Както светиите наричат общия Господ на света свой собствен Бог, не за да ограничат Неговото владичество, а за да изразят своята обич – по подобие на влюбените, които не желаят да споделят любовта си с мнозина, но искат да изразят особена и лична привързаност – така и Бог нарича Себе Си особено Бог на тези патриарси, не за да ограничи Своето господство, а напротив, за да го разшири.

Защото не множеството на поданиците разкрива Неговата сила, а добродетелта на Неговите слуги. Затова Той не се радва толкова на названието „Бог на небето и земята“, колкото на това да бъде наричан „Бог Авраамов, Исааков и Яковов“. При хората слугите се наричат според своите господари – казваме например: „Настойникът на еди-кой си човек“. Но при Бога е обратното – Той Сам се нарича „Бог на Авраам“, защото това не ограничава Неговата слава, а я засвидетелства.

Давид наистина беше и баща, и слуга на Христос – баща според плътта, а слуга по дух.

Нищо не е по-силно от това да се спори чрез свидетелствата на пророците. Защото това има дори по-голяма тежест от самите чудеса.

Когато Христос вършеше чудеса, често Му противоречаха, но когато цитираше пророците, хората веднага замлъкваха, защото нямаха какво да отговорят.

И когато замълчаха, Той ги предупреди: „Тогава пред целия народ Той рече на учениците Си…“

Нахлувайки в имотите на вдовиците, те утежняват тяхната бедност, като не се задоволяват с това, което им се дава доброволно, а алчно поглъщат всичко.

Използват дори молитвата с лукава цел и по този начин излагат себе си на още по-голямо осъждение; както следва: „Тези ще получат по-голямо осъждане.“