И така, Той отвори за Своите деца Царството Небесно и чрез Божествената икономия приготви вечното наследство, защото затова дойде и се смири по много начини, дори до смърт. Така Той ги направи вече братя и съобразни (Нему), а не само Негови чеда, както преди. Оттук нататък всички хора не са и не се наричат вече Божии чеда, а само онези, които са запечатани с вярата и кръщението Му, и които са станали участници в другите дарове, произлезли от Божествената икономия, и именно за тях се отнася разделението и смисълът на притчата.

За притчата за блудния син и покаянието

Още от самото начало произволението на потомците се бе разделило на две, макар природата им да е една. Да изключим обаче първата двойка хора, когато се извърши посаждането на нашата природа, защото те не бяха братя, а и техният случай е различен и подхожда на друго обсъждане. В този текст ще се занимаваме с тези, които са произлезли от тях.

Оттогава човешкият род се раздели. Бог предвиждаше и предпочиташе да остане неделим, но искаше да остави използването на благата, които им даде, повече на тяхното произволение. Защото не би отнел свободата на избора – най-ценното от даровете, които им беше дал.

И макар да знаеше, че една част от децата Му няма да използва добре това, което е получила, Той не искаше, понеже е премилостив, да им даде повод да се отвърнат от Отца, като ги лиши от средствата, с които биха могли да живеят добре, както подобава на деца. Затова раздели благата поравно между по-добрата и по-лошата част, преди да се разкрие на дело волята на всекиго.

За притчата за блудния син и покаянието

Другият обаче, се подчинява на плътта и на сетивата и с един напълно детински порив се отдалечава от Отца, живеейки в области, които Отец не надзирава и които се характеризират с начин на живот, който не е в хармония с Неговата воля. Там той разпилява богатството на благата, които са му дадени, прахосвайки го за задоволяване на своите безразсъдни желания.

Отец му даде управляващ разум, а той го подчинява на страстите си. Даде му закон, за да изгради добре живота си за радост на Благодетеля и постигане на по-големи блага, но той го нарушаваше и така постоянно оскърбяваше Отца.

Отвори му самата порта на вечния живот чрез вярата и кръщението, но той със собствените си грехове я затвори отново по жалък начин. Натрупа множество грехове в душата си, вместо да се възползва от онези несравними дарове. Вместо да служи на Отца, се подчини на врага, който го прави пазач на свине и сътрапезник с тях. Искаше да се храни с тяхната храна, но дори това не можеше да получи, така че стана по-лош и по-жалък дори от самите свине.

За притчата за блудния син и покаянието

Той използва неправилно благата, които му бяха дадени. Защото ги изразходи, когато не трябваше, за тези, за които не трябваше, и по начин, който не беше подходящ. Сега обаче подчинява отново своята воля на бащините заповеди, което е присъщо на наемниците.

Но когато след дълго време дойде в себе си и усети размера на своите злини, той изповяда в душата си, от една страна, милосърдието на Отца и покаянието, което бащината любов признава като първо право на децата, а от друга, че отчаянието за прошката на Отца е непоправимо зло и връх на останалите грехове, защото се ражда от неверието в Неговата доброта и поради това е окончателно отдалечаване от Него.

И така, той се връща при Отца с голяма смелост. Изповядва греха си с дълбоко съкрушение, което първо усети в сърцето си, преди да се появи пред Отца, а след това го разкри с думи и дела. Той вече не искаше да бъде син, а счете за голям дар да бъде причислен към слугите, ако, разбира се, бъде признат за достоен дори за това. С готовност замени свободата, която безразсъдно загуби, с желание да служи и да компенсира нечестивата си леност с трудовете на робството.

За притчата за блудния син и покаянието

А милосърдният Отец, виждайки го да идва отдалеч, не се гневи, не отвръща лицето си, не изпраща някой да го прогони, не затваря портите, не го оставя да се яви пред Него и след това справедливо да го укори, не го упреква за позора, който явно причини не само на себе си, но и на Отца. Той не го обвинява за нищо, а веднага подкрепя и засилва надеждата в бащината милост, която беше посадена в душата на сина, и я потвърждава, като се затичва да го посрещне и прегърне, за да се смири заедно със смирението на детето и с целувка да му покаже своята бащина нежност.

И макар че синът вижда тази доброта, все още не се смята достоен да бъде наречен син, но Отец му дава отново белезите на синовството. Тоест, облича го в първата одежда на кръщението, от която беше лишен чрез личните си грехове, защото покаянието стана за него второ кръщение. Запечатва ръката му с пръстен, за да бъде недостъпен за демоните, разпознаван отдалеч. Подготвя му обувки за пътя на послушанието, правейки го отново пътешественик към спасението. Дава му право на тайнствената и духовна храна и го прави Свой сътрапезник на тази вечеря.