В тези стихове се съдържа приветствие към солунската църква от името и на тримата благовестници, макар самото послание да отразява в по-голяма степен мисълта на апостол Павел, отколкото тази на неговите сътрудници (вж. 2 Сол. 2:5).

Съчетаването на същите три имена е важно и за датирането на посланието. След второто апостолско пътешествие Силуан и Тимотей вече не се намират заедно с апостол Павел. Това ясно насочва към периода, към който трябва да се отнесе написването на посланието.

Приветствието в ст. 1 се различава от 1 Сол. 1:1 единствено с добавянето на думата „нашия“ (ἡμῶν), чрез което още по-силно се подчертава мисълта, че тук Бог е представен преди всичко като Отец на вярващите, а не във връзката Му с Христос.

В ст. 2 Textus Receptus чете ἡμῶν след ἀπὸ Θεοῦ πατρός, следвайки Синайския и Александрийския кодекс.

„И двете съществителни – „Бог Отец“ и „Иисус Христос“ – зависят от един и същ предлог ἀπό; поради това всяко разграничение между тях като съответно „източник“ и „посредник“ на благодатта и мира тук е напълно неуместно“ (Milligan, op. cit., с. 85).

Тук се съдържат благодарението и молитвата на апостола за солунската църква. Апостолът благодари на Бога за напредъка на солуняните във вярата и любовта и казва, че се хвали с тях сред другите Божии църкви. Споменаването на гоненията срещу солуняните дава повод на апостола да каже няколко думи за спасителното значение на страданията и за наказанието на онези, които ги притесняват. Целият раздел завършва с молитва на апостола за солунските християни.

Εὐχαριστεῖν ὀφείλομεν – „длъжни сме да благодарим“ (2 Сол. 2:13). Глаголът ὀφείλω посочва „особено, лично задължение“ (Westcott, The Epistles of St. John, с. 50, 1902), тоест дълг, който лежи върху самия апостол. Павел благодари на Бога за духовното израстване на своите последователи.

Καθὼς ἄξιόν ἐστιν – „както и подобава“. Тук няма никаква тавтология. Както отбелязва Lightfoot, ὀφείλομεν може да се отнесе към божествената страна на задължението, а καθὼς ἄξιόν ἐστιν – към човешката. Мястото може да бъде перифразирано така: благодарението е не само наш дълг пред Бога, предписан ни от съвестта, но е заслужено и от вашето собствено поведение (Lightfoot, Notes, с. 97).

По-нататък са споменати само две християнски добродетели – вярата и любовта. В Първото послание (1 Сол. 3:10) апостолът изразява загриженост относно онова, което „не достига“ на вярата на солуняните; тук вече благодари на Бога, че тяхната вяра „възраства“.

Думите „любовта на всеки един от всички вас един към другиго“ показват колко добре апостолът е познавал лично членовете на солунската община (срв. 1 Сол. 2:11), както и колко подробно е бил осведомен за състоянието на църквата в Солун.

Апостолът е толкова доволен от напредъка на солуняните във вярата и любовта, че се хвали с тях „в Божиите църкви“ – вероятно трябва да се разбират църквите в цяла Ахаия. Посланието е написано от Коринт, но може да се предполага, че по това време словото Господне вече се е разпространило и в други места около Коринт; срв. 2 Кор. 1:1.

Необичайно е съчетанието „вярата ви във всички гонения и скърби“, където „вяра“ има по-скоро пасивен смисъл – употреба, която е сравнително рядка в Новия Завет.

Под „гонения“ се разбират външните притеснения и преследвания от страна на враговете на Евангелието, а под „скърби“ – страданията изобщо, във всичките им форми.

Изразът „които понасяте“ е в сегашно време и вероятно посочва ново засилване на гоненията, които може би са били временно утихнали по времето, когато е било написано Първото послание до солуняни (срв. 1 Сол. 1:6; 2:14).

Тук мисълта на апостола е, че понасянето на всички гонения и скърби с търпение и вяра представлява ἔνδειγμα τῆς δικαίας κρίσεως τοῦ Θεοῦ – доказателство за това, че ще настъпи време, когато всички страдания на солуняните ще получат своето въздаяние, а гонителите им ще бъдат наказани. Бог им е дал сили да понесат гоненията и скърбите; Той ще им даде и награда за всичко претърпяно.

Думата ἔνδειγμα се среща в Новия Завет само тук. По аналогия със съществителните, завършващи на -μα и образувани от форми на страдателния залог, тя следва да се разбира в пасивен смисъл – като „нещо доказано“, „свидетелство“ или „доказателство“.

Изразът δικαίας κρίσεως също се среща у апостол Павел само тук (срв. Рим. 2:6). Той включва преди всичко принципа на въздаянието: онези, които страдат в този свят, ще получат утеха в бъдещия, а онези, които тук преследват и притесняват другите, ще понесат наказание тогава (Lightfoot, op. cit., с. 100).

Изразът „за да се удостоите“ посочва общата насока и основната цел на праведния Божи съд – именно търпеливите и свети страдалци да бъдат счетени за достойни за Царството Божие (Ellicott, op. cit., с. 97).

Царството Божие е новият порядък на живота, установен от Христос, който обаче ще получи своето пълно осъществяване в бъдещето. Апостолът, изглежда, е говорил особено много на солуняните за настъпването на Царството Божие; вероятно тази идея е заемала централно място в проповедта му сред тях (срв. Деян. 17:7).

Идеята за въздаянието в бъдещия век отново връща апостола към мисълта за Парусията и нейните последици, които той описва с богатство от апокалиптични образи, почерпени от Стария Завет.

Изразът εἴπερ – „ако наистина“, „ако, както е несъмнено“ – е усилена условна конструкция, която в Новия Завет се среща само в посланията на апостол Павел. Тя не изразява съмнение относно истинността на поставеното условие, а по-скоро го подчертава и поставя върху него особен акцент.

В настоящия контекст това условие е проявата на неподкупната Божия правда, разглеждана като принцип на съответстващото въздаяние – jus talionis (Milligan, op. cit., с. 89).

„Отрада“ – ἄνεσις – буквално означава „облекчение“, „отпускане на напрежението“ и у апостол Павел обикновено се употребява в противопоставяне на θλῖψις – „скръб“, „притеснение“.

„С нас“, тоест с апостол Павел и неговите сътрудници.

Изразът „при откровението“ – ἐν τῇ ἀποκαλύψει – тук е употребен вместо „Парусия“ (срв. 1 Кор. 1:7; 1 Петр. 1:7, 13; 4:13). В Пастирските послания апостол Павел използва и термина ἐπιφάνεια – „явяване“.

Разликата между тези понятия може накратко да се изрази по следния начин: Парусията поставя ударението върху „присъствието“ на Господа сред Неговите последователи, което ще достигне своята пълнота при Неговото пришествие; ἀποκάλυψις пък подчертава, че явяването на Христос ще бъде едновременно и „откровение“ на Божия замисъл и на целите на мирозданието, към чието осъществяване постепенно се движи цялото творение.

„С ангелите на Своята сила“, тоест с ангелите, които служат като изпълнители на Неговата сила.

Тук заслужава внимание естествеността, с която апостол Павел отнася към явяването на Господ Иисус Христос онези образи и явления, които в Стария Завет са знаци на Божието присъствие – например ангелите-служители (Пс. 67:18) и огнения пламък (Изх. 3:2; 19:18 и др.).

В редица случаи, когато говори за Христос, апостолът прилага към Него същите изрази, които старозаветните пророци употребяват по отношение на Бога (Lightfoot, op. cit., с. 102). Това обстоятелство има важно апологетично значение, тъй като свидетелства колко рано в християнското съзнание е засвидетелствана вярата в Божеството на Христос и Неговото равенство с Бога.

„Отмъщение“ – ἐκδίκησις – означава пълно и съвършено въздаяние. И тук отново на Христос се приписва роля, която в Стария Завет принадлежи на Самия Бог като извършител на съда.

Думите „на ония, които не познават Бога и не се покоряват на Евангелието“ сочат към две групи хора: от една страна, към онези, които, макар да не са имали възможност да чуят словото на Евангелието, все пак отхвърлят светлината на естественото богопознание, чрез която Бог в известна степен им се открива; от друга страна – към онези, които, независимо дали са езичници или юдеи, след като са чули словото на Евангелието, въпреки това отказват да го приемат (Lightfoot, op. cit., с. 103).

„Вечна погибел“ – ако имаме предвид учението на апостол Павел за бъдещия век, който трябва изцяло да заеме мястото на „този век“, тогава погибелта, разбира се, също следва да бъде разбирана като вечна.

Изразът „от лицето“ тук има пространствен смисъл и посочва вечно отдалечаване от Божието присъствие.

„Да се прослави в светиите Си“ – не чрез тях и не сред тях, а именно в (ἐν) тях, защото те сякаш служат като огледало, в което се отразяват Неговите безкрайни съвършенства.

Същото може да се каже и за израза „във (ἐν) всички повярвали“. Textus Receptus чете πιστεύουσιν, докато Westcott–Hort предпочитат πιστεύσασιν.

Краят на стиха може да бъде предаден така: Той ще бъде дивен във всички повярвали, а следователно и във вас, защото вие повярвахте на нашето свидетелство.

Главата завършва с напомнянето на апостол Павел, че той винаги се моли за солуняните, та Бог да ги счете достойни за призванието към Царството на Неговата слава.

„Призвание“ – тук мисълта е насочена преди всичко към бъдещето, макар думата κλῆσις по начало и в основния си смисъл да обозначава началния акт на спасението.

„Благоволение в доброто“ – тоест радост и вътрешно удовлетворение от вършенето на добро. Добро е още самото извършване на доброто; но човек достига по-висока степен на съвършенство, когато намира радост в самото добро действие.

„Дело на вярата“ – нашата вяра не бива да остава мъртво начало; тя трябва да принася плод (срв. Иак. 2:26).

Изразът „името на Господа“ се употребява в Стария Завет по отношение на Бога и обозначава Неговото величие, могъщество и достойнство (срв. Лев. 24:11; Втор. 28:58). Апостол Павел пренася този израз, обозначаващ славата на Яхве, върху Личността на Иисус Христос.

С думите „по благодатта“ апостолът подчертава извора, от който произтича всяко прославяне, и същевременно отстранява всяка мисъл за човешка заслуга. Навсякъде и във всичко действа Божията благодат.