Апостолът засяга тук най-болезнения въпрос в живота на Солунската църква по онова време – вълненията и колебанията, възникнали във връзка с въпроса за Второто пришествие на Христос (Парусията). Той ги моли да не се смущават и да не се разколебават в мислите си относно времето на Христовото идване. Неговият ден може и да е близо, но Той няма да дойде, докато не се извършат редица събития, които ще подготвят откриването на вечното царство на славата.

„Нашето събиране“ – на гръцки ἐπισυναγωγή, от глагола ἐπισυνάγω, който се среща в Марк 13:27 и Мат. 24:31. Думата ἐπισυναγωγή се среща също в Евр. 10:25, както и във 2 Мак. 2:7, където също има есхатологичен смисъл.

Под „събиране“ тук се разбира обединяването на живите и мъртвите и общата им среща с Христос в деня на Неговата парусия (срв. 1 Сол. 4:16–17).

Апостолът говори за „нашето събиране“ (ἡμῶν), като, изглежда, включва и себе си сред онези, които биха могли още приживе да станат участници в този велик ден.

„Не скоро“ (според славянския превод) – не във времеви смисъл, а качествено: прибързано, лекомислено, с готовност да се поддадете на внушението.

„Да се не поколебаете […] в мислите си“ означава да не изгубите самообладание, да не позволите на възбудата и тревогата да надделеят над трезвата преценка, да не се откъснете от здравия разум, както кораб се откъсва от котвата си под напора на бурята и вълните.

„Нито да дохождате в ужас“ – да не се смущавате и тревожите, без обаче непременно да губите напълно самообладание.

Краят на стиха е обяснен по-горе – вж. въведението.

Апостолът не отрича, че денят на Пришествието може да е близо, но казва, че той все още не е настъпил. Неговото откриване трябва да бъде предшествано от редица събития и преди всичко от „отстъплението“ – ἡ ἀποστασία. Употребата на определителния член при думата ἀποστασία показва, че се има предвид определено събитие, добре известно на апостола и на солуняните. Нашето положение в това отношение е съвсем различно. Ключът към точното разбиране на мисълта на апостол Павел е изгубен за нас. Оттук произтичат възможността за различни тълкувания и необходимостта от критично отношение към тях.

Какво е това отстъпление, за което говори апостол Павел? В какво се състои то? На думата ἀποστασία могат да бъдат придадени две значения – религиозно и политическо. В първия смисъл тя се употребява в Септуагинта и в Новия Завет (вж. 1 Мак. 2:15 и Деян. 21:21, където става дума за отстъпване от Моисея). Ако обаче думата има религиозен смисъл, къде ще настъпи това отпадане – сред езичниците, сред християните или сред юдеите?

Разбира се, всяко въставане против Бога е отстъпление, но трябва да се мисли, че езичниците като ἄνομοι („беззаконни“) едва ли могат да бъдат имани предвид тук. Следователно отстъплението по-скоро може да се мисли или сред християните, или сред юдеите. Но у апостола никъде не намираме достатъчно основания да предполагаме, че именно непосредствено преди Христовото пришествие в християнството ще настъпи велико отстъпление, макар частично отпадане да е напълно възможно. Затова това отстъпление най-вероятно трябва да се търси в Израил, където то ще има по-скоро религиозен, отколкото политически характер.

Второто събитие, което трябва да предшества Пришествието на Христос, е откриването на „човека на греха, сина на погибелта“. И двата израза са хебраизми. Иуда в Евангелие от Иоан (Иоан 17:12) е наречен „погибелния син“.

Първият израз – „човекът на греха“ – характеризира самата природа на личността, която ще въстане против Бога, а вторият – „синът на погибелта“ – посочва крайната съдба на тази личност.

Трябва да се мисли, че апостолът има предвид тук не просто някаква тенденция на злото, действаща в човечеството, а по-скоро определена личност, в която цялото зло трябва, така да се каже, да се съсредоточи и която ще се противопостави на истинския Месия и Син Божий. Отъждествяването на „сина на погибелта“ със самия сатана не се допуска от 2 Сол. 2:9.

„Който се противи“ (ἀντικείμενος), израз, равнозначен по смисъл на „антихрист“.

„И се превъзнася над всичко, що се нарича Бог, или светиня“ – синът на погибелта ще бъде враг не само на истинския Бог, но и на езическите богове (срв. 1 Кор. 8:5), независимо дали става дума за личност или изобщо за някакъв предмет на религиозно почитание. Това ще бъде отрицание на всяка религия въобще.

„За да седне като бог в Божия храм“ – гр. εἰς τὸν ναὸν τοῦ Θεοῦ. Думата ναός означава вътрешната част на храма, светилището. Употребата на определителния член както при „храм“, така и при „Бог“ изглежда насочва към разбирането, че тук се има предвид Йерусалимският храм.

Изразът „да седне като бог“, както и изобщо образите, които изграждат съдържанието на този стих, лесно биха могли да бъдат подсказани на апостол Павел от описанието на Антиох Епифан у пророк Даниил (Дан. 11:36; срв. Дан. 7:25) и от безумния опит на римския император Калигула да постави своя статуя в Йерусалимския храм, за да ѝ бъде отдавано религиозно поклонение (Иосиф Флавий, Antiquitates, XVIII, 8, 2).

Но как сред юдейския народ може да се прояви подобна сатанинска богоборческа сила? На този въпрос е много трудно да се отговори. Апостол Павел обаче, изглежда, разглежда юдаизма като онази среда, в която ще се прояви най-страшната сатанинска борба против Бога (вж. 1 Сол. 2:14–16). Същевременно трябва да се съпоставят и Рим. 9–11.

Вж. също: Zeine, P., Theologie des Neuen Testaments, с. 465–474, 1911. Това е един от най-трудните пунктове в учението на апостол Павел.

От този стих се вижда, че апостолът, проповядвайки на солуняните, много и подробно им е говорил за Христовата парусия (вж. 1 Сол. 5:1–2) и за времената и сроковете, свързани с нея, което намира потвърждение и в Деян. 17:7.

Какво разбира апостол Павел под τὸ κατέχον – „онова, що го задържа“ (по славянски: „удерживающее“)? По-долу, в 2 Сол. 2:7, той говори за ὁ κατέχων – „оня, който я задържа сега“ (по славянски: „держяй“). Несъмнено и на двете места се има предвид едно и също и най-вероятно това е римската власт, Римската империя, която със своята могъща ръка все още възпирала богоборството на Израил.

Това тълкуване, което води началото си още от времето на Тертулиан (De resurrectione carnis, 24: quis nisi Romanus status – „кой друг, ако не римската държава“), намира потвърждение и в събитията от живота на апостол Павел. Навсякъде той виждал, че римската власт действително изпълнява ролята на „задържащото“ (вж. Деян. 17:6 сл.; 18:12–16); с това е свързан и възгледът му за властта в Рим. 13:1–3.

Ако тук апостолът се изразява прикрито, това напълно съответства на тайнствения характер на апокалиптичните писания и може би е продиктувано и от съображения за предпазливост с оглед на казаното във втората половина на 2 Сол. 2:7.

„Тайната на беззаконието“ е същото, което по-горе е обозначено като ἀποστασία – „отстъплението“. Стихът пояснява предходната мисъл: явяването на беззаконника ще бъде само неговото пълно разкриване, а не самото възникване на злото, което той ще олицетворява.

Защото принципът на злото, чието въплъщение ще бъде той, вече действа, макар и тайно, и ще действа така дотогава, докато не бъде отстранен онзи, който сега възпира разгръщането на злото.

Когато „задържащият“ бъде отстранен, ще се открие „беззаконникът“ („човекът на греха“ в 2 Сол. 2:3), чието пришествие ще бъде сатанинска пародия на пришествието на истинския Месия – Иисус. Но царството му няма да продължи дълго: Господ Иисус ще го убие „с дъха на устата Си“ (срв. Ис. 11:4); само едно Божие дихание ще бъде достатъчно, за да помете беззаконника от лицето на земята. В Ис. 11:4 синодалният текст гласи: „с диханието на устните Си ще убие нечестивеца“.

„Чрез блясъка на Своето пришествие ще изтреби“ – тук са съединени два термина: ἐπιφάνεια и παρουσία. Първият се употребява в Новия Завет само у апостол Павел и, с изключение на това място, главно в пастирските послания. Този израз съдържа идеята за поразително и значимо събитие, изпълнено със слава и величие. Вторият термин се среща у апостол Павел преди всичко в 1 Сол. и в 1 Кор. 15:23. Освен това той се употребява в Посланието на апостол Иаков, във Второто послание на апостол Петър и в Първото послание на апостол Иоан. Терминът „парусия“ изглежда е по-тясно свързан с юдейската среда, докато „епифания“ е бил по-разбираем за езичниците.

„С всяка сила и с поличби и лъжливи чудеса“ – първият израз се отнася до силата, от която произтичат чудесата, а вторият и третият характеризират впечатлението, което лъжливите чудеса произвеждат върху свидетелите им. Те могат или да въздействат върху ума на свидетелите („поличби“), или да завладяват нравственото им чувство („лъжливи чудеса“; вж. Lightfoot).

„С всяко неправедно прелъстяване“ – по славянски: „во всякой льсти неправды“ – съчетание, което подчертава активния и настъпателен характер на неправдата. Тя обаче действа само върху „ония, които загиват“, тоест върху духовно сродните на „сина на погибелта“.

„Любовта на истината“ е усилен израз. Погиващите не само ще отхвърлят истината, но изобщо няма да желаят да я притежават.

Тук е описана по-нататъшната съдба на „ония, които загиват“. Отначало те ще се възпротивят на „любовта на истината“ (2 Сол. 2:10). Затова Бог ще им прати „действие на заблуда“ – и тогава те вече не само пасивно ще възприемат лъжата, но ще станат нейни активни привърженици и разпространители.

Те ще повярват на „лъжата“, а тук лъжа е всичко, което отрича истината на Евангелието, истината в най-пълния смисъл на думата. За погиващите лъжата ще се превърне в истина; но тази заблуда ще бъде допусната, „та да бъдат осъдени всички, които не са повярвали на истината, а са имали благоволение към неправдата“ (2 Сол. 2:12), защото съзнателно са отхвърлили словото на истината и са намерили наслада в неправдата.

След като завършва изложението за участта на „погиващите“, апостолът се обръща към съдбата на „избраните“ солуняни и казва, че той и неговите сътрудници са длъжни винаги да благодарят на Бога за това, че солуняните отначало са били избрани от Бога, за да придобият славата на Господа Иисуса Христа.

„Възлюбени от Господа“, тоест от Иисуса Христа, тъй като у апостол Павел названието Κύριος („Господ“) почти изключително се отнася към Господа Иисуса Христа.

„Отначало“ (ἀπ᾿ ἀρχῆς) – това е по-доброто четене, защото по-ясно подчертава мисълта на апостола за различието между вечния Божи замисъл за спасението и неговото осъществяване в определен исторически момент (срв. 1 Кор. 2:7; Еф. 1:4; 2 Тим. 1:9).

От друга страна, Codex Vaticanus (B) чете ἀπαρχήν – „начатък“, „първина“ (срв. 1 Кор. 16:15; Рим. 16:5). При това четене мисълта на апостола е насочена към солуняните като към начатък, пръв плод на неговото евангелско служение в Македония (срв. Фил. 4:15). Но по всички съображения първото четене следва да бъде предпочетено.

Така тук се посочват три степени в осъществяването на плана на спасението: вечното избиране, призоваването и придобиването на вечната слава.

„Чрез освещение от Духа“, тоест от Светия Дух (срв. 1 Петр. 1:2 по гръцкия текст).

„Чрез вяра в истината“, тоест чрез вяра в истината.

„Призва“ – посочване на историческия момент, в който вечният Божи замисъл за спасението се осъществява. Средството на това призоваване е „благовестието“, което апостол Павел нарича „нашето“ (срв. Рим. 2:16; 2 Кор. 4:3; 2 Тим. 2:8).

„За да придобиете славата“ – на гръцки εἰς περιποίησιν δόξης. Изразът може да означава: 1) „за да придобием славата“; 2) „за да ни приеме Той в славата“; или „за да ни облече в слава“ (Lightfoot, op. cit., p. 121).

Думата περιποίησις може да подчертава или нашето собствено усилие за придобиване на славата, или Божието действие, чрез което Бог ни приема в Своята слава.

Щом такъв е Божият план за спасението, сякаш продължава апостолът, солуняните от своя страна трябва да се окажат достойни за него и твърдо да се придържат към предаденото им учение – към „преданията“ (τὰς παραδόσεις). Това са учения, които са им били предадени не просто като лични възгледи, а като вест, приета свише. Няма значение по какъв начин това учение е достигнало до тях – „чрез слово“, тоест устно, или „чрез наше послание“. Под последното тук несъмнено се разбира Първото послание до солуняни.

Краят на главата съдържа молитва на апостола, в която името на Господа Иисуса Христа стои преди името на Бога Отца. „Този ред – пише G. Milligan – може би е обусловен от непосредствено предшестващото споменаване на „славата на Господа нашего Иисуса Христа“ (2 Сол. 2:14), или пък се дължи на факта, че именно Христос е Посредникът, чрез Когото е осъществен Божият план по отношение на Неговия народ. И в двата случая пред нас е още един забележителен пример за равната чест, която в тези послания навсякъде се отдава на Сина заедно с Бога Отца“ (op. cit., p. 108).

„Който ни възлюби и […] даде“ – двете причастия са свързани с един член, а аористът в παρακαλέσαι насочва към определен исторически момент – явяването на Евангелието – и се отнася към „Бог и Отец наш“.

„Вечна утеха“ – в противоположност на преходните земни радости.

„Добра надежда“ – надеждата, насочена към бъдещето.

„Чрез благодатта Си“ – и вечната утеха, и добрата надежда са дар свише, а не наша лична заслуга.

„Във всяко добро слово и дело“ – тоест не само в онова, което вършите, но и в онова, което говорите.