Св. Лука неслучайно привежда една след друга три притчи: за овцата, която била изгубена и се намерила; за драхмата, която била изгубена и се намерила; и за сина, който бил мъртъв и оживял. Така че чрез тройно лекарство да изцелим възпалените си рани. Защото тройното въже не се къса.

Кои са тези: бащата, пастирят и жената? Не са ли Бог Отец, Христос и Църквата?

Христос те носи върху Своето тяло, Което прие върху Себе Си твоите грехове; Църквата търси; Отец приема. Сякаш пастирят изнася, сякаш майката издирва, сякаш бащата покрива. Първото е милост; второто – избиране, а третото – помиряване. Те възстановяват всеки поотделно: Изкупителят помага, Църквата подкрепя, Творецът отново съединява.

Това е една и съща милост на Божието действие, но различна от онова, което се полага според нашите заслуги. Уморената овца бива призована обратно от Пастиря; изгубената драхма е намерена; синът тръгва обратно към бащата по собствените си следи и се връща с пълно покаяние от своето осъдително блуждаене.

Нека се зарадваме, че тази овца, изгубена в Адам, се спаси в Христос. Раменете на Христос са напречната греда на Кръста. Там аз оставих греховете си, намерих покой върху тази видима дървена греда.

Такъв род овца е една, тя не е просто вид, защото всички ние сме едно тяло, но много членове. Затова е написано: „Вие сте тяло Христово“ (1 Кор. 12:27) и членове от Неговите членове. И тъй, Синът Човечески идва да възстанови онова, което е погивало – помислете само: всичко! Защото, както в Адам всичко погива, така в Христос всичко възкръсва.

Драхмата е вярата, която онази жена в Евангелието изгубила и старателно търсела, като запалила светилник и изчистила дома си; и когато я намерила, повикала приятелките и съседките си, молейки ги да я поздравят, че е намерила изгубената драхма (Лука 15:8–9).

Голяма вреда е за душата, ако някой изгуби вярата или благодатта, която е придобил за себе си чрез цената на вярата. Така и ти запали своя светилник! Твоят светилник е твоето око (Мат. 6:22). Това, разбира се, е вътрешното око на ума. Запали този светилник, който, получил духовния елей, свети в целия ти дом (Мат. 5:15). Търси драхмата, която е откупа за твоята душа: който я изгуби, се помрачава, а който я намери, се радва. (Послания 62)

Не е безполезно и това, че жената се радва за намерената драхма. Тази драхма не е дребна монета: върху нея е изобразен владетелят. Затова образът на кесаря се разпознава от Църквата.

Ние сме овци. Да се молим тогава да се удостоим с покой при тихи води. Повтарям: ние сме овци. Да се насочим към пасището! Ние сме драхми. Да запазим цената си! Ние сме деца. Да побързаме към Отца!

Да не се боим от това, че сме разпилели полученото наследство на духовното величие в земни удоволствия.

Щом Отец е дал на сина пазеното съкровище, богатството на вярата никога няма да се изчерпи. Дори всичко да е дал, Той пак има всичко. Който е дал нещо, не го е изгубил. И не се страхувай, че няма да те приеме, защото Бог не се радва на погибелта на живите (Прем. 1:13).

Той вече бърза към тебе, който се приближаваш, и ще падне на шията ти, защото Господ изправя прегърбените (Пс. 145:8). Ще те целуне, защото това е залог на състрадание и любов; ще заповяда да донесат одежда, пръстен и обувки.

Ти още се боиш от възмездие, а Той възстановява достойнството ти. Ти се страхуваш от наказание, а Той те целува. Ти се боиш от укори, а Той устройва пир.

Богат е Пастирят, Чиято стотна част сме всички ние. У Него има ангели, архангели, господства, сили, престоли и други безчислени стада, оставени в планините. Понеже те са разумни, справедливо се радват за изкуплението на човеците. … Така и ти бъди веселие за ангелите, за да се радват те на твоето завръщане.

„… настана глад“ (Лука 15:14). Глад не за храна, а за добри дела и добродетели. Какъв е този глад, достоен за най-голямо съжаление? Човек, който се отдалечава от Божието слово, търпи глад, защото „не само с хляб ще живее човек, но с всяко Божие слово“ (Лк. 4:4).

Който се отдалечава от извора – жадува; който се отдалечава от съкровището – изпада в нужда; който се отдалечава от премъдростта – оглупява; който се отдалечава от добродетелта – се разлага. Затова заслужено започна да изпитва нужда онзи, който пренебрегна съкровищата на божествената премъдрост и знание (Кол. 2:3) и величието на небесните богатства.

Затова започна да се нуждае и да гладува – защото на разпуснатостта не ѝ стига никакво изобилие. Винаги гладува онзи, който не познава насищането с вечната храна.

И тъй, той отиде и се прилепи (ἐκολλήθη) към един от жителите на онази страна. А онзи, който се прилепва, се намира в примка. И очевидно е, че този жител е князът на този свят.

Накрая той е изпратен на полето, което е придобил онзи, който се извинява и отказва Царството; и пасе свине – онези, в които дяволът поиска да влезе, за да ги хвърли в морето на този свят, да живеят в нечистота и смрад.

„И вече не съм достоен да се нарека твой син“. Наистина, падението не трябва да се възвеличава, за да може човек, според заслугата на своето смирение, да се издигне.

„Приеми ме като един от наемниците си“. Той разбра каква е разликата между синове, приятели, наемници и слуги: синът е такъв по силата на купела, приятелят – по силата на добродетелта, наемникът – по силата на усърдието, слугата – по силата на страха. А и от слуги и наемници могат да станат приятели, според написаното: „Вие сте Ми приятели, ако изпълнявате това, което ви заповядвам. Вече не ви наричам роби“ (Йоан 15:14–15).

Отецът се радва, защото синът „беше изгубен и се намери, беше мъртъв и оживя“ (Лука 15:24). Изгубва се онзи, който е съществувал; защото не може да се изгуби онзи, когото не го е имало. И тъй, вече няма езичници, има християнин, според казаното по-горе, защото „Бог избра което е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо“ (1 Кор. 1:28).

И накрая, тук под един представител (сина) може да се разбира целият човешки род. Съществуваше Адам, и в него бяхме всички ние. Погина Адам, и в него всички погинаха.

Евангелието ни заповядва да бъдем снизходителни към онези, чиито грехове след покаяние са били простени, за да не би, завиждайки на прошката на другия, самите ние да се лишим от Божията прошка. Кой си ти, че да възразяваш на Бога, ако Той облекчава вината на когото пожелае, след като и самият ти прощаваш на когото поискаш? Той желае да Го просим и да Му се молим. Ако всички бяха праведници, къде би се явила Божията милост? Кой си ти, че да ревнуваш против Бога?

Затова порицават по-стария брат, като казват, че той дошъл от полето, тоест от заниманията със земни дела, без да познава Божия Дух, и дори възроптал, че за него не са заклали дори козле. Но Агнецът беше принесен в жертва не от омраза към света, а за прошка на света. Завистливият иска козле, а невинният желае за него да бъде принесен в жертва Агнецът.

По-старият брат е безсрамен и подобен на фарисея, който се оправдаваше в горделивата си молитва (срв. Лука 18:11), смятайки, че никога не е престъпвал Божията заповед и е спазвал Закона по буква. Той злобно обвини брата си, че е пропилял бащиния имот с блудници, макар че трябваше да разбере, че именно за такива е казано: „Блудниците и митарите ви изпреварват в Царството Божие“ (Мат. 21:31).

По-старият син стои извън дома; не го изгонват, но той не влиза, защото не познава Божията воля за призоваването на езичниците и от син става роб, защото „робът не знае какво върши господарят му“ (Йоан 15:15). А щом узнае, се изпълва с омраза и се измъчва от благото, дадено на Църквата, и стои отвън. Отвън Израил чува съзвучното пеене на хоровете и се гневи, защото тук звучи благодарната песен на пеещите и съгласното ликуване на народа.