Под „извор“ се има предвид кладенецът, понеже е имал изворна вода, както се вижда и от продължението на разказа. Той е наречен „на Яков“, защото именно той го е изкопал. Мястото, което Яков даде на Йосиф, е Сихем. Защото, когато Яков беше на смъртно легло в Египет и правеше завещание, каза на Йосиф: „Ето, аз умирам, но Бог ще ви върне от тази земя в земята на нашите отци. Давам ти Сихем като дял, отделно от братята ти – онова, което взех от аморейците с меча и лъка си“. Затова Сихем по-късно беше населен от племето на Ефрем, който беше първородният син на Йосиф, а околността около него – от десетте племена на Израил, над които управляваше отстъпникът Йеровоам.

И тъй, понеже те (десетте племена) многократно се съпротивляваха на Бога и многократно бяха изоставяни от Него, впоследствие цялото племе попадна в плен. Тогава асирийският владетел засели на тяхно място народи, събрани от различни страни, и ги нарече самаряни – по името на планината Самор. Както Яков, преминавайки оттам, подчини Сихем, както разказва историята, така и Христос сега, преминавайки, подчини Самария. Но Яков направи това, както сам казва, „със сабята и лъка си“, т.е. чрез изтребление и унищожение на предишните обитатели. А Христос — чрез слово и учение, т.е. за спасение. „Защото Иисус“, се казва, „уморен от пътя, седеше така край извора. Беше около шестия час.“

Но кой е този Божи дар, за който се казва: „Ако би знаела Божия дар“? Дори само фактът, че въплътеният Бог не се отвращава от онези, които юдеите смятат за нечисти и недостойни, дори заради една чаша вода – каква велика благодат и дар е това! А още по-велико е, че Той ги обича толкова, че не само приема това, което те Му дават, но и им предава от собствените си божествени дарове. И какви дарове само – Той им дава Себе Си и прави вярващите (в Него) съдове, способни да приемат самото Божество.

Виждате ли колко голямо е търпението и жаждата за знание у самарянката? Тя казва: „Нашите отци са се покланяли на тази планина, а вие казвате, че мястото, където трябва да се покланяме, е в Йерусалим“. Забележете колко събрана и съсредоточена е мисълта ѝ и колко познания има по Писанията! Колко от днешните вярващи, родени и възпитани в Църквата, не знаят това, което тя знаеше – че нашите отци, тоест Яков и патриарсите след него, са се покланяли на Бога именно на тази планина?

Христос, възприемайки тези нейни познания и задълбочено отношение към боговдъхновеното Писание като благоуханен аромат, с радост продължи да беседва с нея. Защото, както ако върху въглени поставиш нещо благоуханно, ароматът привлича околните, а ако сложиш нещо тежко и зловонно, ги прогонва, така е и с ума: когато е пълен със свети размисли и стремеж към Божието, човек става достоен за божествено посещение. Това е благоуханието, което Господ усеща.

След като Христос изключи както Йерусалим, така и Самария като необходими места за поклонение, за да не си помисли някой, че ще бъде посочено някое друго определено място вместо тях, веднага насочва вниманието на слушателя далеч от всякаква телесна представа за място и външно поклонение, като казва: „Бог е Дух и онези, които Му се покланят, трябва да Му се покланят с дух и истина“, тоест, да осъзнават, че Той е напълно безтелесен и отвъд всичко телесно.

Само по този начин ще Го видят истински – чрез Неговия Дух и Неговата Истина. Защото, като дух, Бог е безтелесен, а онова, което е безтелесно, не може да бъде ограничено от място, нито да бъде обхванато с граници. Затова онзи, който твърди, че Бог трябва да бъде почитан само в Йерусалим, или на планината в Самария, или на някое друго определено място на земята или в небето, нито говори истината, нито наистина се покланя [на Бога].

Като безтелесен, Бог е никъде, но като Бог – Той е навсякъде. Ако съществува планина, място или сътворено нещо, където Бог не присъства, тогава Той би бил ограничим, и следователно отново би бил нещо телесно. Но Той е навсякъде и във всичко. Как така е навсякъде и във всичко? Не като нещо, съдържащо се в света или в част от него, защото тогава отново би бил тяло. А като Онзи, Който държи всичко и съдържа всичко в Себе Си, Той пребивава в Себе Си, навсякъде и отвъд вселената, и е обект на поклонение от истинските поклонници в Неговия Дух и Неговата Истина.

И тъй, Бог ще бъде почитан навсякъде – не само на земята, но и отвъд нея – от всички, които вярват в Него истински и достойно за Бога: като в безтелесен Отец, неограничен нито от време, нито от място, в Светия и вечен Дух и в съвечния Син и Логос, Който е въплътената Истина на Отца.

Самарянката, щом чу от Христос тези дивни и достойни за Бога думи – че Бог трябва да бъде истински почитан само с Дух и Истина, се уподоби на душата, сгодена за Бога, описана в „Песен на песните“: душа окрилена от гласа на своя нетленен Жених, дълоочакван и възлюбен, макар и скрит, но вече близо. И тя казва: „Зная, че ще дойде Месията, наречен Христос; когато Той дойде, ще ни открие всичко.“

Виждате ли колко готова е вече за вярата? Как очаква с надежда и сърцето ѝ е пълно с упование? Не подхожда ли да каже и тя, по думите на Давид: „Готово е сърцето ми, Боже, готово е сърцето ми – ще пея и ще славя“ (Пс. 57:7)?

Откъде би могла да има такава сигурност и такава духовна нагласа, ако не бе изучавала пророческите книги с дълбоко разбиране? Затова и умът ѝ е въздигнат нависоко – защото е изпълнена с Божие вдъхновение.