“Отче наш”

Първата дума – колко е сладка! Досега не смеехме да вдигнем поглед към небето. Навеждахме очи към земята и изведнъж приехме благодатта на Христос, и всички наши грехове бяха простени. От лукави слуги, каквито бяхме, станахме добри „синове“. Но да не се гордеем със собствените си усилия, а с благодатта на Христос. „По благодат сте спасени“ – казва апостол Павел (Ефес. 2:5). Да изповядаме благодатта не е самохвалство, не е надменност, а вяра. Да възвестяваме това, което сме получили, не е гордост, а преданост. Нека вдигнем очи към Отца, Който ни възроди чрез умиването на Кръщението, към Отца, Който ни „изкупи“ чрез Своя Син, и да кажем: „Отче наш“. Това е едно добро и смирено хваление. Като дете, наричаме Го Отец.

Но да не изискваме някаква особена привилегия. В единствения и абсолютен смисъл Той е Отец само на Христос; за нас Той е общият Отец. Защото само Него Той роди, а нас ни създаде. Нека и ние, по благодат, казваме „Отче наш“, за да станем достойни да бъдем Негови чеда. Нека направим свое благоволението и честта, които Той дари на Църквата.

Насъщния ни хляб дай ни днес

Преди свещеникът да произнесе по време на Божествената Евхаристия думите на Христос: „Вземете, яжте… пийте от него всички…“, това, което принасяме, се нарича хляб. След призоваването вече не го наричаме хляб, а Тяло. Но защо в Господнята молитва, която изричаме след освещаването, казваме „нашия хляб“? Но добавяме „насъщния“, тоест този, който е необходим за съхранението на същността. Същността на душата ни не се поддържа от хляба, който влиза в тялото ни, а от небесния хляб.

Наричаме го обаче и „насъщен“ („ἐπιούσιο“), което също означава „ежедневен“, защото в древността наричали „утрешния ден“ – „ἐπιοῦσαν ἡμέραν“. Така с една дума изразяваме две значения.

Но ако този хляб е и ежедневен, и необходим за съхранението на същността, защо чакаме да мине цяла година, за да се причастим? Нека приемаме всеки ден това, което ни е нужно всеки ден. Нека живеем така, че да сме достойни да се причастяваме всеки ден. Защото онзи, който не е достоен да го приема всеки ден, няма да бъде достоен да го приеме дори веднъж в годината.

Йов принасяше всеки ден жертва за своите синове, от страх да не би да са съгрешили с думи или с помислите на сърцата си (Йов 1:5). И ние знаем, че всякога, когато се принася безкръвната жертва, се възвестяват смъртта, Възкресението и Възнесението на Господа, отново ни се дава опрощение на греховете – и въпреки това не приемаме Хляба на Живота? Който има рана, търси лекарство. Да бъдем поробени от греха е рана. А небесното лекарство са Пречистите Тайни.

Ако се причастяваме всеки ден, тогава всеки ден за нас е „днес“. Ако днес Христос е в нас, Той обновява и възкресява днешния ни ден. Как? Отец, Който е на небесата, казва на Иисус: „Ти си Мой Син, Аз днес Те родих“ (Пс. 2:7). „Днес“ е денят, в който Христос възкръсва. Съществуват вчера и днес. Но апостолът казва: „Нощта премина, а денят наближи“ (Рим. 13:12). Нощта на „вчера“ е отминала. Днешният ден е дошъл.

И не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия

Нека обърнем внимание на това: „Не ни въвеждай“ – не ни оставяй да паднем в изкушение, на което не можем да устоим. Не се казва: „Не ни води в изкушение“, а както атлети, които искат да се състезават, ние молим да имаме силата да се противопоставим на врага, тоест на греха. Господ, Който понесе на раменете Си нашите грехове и прости прегрешенията ни, е способен да ни защити и да ни предпази от хитростите на дявола, който ни напада, така че врагът, който непрестанно ражда злото, да не ни завладее. Който се уповава на Бога, не се страхува от дявола. Защото: „Ако Бог е за нас, кой ще бъде против нас?“ (Рим. 8:31). На Него принадлежат честта и славата, сега и винаги и във вечни векове.

И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си

Какво друго е „дългът“, освен грехът? Ако не приемахме пари от чужд заемодател, нямаше да дължим. Затова ни се вменява грях. Разполагахме със собственото си богатство и трябваше да останем богати. Бяхме богати, защото бяхме създадени „по образ и подобие Божие“ (Бит. 1:26-27). Но изгубихме това, което притежавахме – смирението, когато в гордостта си започнахме да изискваме. Изгубихме своето богатство. Останахме голи, както Адам. Взехме заем от дявола, който не ни беше нужен. И така – ние, които бяхме свободни „в Христа“, станахме пленници на дявола. Врагът държеше дълговата записка. Но Господ я прикова на Кръста и я заличи със Своята Кръв (Кол. 2:14-15). Заличи дълга и ни освободи. Затова е от особено значение това, което казваме: „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си“.

Да обърнем внимание: „Прости нам…, както и ние прощаваме…“ Ако ние прощаваме, тогава изпълняваме необходимото условие, за да бъдем простени. Ако не прощаваме, как тогава искаме, как очакваме Бог да ни прости?

И в този достоен за осъждане юдейски народ очевидно се изобразява тайната на Църквата, която се простира до жителите на Ниневия чрез покаяние (вж. Иона 3:5), а до царицата на юга – чрез стремежа да придобие мъдрост посредством словата на миротвореца Соломон (3 Цар. 10:1).

Царицата, чието царство е неделимо, ще се издигне, разбира се, от различни и отдалечени народи в едно тяло. Затова тази тайна за Христос и за Църквата е велика – и още по-велика е, защото първоначално тя се яви в образ, а сега цялата тайна се явява в действителност: там е образът на Соломон, а тук – Христос в Своето тяло.

Оттук нататък е несъмнено, че думата „чаша“ се отнася и до телесните страдания, когато Господ казва: „Нима да не пия чашата, която Ми даде Отец?“ (Йоан 18:11).

И тъй, виждаш, че не външната страна на тази чаша или блюдо ни осквернява, а вътрешната. Освен това, като добър наставник, Той ни учи по какъв начин трябва да очистваме петната на нашето тяло, когато каза: „Давайте милостиня и всичко ще ви бъде чисто“ (Лука 11:41).

Виждаш ли колко лекарства има? Милосърдието ни очиства; Словото Божие ни очиства, според написаното: „Вие сте вече чисти чрез словото, което ви говорих“ (Йоан 15:3). (Тълкувание на Лука, 7.100)

Той изобличава и високоумието, и тщеславието на юдеите, когато те претендират за първите места на пиршествените събрания. Осъдителна присъда е произнесена и срещу самите законници: те са като скрити гробове, чийто външен вид мами, а ценността им е съмнителна. Ако отвън обещават красота, отвътре са пълни със зловоние.

Така постъпват мнозина учители, които изискват от другите онова, на което самите те не са способни да подражават. Затова те са гробници, както е казано и другаде: „Гърлото им е отворен гроб“ (Пс. 5:10; Рим. 3:13). (Тълкувание на Лука 7.103)

Ето още един добър откъс против напълно напразното суеверие на юдеите, които, като издигат гробници на пророците, осъждат делата на своите отци, но, подражавайки на престъпленията им, навличат върху себе си присъда.

Защото да издигаш гробници на пророците означава да обвиняваш в престъпление онези, които са ги убили; а да подражаваш на техните дела означава да се обявяваш за наследник на бащиното беззаконие. Следователно не строежът, а подражанието се счита за състав на престъплението.

И не могат да се отделят от наследството на беззаконието онези, които чрез разпятието на Сина Божи, което е още по-тежко, надминаха множеството злодеяния на своите отци. Затова Той справедливо прибави на друго място: „Допълнете и вие мярката на бащите си“ (Мат. 23:32).

Понеже те не можеха да извършат по-тежко престъпление от насилие над Самия Бог. Поради тази причина Премъдростта им изпраща апостоли и пророци. И коя е Премъдростта, ако не Христос? Както четем у Матей: „Ето, Аз пращам при вас пророци и мъдри“ (Мат. 23:34). (Тълкувание на Евангелието от Лука 7.106)