И така, какво означава тази притча? Първо трябва да я обясним, и тогава ще разрешим посоченото противоречие. Лозето в нея означава Божиите повеления и заповеди.
Времето за работа е настоящият живот. Работниците са онези, които по различни начини са призовани да изпълняват Божиите заповеди.

Утрото, третият, шестият, деветият и единадесетият час обозначават различните възрасти на онези, които идват и получават одобрение за своите трудове.

Беседи върху Евангелието според Матей

Но защо Той не нае всички веднага? Докато беше възможно, Той наистина призова всички, но това, че не всички веднага Го послушаха, зависеше от волята на призваните. Затова Той призова едни сутрин, други в третия час, някои в шестия, други в деветия, а някои дори в единадесетия, според това кога всеки е бил готов да Му се подчини.

Това обяснява и апостол Павел, като казва: “А когато Бог, Който ме избра още от утробата на майка ми и ме призова чрез Своята благодат, благоволи” (Гал. 1:15).

Но кога благоволи? Тогава, когато Павел беше готов да се подчини. Бог желаеше това от самото начало, но тъй като Павел нямаше да Го послуша веднага, Той благоволи да го призове тогава, когато самият Павел беше готов да се покори.

Така Той призова и разбойника. Можеше по-рано да го призове, но тогава той не би Го послушал. Ако дори Павел не би послушал Бога веднага, толкова повече разбойникът.

Защо тази притча е представена така и каква е нейната цел? Целта ѝ е да направи по-ревностни онези хора, които в дълбока старост променят начина си на живот и стават по-добри, и да ги освободи от мисълта, че в Царството Небесно ще бъдат по-низши от другите.

Затова Господ представя, че другите гледат с огорчение на получените от тях блага, но не за да покаже, че се терзаят от завист – не, а за да потвърди, че дори късно обърналите се ще получат такава чест, която би могла да породи завист в другите.

Какво означава тази притча? Казаното в началото ѝ не съответства на онова, което се казва в края, а дори разкрива нещо напълно противоположно.

В нея Господ показва, че всички хора получават равна награда, но не казва, че едни ще бъдат изгонени, а други – приети. Обаче преди и след тази притча Той казва обратното: “Първите ще бъдат последни, а последните – първи” (Мат. 19:30; Мат. 20:16), тоест последните ще се издигнат дори над първите, а първите вече няма да бъдат първи, а ще станат последни.

Че това е истинският смисъл на тези думи, се вижда от следващото изречение: “Много са званите, а малко – избраните”, с което Господ укорява първите и същевременно утешава и ободрява последните.

Но притчата не казва това, а само че последните ще бъдат равни на онези, които вече са изпитани и са се трудили много. “Приравни ги с нас, които понесохме тежестта на деня и зноя.”

Беседи върху Евангелието от Матей

Но най-важното в тази притча е следното: Тези първи, които толкова се прославиха и угодиха на Бога, и които прекараха целия ден с особена ревност в труд, не са ли заразени от най-силната страст – злобата, завистта и недоброжелателството?

Когато видяха, че и онези, които дойдоха след тях, получиха същата награда, те казаха: “Тези последните работиха само един час, а ти ги приравни с нас, които понесохме тежестта на деня и зноя.” 

Така те, без да са претърпели никаква загуба, и без да им бъде отнета наградата, все пак се огорчиха и възмутиха, че и другите се ползват от същите блага. А това беше плод на завист и недоброжелателност.

Но най-важното е, че самият стопанин, защитавайки последните и оправдавайки Своята постъпка, укорява онзи, който му говори, като го обвинява в злоба и крайна завист, и казва:

“Не за динарий ли се договори с мен? Вземи своето и си иди. Аз искам да дам на този последен същото, което и на теб. Нима не съм властен да сторя със своето, каквото пожелая? Или окото ти е завистливо, задето съм добър?” (Мат. 20:13-15).

Не само в тази, но и в други притчи може да се види същото. Например, и добрият син изпадна в същата душевна болест, когато видя, че неговият блуден брат бе удостоен с голяма чест, дори по-голяма от неговата.

Както на последните работници в лозето беше оказана по-голяма чест, защото първи получиха наградата си, така и на блудния син беше дадено предпочитание чрез изобилието от дарове, за което самият добър син свидетелства.

Какво следва да кажем? Това, че в Царството Небесно няма нито един човек, който би създал такива спорове и жалби – и не може да има, защото там няма място за завист или недоброжелателство.

Ако светците дори в този живот отдават душите си за грешниците, то когато ги видят там, наслаждаващи се на приготвените блага, те още повече ще се радват и ще считат това за свое собствено блаженство.

Защо тогава Господ представи словото Си в такъв образ?

Това е притча, а в притчите не трябва всичко да се тълкува буквално, а по-скоро да се разбере целта, за която са изречени, така че да я обърнем в своя полза и нищо повече да не изпитваме.

Впрочем, всичко това не им въздействаше така, че да ги направи мъжествени, въпреки че често чуваха за Неговото възкресение. Освен Неговата смърт, особено ги плашеше и това, че над Него ще се надсмиват, ще Го бият и ще Му причиняват подобни страдания. Като си представяха Неговите чудеса, изцеленията на бесноватите, възкресяването на мъртвите и всички други Негови чудеса, а после чуваха такива предсказания, те се удивляваха и се чудеха: нима Този, Който е извършил всичко това, трябва да бъде подложен на такива мъчения?

Затова и изпитваха недоумение – ту вярваха, ту не вярваха на думите Му и не можеха да ги разберат. Тъмнината на разума им беше толкова голяма, че синовете на Зеведей пристъпиха към Него точно в същото време и заговориха с Него за това, кой ще застане по-напред. „Дай ни – казаха те – да седнем при Теб, единият отдясно, а другият отляво, в славата Ти“ (Марк 10:35, Марк 10:37).

Проповеди върху Евангелието от Матей

“Тя Му отговори”. Как тогава, ще кажеш ти, евангелистът казва, че е пристъпила майката? И едното, и другото е вярно. Те взели със себе си и майка си, за да придадат повече сила на молбата си и да склонят чрез нея Христос. А че казаното от мен е вярно – тоест, че тази молба повече принадлежала на тях и че от срам взели със себе си майка си – това се вижда от факта, че Христос отправя Своите думи към тях.

Впрочем, сега Господ наставлява учениците не така, както преди. Преди Той изправяше деца сред тях и заповядваше на учениците да подражават на тяхната простота и смирение, а сега, за да ги изобличи, използва по-рязко противопоставяне, казвайки:

„Знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властват над тях. Но между вас да не бъде така: а който иска между вас да бъде по-голям, нека бъде ваш слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека бъде ваш раб.“

С тези думи Той показва, че желанието за първенство е присъщо само на езичниците.

Действително, тази страст е изключително силна: тя непрекъснато измъчва дори великите хора, затова се нуждае от най-строго изобличение. Именно затова Христос ги поразява в самата дълбочина на сърцето им, като ги посрамва, сравнявайки ги с езичниците. В едни унищожава завистта, а в други – гордостта, сякаш им казва:

„Не негодувайте срещу тях като обидени – онези, които така усилено търсят първенството, всъщност посрамват сами себе си: те са сред последните. Защото при нас не е както при езичниците. Князете на народите господаруват над тях, но при Мене последният е първи. А за да видите, че не говоря това напразно, вижте доказателството в Моя живот: Аз направих дори повече, отколкото казах. Бидейки Цар на висшите сили, Аз пожелах да стана човек и да се подложа на презрение и поругание. Но и с това не се задоволих, а стигнах до самата смърт.“

Как постъпва Христос? Като ги повика, казва се, Той рече: „Знаете, че князете на народите господаруват над тях“.

Понеже те се смутиха, Господ, преди да ги убеждава с думи, първо ги успокоява, като ги призовава и им заповядва да се приближат до Него.

Тъй като двамата ученици, отделени от десетимата, стояха по-близо до Иисус, разговаряйки с Него насаме, Той повика и останалите, за да може по този начин да открие на всички казаното насаме, и така да смекчи тяхната страст.

Затова по-нататък казва: „Син Човечески не дойде, за да Му служат, но за да послужи и да даде душата Си откуп за мнозина.“ Като че ли казва така: „Аз спрях не само дотам, че да послужа, но и душата Си дадох в откуп. И за кого? За враговете! Ти, когато се смиряваш, го правиш за самия себе си, а Аз се смирявам заради теб”.

Затова не се страхувай, че ще загубиш честта си заради това. Колкото и да се смиряваш, никога не можеш да се смириш толкова, колкото се смири твоят Владика.

Неговото смирение стана възвишение за всички и откри славата Му.

Преди да приеме човешки образ, Той бе познат само на ангелите, но когато се въплъти и пострада на Кръста, не само че не намали славата, която имаше, но и придоби нова, бидейки възвестен на цялата вселена.

Не бой се да загубиш честта си чрез смирение, защото именно чрез него ще се възвеличиш и ще се разпространи славата ти. Смирението е врата към Небесното Царство. Защо тогава да вървим към противоположната врата? Защо да се въоръжаваме против самите себе си?

Ако желаем да се покажем велики, не ще станем велики, но ще изпаднем в по-голямо безчестие. Виж, как Господ винаги поучава чрез примери противоположни на страстите човешки, и в същото време не отнема напълно онова, което хората жадуват. Това и по-рано много пъти сме виждали.

Тъй Той изобличи и алчните, и онези, що търсят суетна слава. „Защо вършиш милостиня пред човеците?“ – казва Господ. „За да се насладиш на слава ли? Не постъпвай тъй, и тогава ще се насладиш на истинска слава. Защо събираш съкровища? За да се обогатиш ли? Не събирай, и тогава несъмнено ще се обогатиш.“

Така Той говори и тук. „Защо желаеш първенството?“ – пита Господ. „За да бъдеш по-горен от другите ли? Избери последното място, и тогава ще получиш първенство. Ако желаеш да бъдеш велик, не търси величие, и тогава ще бъдеш велик. Защото смирението е истинското величие.

Да послушаме споменатите слепци, които бяха по-добри от мнозина зрящи.

Те, макар да нямаха водач и да не можеха да видят приближаващия се Господ, имаха силно желание да стигнат до Него и започнаха да викат. И когато страничните им забраняваха това, те още по-силно усилиха своя вик.

Ето какво значи силна душа! Самите препятствия я довеждат до целта.

И Христос не забраняваше да ги карат да замълчат, за да се открие още повече тяхното усърдие и за да стане явно, че те наистина са достойни да получат изцеление.

Затова и Той не ги попита: „Вярвате ли?“, както обичайно правеше с другите. Защото самият им вик и усърдното им желание да се приближат към Него вече достатъчно ясно засвидетелстваха тяхната вяра.

Оттук научи, възлюбени, че колкото и да сме незначителни и отхвърлени, ако с истинско усърдие пристъпваме към Бога, можем сами да изпросим от Него всичко, от което се нуждаем.

Виж как и тези слепци, макар да нямаха никого от апостолите на своя страна и макар мнозина да им забраняваха, победиха всички препятствия и достигнаха до самия Иисус.

И макар евангелистът да не свидетелства, че животът им е бил достоен за такова дръзновение, за тях вместо всичко друго бе достатъчно едното усърдие.

“Какво искате да ви сторя?” За да не помисли някой, че Той дава съвсем друго, а не онова, което те желаят, Христос винаги предварително откриваше пред всички доброто разположение на онези, които молят за изцеление, и едва след това им го даряваше.

От една страна, за да възбуди у другите подобно усърдие, а от друга – за да покаже достойнството на тези, които получават дара.

Така Той постъпи с хананейката, така постъпи със стотника, така постъпи и със страдащата от кръвотечение жена. По-правилно би било дори да кажем, че тази чудна жена предварително засвидетелства вярата си, още преди Господ да ѝ отправи въпрос. И все пак Той не остави без внимание и нейната вяра, но като я изцели, разкри сърцето ѝ пред другите.

По този начин Той навсякъде първо разкриваше съвършенството на онези, които идваха при Него, и ги представяше дори по-велики, отколкото бяха в действителност.

Така направи и тук със слепците. А след като те изказаха своето желание, Той се смили над тях и ги докосна. Това милосърдие бе единствената причина за всички Негови изцеления, защото именно заради него Той и дойде в света. И все пак, макар Христос да бе самото въплъщение на милостта и благодатта, Той търсеше достойните.

“тръгнаха след Него”. А че слепците бяха достойни, това се вижда както от техния усилен вик, така и от това, че, след като получиха изцеление, не се отделиха от Христос, както правеха мнозина, неблагодарни за Неговите благодеяния.

Не, тези слепци не бяха такива: Те бяха постоянни в усърдието си преди дара и благодарни, след като го получиха – тръгнаха след Него.