С тази глава започва увещателната част на посланието, като не може да не се отбележи, че по своя строеж нашето послание твърде много се доближава до Първото послание, разделяйки се на две части – повествователно-разяснителна и увещателна. Последната, както и в 1 Сол., започва с израза τὸ λοιπόν.

Апостолът моли солуняни да се молят за успеха на евангелската проповед, та тя да има сред коринтяните същия успех, какъвто е имала и сред тях.

„Та словото Господне да се разпространява и да се слави“ – τρέχῃ καὶ δοξάζηται на гръцки. Първият глагол подчертава живата и действена природа на словото Божие и желанието на апостола то да се разпространява все повече и повече, а вторият сочи към вътрешното му признаване, което се изразява в прославянето на словото Божие (срв. Пс. 146 и Пс. 19) и следва от неговото приемане.

Във втория стих апостолът посочва по-конкретно защо моли за молитвите на солунската община – за да се избави от покварени и зли хора. Кого има предвид тук апостол Павел? Членът τῶν показва, че става дума за определени лица. Но къде трябва да ги търсим? Едва ли тези противници са юдействащите християни, борбата с които се разгаря по-късно. Няма основания да ги търсим и сред самите християни, защото изразът „не у всички има вяра“ всъщност означава: „вярата не е достояние на всички“ и има по-широко приложение от кръга само на вярващите. Следователно тези противници трябва да бъдат търсени сред невярващите юдеи – в дадения случай коринтските, – които навсякъде гонят и преследват Христовия благовестник. Потвърждение за това намираме в Деяния на светите апостоли (Деян. 17:5, 13; 18:12 и сл.).

От липсата на вяра у хората апостолът насочва мисълта си към „верността“ на Господ Иисус Христос, Който несъмнено ще утвърди солуняни и ще ги запази „от лукавия“. Този израз неволно напомня Господнята молитва, в която също се молим за избавление от лукавия (Мат. 6:13). Възможно е тук апостолът несъзнателно да възпроизвежда думите на Христос. Като се има предвид, че в Новия Завет τοῦ πονηροῦ се разбира предимно като nomen masculinum, изразът „от лукавия“ и тук несъмнено се отнася не до принципа на злото в общ смисъл, а до сатаната, за чийто представител ставаше дума във 2 Сол. 2.

Уповавайки се на верността на Господа, Апостолът вярва и в това, че солуняни изпълняват и ще изпълняват всичко, което той им заповядва – ἃ παραγγέλλομεν. Към какво се отнасят тези думи, става ясно от стихове 5 и 6 и от следващото изложение.

Апостолът се моли Господ, тоест Иисус Христос, да насочи сърцата им „към любов Божия и търпение Христово“. Божията любов тук не е само обективен атрибут на Божеството, но и ръководен принцип на нашето сърце. „Търпение Христово“ – τοῦ Χριστοῦ, с определителен член, което подчертава връзката на търпението, за което става дума, не просто със земните страдания на Спасителя, а именно с тези страдания като неизбежен дял на страдащия Отрок Господен (Milligan, op. cit., p. 112).

Тук се съдържа наставлението на апостола относно онези, които „постъпват безчинно“, за които вече е ставало дума в 1 Сол. (1 Сол. 5:13–14; срв. 1 Сол. 4:11–12). Там обаче това все още е предупреждение за едно зло, което започва да проявява своето съществуване. Тук вече апостолът има работа с напълно установен факт – „безчинството“ на някои членове на общината, чийто смисъл е разяснен по-долу, във 2 Сол. 3:11.

„Постъпващите безчинно“ са някои членове на Солунската църква, които, придържайки се към погрешно разбиране за Парусията („че уж настъпва вече Христовият ден“ – 2 Сол. 2:2), изоставят нормалния начин на живот, отдават се на безделие и се намесват в спокойния ход на живота на другите. Апостолът увещава солуняни да стоят настрана от такива хора, и то не само въз основа на преподаденото им учение, но и с оглед на личния пример на самия благовестник.

Живеейки сред тях, апостолът не постъпва безчинно, а живее от труда на собствените си ръце. Той вече е засегнал този въпрос в 1 Сол. 2:9, но там става дума за неговото безкористие и липса на лична изгода;

Тук той преминава към друга страна на трудовия си живот в Солун – неговата независимост. Като служител на Евангелието апостолът може да разчита на подкрепата на общината (вж. 1 Кор. 9:3–18) и има право (ἐξουσία) да я изисква, но не се възползва от тази власт в Солун, за да даде със своя трудов живот пример на околните. Той сам се труди, за да не постави чрез зависимостта си от другите „някоя пречка на Христовото благовестие“ (1 Кор. 9:12).

Тук апостолът, изглежда, цитира еврейска поговорка, основана върху думите на Стария Завет от Бит. 3:19. Срв. „Учение на дванадесетте апостоли“, XII:3.

„Слушаме“ показва, че до апостола „неотдавна“ са достигнали сведения от Солун, че някои “постъпват безчинно”. Погрешните очаквания относно Парусията на Христос (Второто пришествие) вероятно са породили значителен брой „идейни“ безделници, които, опирайки се на „есхатологическата суматоха“, не вършат нищо, изоставят нормалния начин на живот и, може би неумишлено, се превръщат в икономическо бреме за солунската община, като се месят навсякъде и със своята непоискана намеса нарушават реда в живота на другите (περιεργαζομένους – в този стих има игра на думи: μηδὲν ἐργαζομένους, ἀλλὰ περιεργαζομένους). Цялата им енергия отива за празно вълнение по повод неоснователните очаквания за „скорошния“ край на земния порядък.

Такива хора апостолът убеждава, след като се успокоят вътрешно, да се отдадат на труд, за да „ядат своя си хляб“. Тук апостолът вероятно използва изречение, заимствано от равините.

От този стих започват наставленията на апостола към онази част от Църквата, която е чужда на безредиците, осъждани във 2 Сол. 3:6–12, но която би могла да попадне под лошото влияние на „безчинните“.

„Не падайте духом, като вършите добро“ – μὴ ἐγκακήσητε (Textus Receptus: ἐκκακήσητε) καλοποιοῦντες. Ἐγκακέω, от κακός, тук носи смисъла на „проявявам малодушие, обезсърчавам се“. Καλοποιέω означава по-скоро „постъпвам благородно“, отколкото „правя добро на другите“. Следователно мисълта на стиха е: не унивайте и не проявявайте малодушие в благородния начин на живот, който сте възприели.

Νουθετεῖν означава „вразумявам“, „напомням някому за неговия дълг“, макар и с оттенък на лек укор, но същевременно и на увещание.

„Господ на мира“ е Господ Иисус Христос, ако се основаваме върху факта, че думата Κύριος у апостол Павел винаги се отнася до Господ Иисус Христос. Но срв. 1 Сол. 5:23.

„С всички вас“ – без да се изключват и онези, които апостолът току-що е изобличил за „безчинството“ им.

Тук апостол Павел прави собственоръчна добавка към посланието, вероятно с цел да отстрани всяко съмнение относно неговата автентичност предвид изказаното от него опасение и предположение във 2 Сол. 2:2.

По повод думите „във всяко послание“ английският учен епископ Лайтфут пита: „Може ли да се даде някакво друго обяснение на този израз, освен че апостолът вероятно е написал много послания, които не са достигнали до нас?“ На този въпрос трябва да се отговори отрицателно. Посланията до солуняни са написани през 52–53 г. Мисионерската дейност на апостола трябва да е започнала не по-късно от 45 г. сл. Хр. Но до нас не е достигнало нито едно послание, написано преди посланията до солуняни. Първото послание до коринтяни е написано през 57 г. В хронологичен ред то е третото от достигналите до нас послания след първите две до солуняни. Трябва ли да смятаме, че тези послания са били единствените произведения на апостола, стоящи изолирано в период от дванадесет години, през които той постоянно е поддържал общение с разпръснатите навсякъде църкви? Дори това само по себе си да беше мислимо, пак трудно би могло да се съгласува с израза „във всяко послание“ в нашия текст. Как апостолът би могъл да каже „във всяко послание“, ако, с единственото изключение на Първото послание до солуняни, не е написал абсолютно нищо през предходните осем години и не му се е налагало да пише нищо и през следващите пет години?“ (Lightfoot, op. cit., p. 136).

Трябва да приемем, че кореспонденцията на апостола е била много по-обширна, отколкото би могло да се заключи единствено въз основа на достигналите до нас послания.

„Пиша аз тъй“ – тук апостолът вероятно намеква за особеностите на собствения си почерк; срв. Гал. 6:11.

Поздравът е сходен с този в Първото послание до солуняни, с изключение на думите „с всички“, които апостолът добавя тук, желаейки да отправи своето благопожелание към всички членове на християнската община в Солун, включително и към онези, които „постъпват безчинно“.