците да повярват, за да възбуди ревност у юдеите — да пожелаят и те да се върнат при Него.

Апостолът възвеличава Божия промисъл: ако дори падението на евреите стана причина езичниците да се обогатят духовно, колко по-голямо ще бъде благословението, когато и самите евреи повярват! Това е израз не само на Божията справедливост, но и на надежда за всички.

Виж каква мъдрост има в думите на апостола. Като че ли казва: На вас, езичниците, говоря, не за да унижа евреите, а за да ви утвърдя във вярата и да ги предизвикам към ревност. И казва, че прославя службата си не поради гордост, а за да изтъкне колко велика е благодатта, която му е дадена — да бъде апостол на езичниците.

Виж любовта на Павел! Не казва: „да ги обвиня“, или: „да ги изоблича“, а: „да ги възбудя към ревност“. Тоест, да ги накарам да поискат сами това, което им се е отнело. И виж скромността: не казва, че ще спаси всички, а „някои от тях“ — като добър ловец, който се радва и на едно спасено.

Апостолът показва тук още по-голямата полза, която ще произлезе от приемането на Израил. Ако тяхното отхвърляне доведе до спасение на езичниците (καταλλαγὴ κόσμου, помирение със света), колко по-голямо ще бъде благословението, когато самите те се върнат! Това е като да се върне главният син в бащиния дом — радостта става пълна.

С тези думи апостолът продължава да утешава и обнадеждава: ако началото (патриарсите, Авраам, Исаак, Яков) е свято, то и народът като цяло не е отхвърлен напълно. Ако коренът е благословен, и клоните могат да бъдат възстановени. Той използва образа от Стария Завет – начатък (ἀπαρχή), като символ на народа, осветен чрез отците.

Апостолът говори смирено и с мъдрост: не казва „всички клонки се пречупиха“, а „някои“ – за да не се мисли, че Израил е напълно отхвърлен. А за езичника казва: „дива маслина“, показвайки произхода му – див, необлагодатен, извън Божия Завет. Но чрез Христос си присаден не на друго дърво, а в самото истинско дърво – Израилевото, осветено чрез Авраам, Исаак и Яков.

Апостолът говори тук към езичниците, които са станали част от Божия народ чрез благодат. И ги увещава: не се възгордявай над Израил, защото ако ти си станал съпричастен на благословението, това не е поради твоя заслуга, а защото Бог е верен на Своя корен – Авраам, Исаак и Яков. Ти не поддържаш вярата – вярата те поддържа тебе.

Виж как апостолът предугажда помисъла на гордия и го изобличава. Казваш: „Пречупиха се клоните, за да се присадя аз“ — сякаш това е твоя заслуга! Но апостолът ще покаже, че това не е основание за гордост, а за страх. Защото, ако те са се пречупили поради неверие, пази се и ти, да не бъдеш отсечен.

Виж колко мъдро увещава апостолът. Първо казва „добре“ – не за да похвали, а за да покаже, че е истина: те отпаднаха поради неверие. Но после веднага прибавя предупреждение: „ти стоиш чрез вяра“ — и затова не се възгордявай, а се страхувай, защото същото може да стане и с теб, ако не пребъдеш във вярата.
Този страх не е малодушие, а плод на смирено съзнание за благодатта.

Ако Бог не пощади тях, които бяха роднини по плът, то как ще пощади теб, който си външен? Нима не знаеш, че щом те присади, то също така може и да те отсече?

(Тълкувание върху Римляни)

Виж как той постоянно води към смирение. ‘Ако не останеш’, казва, ‘и ти ще бъдеш отсечен’. Това е противоположно на гордостта – това е лекарството против надменността.

Ако има момент, в който повече от всеки друг се проявява Божията мъдрост, то това е тук. Виждаш, че Израил беше признат от всички хора, и удивляваше всички – а сега напълно бе отхвърлен; и на тяхно място дойдоха езичниците. Но не гневната Божия ръка е сторила това, а изобилната Му мъдрост. И за да не бъдат те (юдеите) съвсем обезсърчени, апостолът казва, че това закоравяване не е напълно, а частично. (…)

И за да не се възгордяват (езичниците), добави: ‘докле влезе пълнотата на езичниците’, тоест – когато мнозина от тях повярват, тогава и онези (юдеите) ще бъдат приети. Защото Бог не направи това от омраза към юдеите, а за да обърне всичко към милост, допусна да се случи така.

(Беседа 21, върху Римляни)

Какво казва: ‘и така целият Израил ще се спаси’? Не че всички са били безбожници, нито че всички са загинали. Но когато се изпълни броят на езичниците и благочестието осияе цялата земя, тогава и те ще повярват. Това означава думите: ‘целият Израил ще се спаси’ — т.е. тогавашният, остатъчният Израил.

И казва: ‘Ще дойде от Сион Избавител и ще отстрани нечестието от Яков’ — т.е. от този род ще дойде спасението. Не мисли, че понеже Христос е дошъл, Той е вече далеч от тях или е оттеглил милостта Си. И те, ако повярват, ще се насладят на собственото си спасение и домостроителство.

И какъв е този завет? Вярата – тя е, която го осъществява. И с нея – премахването на техните грехове. Тогава към тях няма да има вече наказание, а милост; защото вярата може да направи всичко това. (…)

Не каза: ‘когато принасят жертви и празнуват съботи’, а: ‘когато бъдат отнети греховете им’. И това става чрез вярата. Защото няма друг начин за прошка на грехове, освен чрез Христос. (Беседа 21)

Както при мен няма омраза към никого, така и при Бога – те са врагове поради Божията любов към вас (езичниците), за да бъдете вие примирени чрез тях; но пак са и възлюбени – заради отците. (…)

Който обича бащата, почита и децата; и макар да са въстанали, Бог не е отменил вярата Си (обещанията); дарът остава.“

Какво казва? Че Бог, възлюбил патриарсите, не е напълно отхвърлил техните потомци; и няма да ги изхвърли, независимо дали ти се възгордяваш или всички ги презират; но винаги ще има остатък, и поради това неизказаният Божи дар и призив остават.

Както Бог, определяйки слънцето да свети, не го премахва заради неблагодарната му употреба от хората, така и Израил не унищожава – защото и те са били призовани към спасение.

И вие някога не се покорявахте на Бога, но поради тяхното непослушание Бог прояви човеколюбието Си и ви призова. Не поради вашите дела, а поради онази домостроителна благодат, която съкруши всяка гордост и премахна самохвалството.

Не паднаха юдеите, за да станете вие по-праведни, а за да бъдете помилвани и да се посрамите от предишната си заблуда, а те накрая – да се подбудят към ревност.

Бог е затворил всички в непокорство — тоест, показал е на всички, че са непослушни, не за да останат такива, а за да спаси чрез упорството на едни — другите: юдеите — чрез езичниците, а езичниците — чрез юдеите.

И така, виж: вие бяхте непокорни, и те се спасиха; после те станаха непокорни, и вие бяхте спасени, но не за да отпаднете отново, както някога юдеите, а за да ги привлечете, като ги подтикнете към духовно съревнование.

Тук апостолът обръща с мисълта си към първите времена и размишлява за древното Божие домостроителство — от самото начало на света до настоящите събития, и като вижда как по най-разнообразен начин Бог е устройвал всичко, той изпада в удивление и възкликва. Той уверява слушателите си, че онова, за което току-що е говорил, несъмнено ще се изпълни. Ако то не можеше напълно да се осъществи, той не би възкликнал с такова възхищение и благоговение.

Той знае, че това е дълбочина, но каква именно дълбочина — не знае. Тези думи са на човек, който се удивлява, но не на такъв, който всичко разбира.

Изпълнен с благоговейно удивление пред Божията благост, апостолът я възхвалява с двете най-силни думи, които намира — „богатство“ и „дълбочина“. Той се изумява, че Бог не само е пожелал, но и е могъл да извърши всичко това — да постигне противоположни неща чрез Своите действия.

„Колко непостижими са Неговите съдби“ — тоест, не само че е невъзможно да се обхванат, но дори и да се изследват напълно. „И неизследими са пътищата Му“ — това значи: неизследими са Неговите начини на домостроителството, защото не само не можем да ги разберем напълно, но дори и да ги проследим докрай.

И аз, казва апостолът, не съм открил всичко, а само малка част, далеч не цялото; единствено Бог напълно познава Своите дела.

Тези думи означават, че Бог, бидейки всепремъдър, не заема премъдростта си от никого другиго, а Сам е нейният източник — изворът на всички блага.

Той, Който е извършил толкова много за нас и ни е дарил с толкова блага, не ни е дал нещо заимствано от друг, а е излял всичко това от Самия Себе Си.

И Той не е длъжен да възнаграждава някого, като че ли е получил нещо от него, защото винаги Сам Бог е първоизточникът и причината на всички блага.

Богатството се състои преди всичко в това — да имаш изобилие във всичко и в нищо да не си задължен на друг. Затова апостолът прибавя: „Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него“. Той Сам е създал всичко, Сам го е устроил и Сам го поддържа — защото е богат и няма нужда да взема от друг; защото е премъдър и не се нуждае от ничий съвет.

И какво казвам — не само съвет не Му е нужен, но никой дори не е способен напълно да познае онова, което Му принадлежи. Само Той единствен е истински богат и премъдър.

Великото Божие богатство се прояви в това, че езичниците бяха така обогатени; а великата мъдрост — в това, че онези, които стояха по-долу от юдеите, станаха техни учители.

И когато апостолът, изпълнен с удивление, съзира това, той завършва с благодарност, като казва: „Нему слава во веки. Амин.“

Винаги, когато се докосва до нещо велико и неизразимо, той завършва думите си със славословие. Така постъпва и когато говори за Сина Божий — и там, след като се изпълва с удивление, добавя същото, което казва и тук: „От тях е Христос по плът, Който е над всички — Бог благословен во веки. Амин“ (Рим. 9:5).